Анна Тод
След щастливия край (49)

Теса

Пътуването беше точно толкова неприятно, колкото очаквах. Пътят ми се струваше безкраен. Всяка жълта линия ми приличаше ту на усмихнатото му лице, ту на нацупените му устни. Всяко едно задръстване беше напомняне за безкрайните ми грешки, които ме докараха до задънена улица, а във всяка една кола седеше още един непознат човек, който вероятно си има своите проблеми. Чувствах се самотна, много самотна в малката си кола, докато се отдалечавах все повече от мястото, където исках да бъда.

Защо съм такава глупачка да се бунтувам срещу това? Дали съм достатъчно силна да се преборя срещу силното течение. Искам ли изобщо да се боря?

И какви са шансовете точно този път — от… струват ми се стотици раздели — да е по-различно? Дали ми говори такива неща само защото е отчаян от отчуждението и студенината ми? В главата ми има цял роман от около две хиляди страници с мисли, безсмислени диалози и монолози и няколко крайно тъпи въпроса, чиито отговори не знам.

Когато паркирах пред къщата на Кимбърли и Крисчън, напрежението огъваше раменете ми, почти не можех да се изправя и да понеса товара върху плещите си. Буквално усещах как мускулите под кожата ми ще се скъсат.

Сега, докато седя в средата на хола и чакам Ким да дойде, напрежението не намалява, а се засилва. Смит слиза по стълбите и бърчи носле с отвращение.

— Каза, че ще слезе, след като разтрие крака на баща ми. — Не мога да не се засмея при вида на това сладко лице с очарователни трапчинки.

— Добре, благодаря ти.

Когато Смит ми отвори преди няколко минути, не обели и дума. Дори не ме поздрави. Само ме огледа от горе до долу, усмихна се незабележимо и ме подкани с ръка да влизам.

Сега сяда на ръба на дивана и продължава да мълчи. Гледа някаква електронна игра в ръцете си, а аз гледам него. Малкият брат на Хардин. Идеята, че през цялото време това очарователно и изключително странно дете е било биологичен брат на Хардин, ми се струва почти абсурдна. Но има и някаква логика в тази братска връзка, разкрита наскоро — Смит винаги е питал за Хардин и наистина се радва на компанията му, което също е странно, при положение че повечето хора я избягват.

Изведнъж детето се обръща и ме хваща как го гледам с отворена уста.

— Къде е твоят Хардин?

Твоят Хардин. Защо всеки път, когато ми зададе този въпрос, моят Хардин е на милион светлинни години. А сега е още по-далеч.

— Той е…

Кимбърли нахлува в стаята с широко отворени ръце. Разбира се, че по това време на деня ще е на високи токчета и тежко гримирана! Предполагам, че земното кълбо продължава да се върти, макар моето лично кълбо на живота да е спряло.

— Теса! — пищи тя и увива ръце около раменете ми толкова силно, че започвам да кашлям. — Боже, колко време мина! — възкликва. Стиска ме още веднъж, хваща ме за ръката и ме помъква към кухнята.

— Какво става? — питам и се качвам на същия висок стол, на който прекарах много сутрини и вечери. Тя застава пред бара, прокарва ръце през дългата си до раменете руса коса, събира я и я вдига на висок кок.

— Е, поне всички оцеляхме след това ужасно пътуване до Лондон. — Почти оцеляхме, но поне сме живи.

— Как е господин Ванс?

— Господин Ванс? — смее се тя. — Не мога да повярвам, че го наричаш така заради неловката ситуация. Можеш да му казваш Крисчън или Ванс. Кракът му започва да заздравява. За щастие, горели са предимно дрехите му, но не и самата кожа.

Лицето й помръква, раменете й потреперват.

— Има ли проблеми със закона? — питам. Не искам да я притискам за информация, но трябва да знам какво се е случило.

— Всъщност не. Измислил е някаква лъжа, че група пънкари са влезли в къщата и са изпотрошили всичко, преди да я запалят. Сега има заведено дело за палеж, но никакви улики. Но стига за това. Ти как си, Теса? Много съжалявам за баща ти. Трябваше да се обаждам по-често, но просто нямах и секунда време и все още се опитвам да разбера какво се случи, по дяволите — казва. Пресяга се през гранитния плот и слага длан върху ръката ми. — Но знам, че това не е оправдание…

— Не, не, не се извинявай. Толкова много проблеми имаш, а и аз напоследък не съм добра компания. Ако се беше обадила, нямаше да мога да ти отговоря. Полудявам… искам да кажа, че буквално полудявам — допълвам. Опитвам се да се засмея, но дори аз усещам колко сух и фалшив е грозният звук, който издавам.

— Личи ти! — оглежда ме скептично. — Какво е това? — размахва ръка пред мен и аз поглеждам размъкнатия си пуловер и мръсните джинси.

— Не знам. Две доста дълги седмици… предполагам — отвръщам и прибирам несресаната си коса зад ушите.

— Май пак си в джаза. Да не би Хардин да е направил някоя нова глупост, или си така заради изпълнението му в Лондон? — пита с извита вежда, което ми напомня, че моите не са почиствани от векове. Не съм си почиствала също краката, ръцете, мишниците, нищо — изобщо не ми е минавало през ума. Кимбърли обаче е от тези жени, които в тежки времена полагат двойно повече грижа за вида си, за да преодолеят по-леко кризата.

— Не, няма ново. В Лондон направи това, което е правил десетки пъти, и най-накрая му казах, че приключвам с него. — Тя ме гледа с недоверие, затова добавям: — Този път е окончателно. Заминавам за Ню Йорк.

— Ню Йорк? Какво става, по дяволите! С Хардин? — пита. Устата й остава отворена. — Но нали ми каза, че сте скъсали?

— Не, не с Хардин. Заминавам с Ландън. Той е приет в Нюйоркския университет и ми предложи да замина с него. Надявам се да ме приемат за есенния семестър.

— Не, ще ми трябва минутка да се съвзема — смее се нервно тя.

— Знам, че е голяма промяна. Просто… трябва да… се махна оттук. И при положение че Ландън заминава, има някаква логика… може би.

Това е лудост, пълна лудост! Да се местя на другия край на страната! Реакцията на Кимбърли току-що го потвърди.

— Няма нужда да ми обясняваш. Мисля, че идеята е страхотна. Просто съм изненадана — отвръща. Не може да прикрие усмивката си. — Ти? Да се местиш толкова далеч, и то без план и график и без да си го обмисляла една година? Не е за вярване.

— Глупаво е, нали? — питам. Не знам какво се надявам да чуя.

— Не! Откога си започнала да се съмняваш в себе си? Момиче, знам, че много ти се стовари на главата, но трябва да си събереш мислите. Млада си, умна си и си красива. Животът не е чак толкова лош. За бога, момиче, ела да чистиш раните от обгаряния на годеника си, който е решил да поеме вината и да покрива задника на порасналия си син, който е с акъл на двегодишно дете, след като същият този годеник ти е изневерил с „отдавна изгубената любов на живота си“. Опитай се да не го удушиш, докато му лекуваш раните.

Не знам дали се шегува, или го мисли съвсем сериозно, но се налага да прехапя устни, за да не избухна в смях, защото веднага си представям как го души.

— Сериозно ти казвам, няма нищо лошо човек да е тъжен от време на време, но ако позволиш на това чувство да превземе живота ти, просто никога няма да имаш живот.

Думите й ме удрят и ме карат да се замисля за това, че постоянно врънкам колко съм нещастна, за бесните нерви заради неплануваното преместване в Ню Йорк и задето нямам никаква идея какво ще правя там. Права е: много неща ми се събраха през изминалата година, но каква е ползата да тъгувам вечно? Да не се пускам от скръбта, породена от загубата? Да мисля постоянно как жили и пари? Колкото и да ми харесваше да не изпитвам нищо, тогава не бях на себе си, не бях… аз. Усещах как с всяка негативна мисъл самото ми същество, това, което съм аз самата, се изплъзва и започнах да се страхувам, че никога повече няма да бъда същата. И сега не съм същата, но може би един ден, след много години, ще си върна момичето, което бях?

— Осъзнавам, че си права, Ким. Просто не знам как да спра гнева. Толкова съм ядосана. През цялото време! Или тъжна. Много тъга има в мен. И болка. Нямам представа как да я изтръгна от себе си. Яде ме, човърка мозъка ми, подлудява ме.

— Е, не е толкова лесно, както прозвуча от устата ми, но сега трябва да се вълнуваш, да си щастлива. Заминаваш за Ню Йорк, момиче! Вземи се в ръце. Ако тръгваш само за да ревеш из тамошните улици, никога няма да се сприятелиш с никого — казва, а усмивката й омекотява удара от думите й.

— А ако не мога? А ако си остана така завинаги?

— Е, тогава ще си останеш такава завинаги. Но сега не бива да мислиш така. През всичките тези години (всъщност не са никак много) съм научила едно: лайното рано или късно цопва върху вентилатора и точно тогава е моментът да подминеш случая и да продължиш напред. Да, боли. Да, гадно е, повярвай ми. И знам, че ти е гадно най-вече заради Хардин. Но е време да приемеш факта, че той никога няма да ти даде това, което искаш. Ако се постараеш и се престориш пред него, искам да кажа — наистина убедително, ако успееш да го излъжеш, че си продължила напред с живота си, ако успееш да излъжеш и всички останали, един ден и ти ще започнеш да го вярваш. Постепенно лъжата ще се превърне в твоята реалност.

— Мислиш ли, че бих могла? Да го забравя, да го превъзмогна истински?

— Ще продължа да те лъжа, защото сега имаш нужда да чуваш такива неща — отвръща. Тръгва към шкафа и вади две чаши за вино. — Трябва да слушаш само такива глупости и да ти се подхранва самочувствието. Винаги има време да се изправиш лице в лице с истината… на по късен етап, но засега… — навежда се и рови в шкафа под мивката. Вади тирбушон. — Засега ще пием вино и ще ти разкажа такива истории за раздели, че твоята ще ти се стори като детска игра.

— Да не ми говориш за оня филм на ужасите? — питам. Сещам се за онзи с ужасната червенокоса кукла.

— Не, умната ми — казва. Плясва ме по бедрото. — Говоря за жени, които са били женени от години, а мъжете им през всичкото това време са чукали сестрите им. Такива неща. И като послушаш малко, ще разбереш, че нищо кой знае какво не ти се е случило.

Пред мен се появява пълна чаша с вино и точно когато се каня да откажа, Кимбърли я вдига и я доближава до устните ми.

Една бутилка и половина по-късно… вече се смея и се подпирам на плота, за да не падна. Кимбърли е преживяла изумителен брой неуспешни връзки. Най-сетне съм спряла да проверявам телефона си на всеки пет секунди. Да, всеки път се сещам, че той дори няма новия ми номер. Разбира се, тук става дума за Хардин — ако е искал да го разбере, досега да е намерил начин.

Някои от историите, които ми разказа Кимбърли през последния час, не са за вярване. Сигурна съм, че под въздействието на виното добавя по някой измислен детайл само и само да изглеждат още по-гнусни. Жената, която се прибрала у дома и заварила мъжа си с комшийката… и нейния съпруг. Ами онази, която платила на наемен убиец да застреля мъжа й, но дала грешната снимка и убиецът застрелял брат й? Оказало се, че съпругът й имал доста по-добър живот от нейния. После за онзи мъж, който напуснал жена си след двадесет години брак, за да се ожени за някакво момиче, което било два пъти по-малко от него, но впоследствие разбрал, че е внучка на брат му. И останали заедно! За онова момиче, което спало с професора си и взело, че се похвалило на маникюристката си, която се оказала жената на професора. Момичето така и не успяло да завърши семестъра. За онзи, който се оженил за сексапилната французойка, с която се запознал в магазина, но после излязло, че не е французойка. Била от Детройт и явно имала изумителен актьорски талант. Ами онази, която изневерявала на мъжа си повече от година с някакъв, с когото се запознала в интернет. И когато решили да се видят след една година писане в чата, се оказало, че това бил мъжът й. Нима е възможно да е истина историята за тази жена, която разбрала, че мъжът й спи със сестра й, с майка й и с адвокатката по бракоразводното й дело. И после го гонила из офиса и го била по главата с обувките си, с токовете по-точно, а той бягал и викал за помощ. Смея се, истински се смея, Кимбърли се държи за стомаха и твърди, че видяла мъжа няколко дена след побоя и главата му била пробита от тока на бъдещата му бивша съпруга.

— Не преувеличавам, не се шегувам. Но най-хубавата част от историята е, че сега пак са женени — смее се с пълно гърло и блъска с ръка по плота.

Когато Ким е пияна, гласът й е силен и плътен. Радвам се, че Смит се качи горе и заряза двете пияни жени. Сега поне не ми е неудобно, че говорим за такива неща пред него. Само да объркваме детето и да се чуди защо се смеем на нещастието на другите хора.

— Мъжете са задници. Всички до един! — казва и вдига тост с пълна чаша, а моята е вече празна. — Но ако ще си говорим истината, и жените са задници, така че единственият начин нещата да потръгнат е да намериш задник, с когото знаеш как да се оправяш, такъв задник, който те прави по-малък задник в собствените ти очи.

Точно в този момент Крисчън решава да се появи в кухнята.

— Този разговор за задниците се чува из цялата къща.

Бях забравила, че този човек изобщо съществува. Отнема ми известно време да разбера какво не е наред в начина му на придвижване. След малко загрявам, че е в инвалидна количка, и възкликвам от изумление. Кимбърли ме гледа с дяволита усмивка и казва:

— Нищо му няма, ще се оправи.

Той й се усмихва, а тя се топи — както винаги, когато я погледне по този сладък начин. Изненадана съм. Знаех, че му прощава, но не и че окончателно му е простила и че дори е щастлива да му прости.

— Извинявай — усмихва му се, той я притегля в скута си, но когато тя сяда, без да иска, на болния му крак, той сбърчва лице и тя бързо се мести на другия.

— Само изглежда зле, но всъщност не е — казва Крисчън, когато забелязва как очите ми обхождат изгорената плът на крака му.

— Вярно е, Теса. Наистина не е чак толкова зле. Той само се преструва, за да го съжалявам — смее се Кимбърли и забива пръст в трапчинката му. Извръщам поглед.

— Сама ли си? — пита Крисчън и не обръща внимание на гневния поглед на Ким, когато захапва пръста й. Не мога да спра да ги гледам и да мисля, че няма да съм на тяхно място през следващите… десетилетия? Ако изобщо някога някой ме обикне така.

— Да, Хардин е при неговите… При Кен.

Крисчън изглежда разочарован, погледът на Кимбърли омеква, а дупката в гърдите ми, която като че бе покрита с капак през последния час, започва да напомня за себе си при споменаването на името му.

— Как е той? Иска ми се да ми вдигне поне веднъж. Толкова много звънях — казва тихо Крисчън.

— В момента не му е до това — отвръщам прекалено рязко и веднага обвинявам виното. Всички усещат заядливата нотка в тона ми и аз се чувствам като истинска кучка. — Извинявай, не исках да прозвучи така. Просто знам, че в момента преживява доста неща. Не съм имала намерение да бъда груба.

Предпочитам да не обръщам внимание на усмивката на Кимбърли, когато скачам пак да го защитавам. Крисчън клати глава и се смее.

— Няма проблем, заслужавам си го. Разбирам, че му е тежко. Исках да говоря с него, но знам, че сам ще се обади, когато е готов. Сега, дами, оставям ви. Щеше ми се само да науча какви са тези смехове и писъци и да се уверя, че не се забавлявате на мой гръб.

После целува Кимбърли бързо, но много нежно, след което подкарва количката по коридора. Подавам чашата си на Ким и чакам да ми я напълни.

— Стой, това значи ли, че напускаш работа? Не можеш да ме изоставиш сама с онези кучки! — негодува тя. — Ти си единственият човек, на когото имам доверие, освен новото гадже на Тревър.

— Тревър има гадже? — питам. Отпивам от виното.

Кимбърли беше права: виното и смехът помагат. Усещам как се подавам от черупката си. Как надничам, опитвам се да се върна към живота и с всяка шега, с всяка следваща абсурдна история това ми се струва по-лесно.

— Да, червенокосата, която отговаря за връзки с медиите и рекламата?

Опитвам се да се сетя, но не мога да си спомня лицето на жената, защото съзнанието ми е напълно размътено.

— Не я познавам. От колко време излизат?

— От няколко седмици — отвръща. Сега очите й грейват, защото става дума за клюка от офиса: любимото й занимание. — Крисчън ги е чул.

Отпивам една глътка и чакам да ми обясни.

— Били са заедно. Абе… направо си я чукал в офиса. Но това не е най-интересното. Нещата, които Крисчън чул… не е за разправяне. Тревър се оказал истински зъл задник в кревата. Е, на бюрото де. Много перверзия, много нещо. Перверзни обръщения и доста нестандартен секс с попляскване и така нататък.

— Не може да бъде — избухвам в смях.

Не мога да си представя милия, сладък Тревър да пляска някого. Само като се опитам да го видя в тази роля, започвам да се смея още по-силно. Клатя глава и се мъча да не мисля за това. Тревър в много красив, наистина, но има маниери, любезен е, внимателен, винаги отзивчив.

— Кълна се! Крисчън е убеден, че е била вързана за бюрото, защото когато влязъл след това, Тревър развързвал нещо от ъглите.

Кимбърли обяснява и ръкомаха, а виното бълва през носа ми, иначе ще се задавя от смях. След тази чаша съм напълно отрязана. Къде е Хардин, алкохолният експерт? Къде е, когато ми трябва?

Хардин.

Сърцето ми блъска, а смехът ми се превръща в истеричен писък, когато Кимбърли добавя още един детайл към историята.

— Чух, че в кабинета си държи нагайка.

— Нагайка?

— Това, с което удрят конете при езда. Виж го в Гугъл.

— Не мога да повярвам. Той е толкова сладък и внимателен. Не е възможно да върже жена за бюрото и да прави такъв секс с нея! — възкликвам. Не, наистина не си го представям.

В съзнанието ми, пропито от алкохола, започва да изплува Хардин… и бюра, и завързване, и пляскане.

— Що за хора правят секс в кабинета си? Боже, та онези стени са тънки като хартия.

Реални, истински кадри от спомените ми подпалват кожата ми: Хардин ме навежда над бюрото… А Кимбърли ми се усмихва, сякаш знае.

— Предполагам, че такива хора се чукат и в спортните салони по чуждите къщи — припомня ми, но се смее. Не обръщам внимание на думите й, макар че смущението ме изгаря.

— Да се върнем на Тревър — казвам и скривам лицето си зад чашата.

— Знаех си, че ще е някоя откачалка. Мъже, които носят костюм всеки ден, са доста перверзни в сексуално отношение.

— Да бе, това да не ти е някой еротичен роман! — възразявам. Сещам се за една книга, която отдавна бях решила да прочета, но така и не стигнах до нея.

— Да, но тези истории в книгите все са дошли отнякъде — намига ми закачливо. — Не спирам да се въртя около кабинета му с надеждата да чуя как я заковава, но засега нямам късмет.

Тази вечер, колкото и да беше безумна и някак нелепа предвид ситуацията, в която съм, ме накара да се почувствам лека, свободна, така както не съм се чувствала от много време. Опитвам се да се хвана за това усещане, да не го пускам, да го притисна към гърдите си. Не искам да ме оставя сама на нищото.

— Кой да предположи такива неща за Тревър!

— Шибаният Тревър — казвам и чакам реакцията на Кимбърли. Тя не закъснява: избухва в гръмогласен смях.

— Шибаният Тревър! — пищи тя и двете се смеем, имитирайки съчинителя на това прозвище в различните му настроения и с брилянтен английски акцент. И след всяка интерпретация се смеем все по-силно.