Анна Тод
След щастливия край (57)

Хардин

Кимбърли е застанала в средата на кухнята и е сложила ръка на кръста си.

Страхотно.

— Вечеря, а?

— А? — повтарям с подигравателен тон и минавам покрай нея, все едно сме в моята къща, а не в нейната. — Не ме гледай така.

Токовете й тракат зад гърба ми:

— Трябваше да се обзаложа на солидна сума след колко часа ще цъфнеш тук — казва. Отваря хладилника. — Докато пътувахме към нас тази сутрин, уверих Крисчън, че колата ти ще е на паркинга.

— Да, да, ясно — отвръщам. Поглеждам към коридора с надеждата, че Теса ще вземе много бърз душ. Иска ми се да съм в банята с нея. Мамка му, бих бил щастлив, ако ме беше пуснала поне да седя на пода, докато се къпе. Липсват ми времената, когато се къпехме заедно. Липсва ми да я гледам как стиска очи и не ги отваря през цялото време, докато си мие косата… знаеш, „за всеки случай“, да не вземе в очите й да влезе шампоан. Веднъж я подкачих за това и тя отвори очи, но пяната — за беда — се спусна по челото й и влезе в очите й. Не спря да ми мели часове наред. Млъкна чак когато очите й се избистриха от червеното.

— Какво му е смешното? — пита Кимбърли и слага кутия с яйца на плота пред мен. Не съм разбрал кога съм започнал да се смея. Бях погълнат от спомена за сърдитата и начумерена Теса и за това как ме гледаше като кръвожадно животно с подпухнали и зачервени очи.

— Нищо.

На плота е наредено масивно количество храна. Даже ми поднася и чаша с кафе.

— Какво ти е? Да не си болна? Защо си толкова мила с мен? Искаш да ме подкупиш да не напомням на годеника ти какъв е задник ли? — питам. Вдигам чашата с кафе към устните си, а Кимбърли се смее.

— Не. Аз съм винаги мила с теб. Просто номерата ти не ми минават, както минават на другите, но винаги съм мила.

Не знам какво повече да кажа. Разговорът изглежда приключен.

Какво става тук? Водя диалог с най-противната приятелка на Теса, която ще се жени за психичноболния донор на сперма?

— Не съм чак толкова зла — казва Кимбърли и чупи едно яйце. — Когато преминеш през етапа „мразя целия свят“, може и да го разбереш.

Поглеждам я. Да, определено дразни, но е вярна като куче. Това й го признавам. Трудно е да се намери верен човек в наши дни и странно… замислям се за Ландън, за това как той е единственият човек, който не би ме предал. Освен Теса. Той винаги е бил до мен по начин, който не ме дразни. Невинаги.

Изненадва ме и друго — не бях очаквал това да ми хареса и да започна да разчитам на него. При целия хаос в живота ми и трудността да стъпя здраво на правилния път — път, застлан с цветя, пълен с дъги и разни други шибани лайна, път, който води към съвместен живот с Теса, се оказа, че едно от хубавите усещания е да знам, че Ландън е до мен. Скоро заминава и това вече никак не ми харесва, но знам, че ще ми бъде верен и от разстояние. Може и да взема страната на Теса през по-голямата част от времето, но винаги е бил честен с мен, не ми търпи простотиите и не ми спестява нищо, както правят останалите.

— Освен това, — продължава Кимбърли и захапва устната си, за да не се разсмее, — ние сме на практика семейство.

И ето как пак се закатери по нервите ми.

— Много смешно.

Ако го бях казал аз, щеше да е смешно, но сега тя само наруши приятната тишина.

— Да, известна съм с чувството си за хумор — усмихва се и се обръща да изсипе разбърканите яйца в тигана.

Всъщност си известна с голямата си уста, но ако се успокояваш с илюзията, че си забавна, няма проблем, ще го преглътна.

— Сега да оставим шегата настрана — поглежда ме през рамо. — Надявам се да помислиш за варианта да поговориш с Крисчън, преди да тръгнеш. Той е ужасно разстроен, сломен е от мисълта, че връзката ви може да се окаже съсипана завинаги. И така да е, бих те разбрала. Просто исках да знаеш мнението ми.

После се обръща и продължава да готви. Поне имам време да обмисля отговора си. И дали изобщо й дължа отговор?

— Не съм готов да говоря… все още — отвръщам. Не съм сигурен, че дори ме чу, но след малко поклаща глава и когато се обръща да вземе нещо от плота, виждам съвсем леката й усмивка.

Около три часа по-късно, или поне на мен ми се струват толкова, Теса излиза от банята. Косата й е суха, прибрана с тънка диадема. Забелязвам, че си е сложила грим. Можеше да мине и без това, но все пак е добър знак, че си връща разсъдъка. Наблюдавам я прекалено дълго, а тя пристъпва от крак на крак, смутена от погледа ми. Харесва ми тоалетът й — обувки без токчета, розова блуза и пола на цветя. Мамка му, красива е. Това е Теса. Теса е красива.

— Или да отидем на обяд? — питам. Не искам да се отделям от нея целия ден.

— Кимбърли е направила закуска — прошепва в ухото ми.

— Е, и? Вероятно не става за нищо — показвам храната на плота. Не изглежда зле, но Кимбърли не е Карен.

— Не говори така — усмихва се Теса и за малко да повторя изречението, за да си спечеля още една усмивка.

— Добре, ще си вземем от закуската за из път и можем да я хвърлим някъде навън — предлагам, но я чувам да казва на Кимбърли да ни запази малко от храната за после.

Хардин — Кимбърли и лайняната й закуска: 1 на О.

 

 

Пътуването из града не е така зле, както обикновено. Теса е тиха, но аз го очаквах. Усещам, че ме поглежда скришом през няколко минути, но когато се опитвам да уловя погледа й, тя веднага извръща глава.

Избирам малък, но доста модерен ресторант. На паркинга няма коли. Това означава едно от двете: или храната е боклук, или са отворили преди минути и хората още не са се изсипали. Надявам се да е второто. Задържам стъклената врата и давам път на Теса, която инспектира ресторанта. Интериорът е приятен и май й харесва, което ми напомня колко много обичам начина, по който реагира на най-простичките неща.

Втора точка за Хардин.

Не че водя статистика, но… ако водех, вече вървя към победата. Сядаме и мълчим — чакаме да поръчаме. Сервитьорът е младо момче, вероятно от колежа. Изглежда ми нервен и май има някакъв проблем с очите — отбягва да ме погледне, докато поръчвам. Теса си избира нещо, за което никога не съм чувал, а аз — първото ястие в менюто. На масата до нас е седнала бременна жена. Теса я поглежда, задържа очи за секунда и веднага след това ги извръща.

— Хей! — опитвам се да привлека вниманието й. — Не знам дали помниш това, което казах снощи, но ако помниш, трябва да се извиня. Не исках да прозвучи така. Не че не желая да ми родиш дете, но не искам деца по принцип. Но кой знае… — добавям, а сърцето ми ще се пръсне. — Един ден може би…

Не мога да повярвам, че току-що казах такова нещо, а от реакцията на Теса съдя, че и тя не може. Устата й е широко отворена, ръката й, държаща чашата с вода, е застинала във въздуха.

— Какво? Какво каза?

Какво казах? Така мисля, да. Мисля, че… така мисля. Мисля, че може да си помисля по въпроса. Не харесвам бебета и деца, но пък не харесвам и големи хора. Харесвам Теса, така че една мини версия на Теса няма да е кой знае колко зле… може би.

— Казвам, че може би не е толкова лоша идея — свивам рамене и се опитвам да прикрия паниката си. Устата й е все още отворена. Замислям се дали не е редно да протегна ръка и да придържам ченето й. — Не става дума за сега, не съм идиот. Знам, че трябва да завършиш колежа и всичко останало.

— Но ти… — подхваща. Шокирал съм я и очевидно е забравила как се говори.

— Знам какво казах, но не забравяй, че никога преди не съм имал приятелка, никога не съм обичал никоя, никога не ми беше пукало за никого, затова смятам, че и по този въпрос може би ще променя решението си. След време. Ако ми дадеш такава възможност?

Отпускам й няколко секунди да се съвземе, но тя седи, устата й пак е отворена, очите й са разширени.

— Имам да поправям толкова грешки и да се реванширам за толкова много неща. Ти все още ми нямаш доверие, а и трябва да завършим. Трябва също да те убедя да се омъжиш за мен — казвам. Търся думите, които ще я направят моя, моя завинаги. — Не че трябва да сме женени на всяка цена, за да имаме дете, не съм сухар. Не съм и джентълмен — засмивам се нервно, което май я изкарва от шока и я връща в реалността.

— Не можем… — започва, но цялата кръв се оттича от лицето й.

— Можем.

— Не…

Вдигам ръка, за да я накарам да ме остави да се доизкажа.

— Не, можем. Обичам те и искам да споделя живота си с теб. Не ми пука, че сме млади, не ми пука, че не съм за теб, че си прекалено добра за мен. Обичам те, по дяволите. Знам, че сме правили грешки… — спирам, прокарвам ръка през косата си и се оглеждам. Едва сега забелязвам, че бременната жена ме гледа. Няма ли си работа? Например да яде за двама? Да пие мляко? Нямам представа защо тази жена ме кара да се чувствам неспокоен. Сякаш ме обвинява, че е бременна. Странно. Защо изобщо избрах обществено място да говоря такива неща? — Освен това знам, че съм изнасял приблизително същата тая реч поне тридесет пъти, но сега съм напълно сериозен. Обичам те. Кавги, раздели, мамка му, ако искаш, късай с мен всяка седмица и се изнасяй от нас, само ми обещай предварително, че ще се връщаш, и няма да се оплаквам — говоря. Поемам си няколко глътки въздух и я поглеждам. — Няма да се оплаквам кой знае колко много.

— Хардин, не мога да повярвам, че казваш всичко това. Аз… това е всичко, което някога съм искала — изрича. Очите й се пълнят със сълзи. Щастливи сълзи… надявам се. — Но не можем да имаме деца. Ние дори не сме…

— Знам, знам, че не си ми простила, но аз ще бъда търпелив. Кълна се, няма да те насилвам, няма да бързам. Само искам да знаеш, че мога да бъда човекът, от когото имаш нужда. Не само защото ти го искаш, а защото го искам и аз.

Тя отваря уста да ми отговори, но шибаният сервитьор се връща с поръчката ни. Поставя горещото… нещо на Теса пред нея, бургера — пред мен и се върти, сякаш чака нещо.

— Имаш ли нужда от нещо? — питам рязко. Не е виновен, че си изливам душата на масата, че съм сложил на тая покривка надеждите си за бъдеще с тази жена, но той е тук и ми губи времето.

— Не, сър. Просто исках да питам дали имате нужда от нещо друго — отвръща с почервенели бузи.

— Не, благодарим за вниманието — усмихва се Теса и се компенсира за моята просташка изцепка. Той също й се усмихва и най-сетне изчезва.

— Казвам това, което трябваше да кажа преди много време. Понякога забравям, че не можеш да чуеш мислите ми. Ето защо не знаеш всичко, което мисля за теб. А ми се иска да знаеше. Тогава би ме обичала повече.

— Не смятам, че е възможно да те обичам повече, отколкото вече те обичам, Хардин.

— Наистина ли? — усмихвам се и тя кима.

— Да, но трябва да ти кажа нещо и не знам как ще го приемеш — на последната дума гласът й се скършва и аз започвам да изпадам в паника.

Знам, че се е отказала от мен, от нас, но знам и друго: мога да променя решението й. Сигурен съм, убеден съм, както никога досега. Дори не съм подозирал, че такава увереност може да съществува в човешката душа.

— Казвай — опитвам се да остана неутрален. Отхапвам от бургера, за да скрия тревогата си и да си запуша шибаната уста.

— Нали знаеш, че бях на лекар? — започва. Спомням си сълзите й, когато спомена за този лекар.

— Всичко наред ли е? — пита това говедо сервитьорът. — Вкусно ли е? Искате ли още малко вода, госпожице?

Тоя ебава ли се, или какво?

— Наред е — ръмжа срещу него.

Буквално ръмжа. Като бясно куче. Той се разкарва, а Теса показва празната си чаша за вода.

— Мамка му. Ето — слагам моята пред нея. Тя се усмихва и пие. — И? Слушам те.

— Можем да говорим по-късно за това — казва и отхапва за първи път, откакто сложиха чинията пред нея.

— О, не, не така. Знам го този номер. Аз съм го изобретил. След като хапнеш малко, ще ми кажеш. Моля те.

Тя лапа още един залък и се опитва да ми отвлече вниманието, но няма да стане. Държа да знам какво е казал тоя шибан лекар и защо Теса се държи така странно. Ако не бяхме на публично място, щеше да е много по-лесно да я накарам да говори. Не ми пука дали ни гледат и подслушват, но знам, че тя се притеснява, така че ще играя по правилата. Мога да го направя. Мога да балансирам между двете си желания: това да съм мил и да й съдействам и в същото време да не се чувствам така, сякаш си играят с мен. Оставям я на мира още пет минути и когато забелязвам, че само човърка храната, питам:

— Нахрани ли се?

— Малко е… — гледа в чинията си.

— Какво е?

— Не е много хубаво — казва тихо, за да не я чуе никой.

— Затова ли си се изчервила и шепнеш? — смея се.

— Тихо! Толкова съм гладна, но храната е отвратителна. Дори не знам какво е. Просто посочих нещо, понеже бях притеснена.

— Ще им кажа да ти донесат нещо друго — отвръщам. Ставам да извикам сервитьора, но тя ме хваща за ръката.

— Не, няма проблем. Можем да си тръгваме.

— Добре, но ще спрем някъде да ти вземем нещо за ядене и ще ми кажеш какво става в тая твоя глава. Ако продължавам да се опитвам да гадая, ще полудея.

Теса кима и ме поглежда. Самата тя не изглежда по-малко полудяла от мен.