Анна Тод
След щастливия край (58)

Хардин

Теса яде такос в колата, а търпението ми започва да изтънява с всяка изминала секунда на безкрайно мълчание.

— Изплаших те, когато започнах да говоря за деца, нали? Знам, че наведнъж ти струпвам прекалено много неща, но през последните осем месеца държах всичко в себе си и не искам това да продължава.

Ще ми се да излея пред нея цялата лудост, насъбрала се у мен, да й кажа как обожавам, когато нахалното слънце огрява косата й и я кара да блести. Искам да я гледам, докато ослепея за всички други, за всичко друго. Искам да поглъщам сладките й звуци на задоволство, когато отхапва от такоса, който със сигурност има вкус на картон, докато оглушея за всичко и за всеки. Искам да й приказвам за онова местенце под коляното й, което тя винаги пропуска, когато бръсне краката си… докато загубя гласа си.

— Тогава какво има? Ти вече подлагаш брака на съмнение. Да не би да не искаш и деца?

— Не, не е това.

— Надявам се да не е така, защото сама знаеш, че ще станеш най-добрата мама на света.

Тя проскимтява и притиска ръка към стомаха си.

— Не мога.

— Можем, Тес.

— Не, Хардин, аз не мога — отвръща. Когато поглежда към корема си, а ръцете й потреперват, изпитвам вяла благодарност, че в момента не карам, иначе щях да обърна колата. Лекарят, сълзите, Карен и нейното бебе и това „Не мога“ — единственото изречение, излязло от устата й днес, всичко си идва на мястото.

— Не можеш… — разбирам какво се опитва да ми каже. — Заради мен е, нали? Направил съм ти нещо, повредил съм те?

Така става винаги. Когато на Теса й се случи нещо лошо, винаги виновният съм аз. Винаги.

— Не, не, не си направил нищо. Нещо в мен не е наред — устните й потреперват.

— О! — Иска ми се да бях в състояние да кажа нещо по-хубаво, нещо, каквото и да е.

— Да.

Ръката й минава бавно под корема й, потърква местенцето и въздухът напуска дробовете ми. И понеже съм психичноболен, понеже ситуацията е супер зле, гърдите ми се огъват навътре и в съзнанието ми изскачат десетки малки момиченца с кафява коса и сиво-сини очи, малки момченца с руса коса и зелени очи, малки шапчици, чорапки, дрешки на животни, от които до неотдавна ми се драйфаше, но сега… сега ми се вие свят, като в мъгла съм, губя образите в тази мъгла, някой ми ги взема, мята ги във въздуха и ги отнася там, където се изхвърлят отнетите от хората неща, за да умрат сами.

— Не е невъзможно, но вероятността е много малка. И винаги ще има огромен риск от спонтанен аборт. Освен това хормоните ми са пълен хаос, така че не мисля да се подлагам на този тормоз, предпочитам дори да не опитвам. Няма да мога да понеса загубата на бебето си. Няма да мога и да понеса да пробвам години наред без резултат. Не ми е било писано да бъда майка.

Казва тези неща, за да ме накара да се почувствам по-добре, но не е убедителна. Не ми изглежда като да владее положението. Не ми изглежда като човек, който приема такава новина спокойно и леко. Гледа ме и очаква да кажа нещо, но не съм в състояние. Не знам какво. Не мога и да спра гнева си към нея. Знам, че е егоистично, че е глупаво и грешно да й се сърдя, но е факт — ядосан съм и не смея да отворя уста, за да не кажа нещо грешно, нещо, което не бива да казвам.

Ако не бях такъв задник, бих я успокоил, бих я уверил, че всичко ще е наред, бих я прегърнал и бих й вдъхнал надежда, бих й казал, че можем да си осиновим деца, че можем да си бъдем и само ние, двамата. Но в реалността нещата не стоят така. Мъжете не са литературни герои и никой в истинския живот не прави нещата напълно правилно или напълно погрешно. Аз не съм Дарси и тя не е Елизабет.

— Кажи нещо — почти изпищява и сълзите пълнят очите й.

— Не знам какво да кажа — гласът ми е толкова тих, че аз самият едва го чувам. Сякаш съм погълнал дузина пчели.

— Ти не искаше деца, нали? Не мислех, че ще има някакво значение за теб… — вече плаче.

— Така мислех наистина, но сега когато и това ми е отнето…

— О!

Слава богу, че ме прекъсна с това възклицание, защото наистина не знам какво още щеше да излезе от устата ми.

— Можеш да ме закараш пак до…

Как е възможно да те боли от загубата на нещо, което никога дори не си искал.

— Съжалявам… Просто… — не мога да довърша и това изречение.

— Няма проблем, разбирам.

Тя се обляга на прозореца. Предполагам, че търси начин да се отдалечи от мен. Ако трябва, ще пробие дупка във вратата само и само да стои далеч от мен. Сърцето ми казва, че трябва да я успокоя, да мисля за нея и за това как приема подобна новина, но съзнанието ми е по-силно и упорито и съм ядосан. Не на нея, а на тялото й и на майка й, че я е родила така с… нещото, което не функционира правилно.

И съм ядосан на себе си, че не мога да й кажа нищо утешително, докато караме из града.

 

 

Няколко минути по-късно тишината е толкова оглушителна, че чак боли.

Теса седи тиха и неподвижна в нейното си ъгълче, но аз чувам как диша, как се опитва да се контролира, да овладее емоциите си. Гърдите ме болят, а тя просто ме оставя да се задушавам в собствените си неизречени думи.

Защо винаги й го причинявам? Винаги казвам неправилното нещо, колкото и да убеждавам себе си, че никога повече няма да го правя. Винаги обещавам, че ще се променя, и винаги допускам една и съща грешка. Не, не мога да го сторя пак. Тя има нужда от мен и сега е шансът ми да й докажа, че съм до нея, когато съм й необходим.

Спирам в резервното платно, но тя дори не ме поглежда. Пускам аварийните. Дано не мине някое ченге и да почне да се заяжда.

— Тес! — Тя упорито гледа в ръцете си, отпуснати в скута й. — Тес, погледни ме. — Искам да взема дланите й в моите, но тя се извърта и започва да блъска по вратата. — Хей! — Разкопчавам колана си, обръщам се към нея и хващам китките й в едната си длан, както правя често.

— Добре съм — казва и вдига брадичка да ми покаже колко е добре, но влагата в очите й говори друго. — Не бива да спираш тук. Магистралата е доста натоварена.

— Не ми пука къде съм спрял. Луд съм, знаеш вече — отвръщам. Търся думите, с които да продължа. — Извинявай, не биваше да реагирам така. — Тя обръща поглед към лицето ми, но избягва да ме погледне в очите. — Тес, не се затваряй пак, моля те. Не знам какво съм си мислил. И бездруго по принцип не исках деца, а сега те карам да се чувстваш още по-зле.

Думите падат между нас. Този разговор тръгва доста зле.

— И ти имаш право да си ядосан — отговаря тихо. — Просто исках да кажеш нещо, каквото и да е. — Едва чувам последните й думи.

— Не ми пука, че не можеш да имаш деца — изричам. Мили боже, катастрофа! — Искам да кажа, че не ми пука за децата, които не можем да имаме. — Опитвам се да сложа балсам на раната й, но от изражението й разбирам, че сипвам сол. — Това, което искам да кажа, но очевидно напълно се провалям, е, че те обичам и че съжалявам, че отново поставих себе си пред теб. Както правя винаги. Съжалявам.

Думите ми я карат най-сетне да ме погледне.

— Благодаря — казва и се опитва да изскубне едната си ръка. Колебая се дали да я пусна, но веднага след това се успокоявам, че я е издърпала само за да избърше очите си.

— Съжалявам, че те накарах да се чувстваш, сякаш умишлено съм те лишила от нещо.

Знам, че има да казва и друго, усещам я.

— Не задържай нищо в себе си. Познавам те. Кажи ми каквото имаш да ми казваш.

— Начинът, по който реагира, беше отвратителен.

— Знам. Аз съм…

— Не съм свършила! Цял живот съм искала да бъда майка. От дете. Бях като всички останали момиченца, играех си с куклите, даже бях обсебена. За мен беше много важно да имам деца. Никога, по никакъв начин не ми беше минавало през ума, че няма да мога.

— Знам, аз…

— Остави ме да говоря — казва през зъби. Наистина трябва да се науча кога да си затварям устата. — И сега изпитвам тази кошмарна загуба и нямам дори сили да се притеснявам, че ме обвиняваш. Няма нищо лошо в това да те боли от загубата, защото винаги съм държала да си откровен с мен, но в случая не става дума за твоите разбити мечти, а за моите. Допреди десет минути дори не искаше деца. Ето защо не считам, че е честно да негодуваш.

Изчаквам няколко секунди да ми даде разрешение да говоря, но някой започва да надува клаксона зад мен и Теса подскача на седалката.

— Ще карам към Ванс, но искам да вляза с теб.

Теса поглежда през прозореца и едва забележимо кима.

— Искам да кажа… да вляза, за да съм до теб и да се опитам да те успокоя, както винаги е трябвало да постъпвам.

Не казва нищо, само едва забележимо върти очи.