Анна Тод
След щастливия край (38)

Теса

Дъждът се върна. Пада като тежка завеса върху влажната от вчера трева в градината. Облягам се на рамката на прозореца и го гледам я транс. Имаше време, когато харесвах дъжда. Когато бях дете, ми носеше спокойствие, но сега само отразява и подсилва самотата ми.

Най-сетне къщата се изпразни. Дори Ландън и семейството му си заминаха. Не знам дали съм тъжна, че си тръгнаха, или съм нещастна, че отново съм сама.

— Хей — мекият глас и тихото почукване на вратата на спалнята ми напомнят, че в крайна сметка не съм сама.

Зед поиска да остане тази вечер и не можах да му откажа. Решавам, че направо ще влезе, но минават няколко секунди, а той не отваря вратата. Чака да му кажа дали е удобно?

— Влез, Зед — казвам високо.

Предполагам, че пак става дума за навик. Навикът някой да влиза, без да чука, да нахлува без позволение. Не че някога съм имала против…

Зед влиза в малката стая. Все още е облечен в официалните дрехи от погребението, но сега е разкопчал няколко копчета на ризата си и е сложил още гел върху косата си, за да я укроти. Той сяда на ръба на леглото и после леко се премества към мен.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. Не знам как се очаква да се чувствам в ден като този — отговарям честно, но не съм сигурна дали е редно да му казвам, че скърбя за загубата на двама мъже.

— Искаш ли да излезем някъде? Или да гледаме филм? Да се поразсееш малко?

Замислям се над въпроса му. Не, не желая да ходя никъде, не желая да гледам нищо, макар че може би е редно да направя поне едно от двете неща. Беше ми добре да седя до прозореца и да наблюдавам дъжда.

— Или просто да поговорим? Никога не съм те виждал такава — изрича. Зед слага ръка на рамото ми и аз неволно се навеждам към него.

Не беше справедливо от моя страна да се държа така грубо с него днес. Той само се опитва да ме успокои. Просто… каза точно обратното на това, което исках да чуя. Не е виновен, че напоследък пътувам с бясна скорост към Психовил. Вината е моя, единствено и само моя. Население на Психовил: двама — аз и моята самота, която се брои отделно, понеже има почти физическо изражение и единствена тя не ме изоставя след голямата битка.

— Теса? — казва. Докосва ме, сякаш е усетил, че съм забравила за него. Поглеждам го сконфузено.

— Съжалявам, казах ти вече, ядосана съм. Така се чувствам — отвръщам. Правя опит да се усмихна и той на свой ред ми отвръща с плаха усмивка. Зед се тревожи за мен, виждам го в кехлибарените му очи, в пресилената усмивка върху плътните си устни.

— Няма нищо. Толкова много неща ти се случиха. Ела насам — потупва леглото до себе се и аз се приближавам до него. — Искам да те питам нещо.

Бузите му са леко зачервени. Кимам и го подканвам да говори. Нямам представа какво иска да ме пита, но знам, че Зед е страхотен приятел — мина толкова много път, за да е до мен, да ме успокои.

— Добре тогава — поема си дълбоко дъх, поколебава се и пита: — Чудех се какво е станало между теб и Хардин. — Захапва долната си устна и аз веднага извръщам поглед.

— Не разбирам защо трябва да обсъждаме Хардин, а и аз…

— Не искам да чуя подробности. Само да знам дали този път наистина приключи с него. Окончателно ли е?

Трудно е да се каже, но все пак отговарям:

— Да.

— Сигурна ли си?

Какво? Поглеждам го.

— Да, но не виждам какво общо има…

Преди да довърша мисълта си, устните му са върху моите, пръстите му са в косата ми, а езикът му се опитва да разтвори стиснатите ми устни. Искам да си поема дъх от огромната изненада и неволно отварям уста, а той го приема като покана да плъзне езика си вътре и да ме събори на матрака. Тялото му веднага се оказва върху моето. Въпреки че съм изненадана и объркана, реагирам много бързо — блъскам го в гърдите, той се поколебава за секунда, но не спира да притиска устни в моите. Продължавам да го бутам.

— Какво правиш? — питам шокирана в мига, в който най-сетне ме пуска и се отделя от мен.

— Моля? — недоумява. Очите му са разширени, устните подути.

— Защо го направи? — пак питам. Съзнанието ми едва сега догонва събитията. Отчаяно се мъча да не преигравам.

— Кое? Това, че те целунах?

— Да! — крещя и веднага след това слагам длан на устата си, защото остава само майка ми да влезе.

— Нали ми отговори, че с Хардин сте приключили. Ти го каза преди няма и минута — отвръща. Гласът му, за моя изненада, е неочаквано по-висок от моя, но Зед не прави никакъв опит да се укроти.

Как така е решил, че няма никакъв проблем да ме целува? Защо го прави?

Скръствам ръце пред гърдите си… сякаш да се покрия.

— Казах, но това не беше покана, отправена към теб. Мислех, че си тук да ме успокоиш, да си до мен като приятел.

— Приятел? — сарказмът в гласа му е грозен. — Знаеш какви са чувствата ми към теб. Винаги си знаела.

Оставам без дъх и без думи от грубия му тон. Винаги е бил толкова мил и нежен. Какво се е променило сега?

— Зед, ти прие да бъдем само приятели. А и знаеш какво изпитвам към него.

Мъча се да звуча спокойно и неутрално, въпреки паниката в гърдите ми. Не искам да наранявам чувствата му, но… боже, това момче наистина не знае кога да спре. И то точно днес!

— Не, не знам какво изпитваш към него, защото вие двамата постоянно се събирате и разделяте. Всяка седмица вземаш ново решение, а аз постоянно чакам, чакам, чакам.

И ми върти очи?

Душата ми се гърчи. Не разбирам кой е този човек пред мен. Не искам този Зед, искам си предишния, онзи, на когото имах доверие.

— Знам, но така правим, така е с нас. Но мисля, че бях много ясна за нашите…

— Показваш точно обратното, като висиш отгоре ми цял ден.

Гласът му е равен, студен, тръпки минават по гръбнака ми. Не мога да проумея промяната в него. Обвинителните му думи ме объркват и обиждат.

— Не съм висяла на врата ти — казвам. Не, не е възможно да си мисли такова нещо! — Ти ме прегърна по време на погребението, за да ме успокоиш. Помислих си, че е много мил жест. Не съм искала да демонстрирам нищо или да изпращам никакви други сигнали. Не е възможно да си решил, че мога да проявя чувства към теб, когато той е там!

Чувам как майка ми блъсва някакъв шкаф в кухнята и съм безкрайно облекчена, когато Зед най-сетне прави усилие да не вика.

— Защо не. И преди си го правила, за да го накараш да ревнува — прошепва, но звучи като съскане на змия.

Искам да се защитя, но Зед е прав. Не за всичко, но наистина съм го използвала, за да ревнува Хардин.

— Знам, че съм го правила в миналото, и съм ти обяснила, че съжалявам. Наистина съжалявам. Казвала съм преди, ще го кажа и сега: винаги си бил до мен, наистина ценя помощта ти и съм благодарна да те имам в живота си, но вече говорихме за това и смятам, че ме разбра — ти и аз можем да бъдем само приятели.

Той започва да маха с ръце из въздуха и пак вика:

— Толкова си нагазила в лайната му, че чак не виждаш колко си затънала. — В очите му няма и следа от мекото, топло сияние. Сега са ледени.

— Зед — въздъхвам победена. Не исках да се карам с него, не и след такава кошмарна седмица, но се налага. — Съжалявам. Наистина съжалявам, но в момента поведението ти е крайно неподходящо и озадачаващо. Мислех, че сме приятели.

— Не сме — плюе думите, сякаш ги отхрачва. — Мислех, че ти е нужно повече време, смятах, че това е моят шанс да те имам най-сетне, а ти ме отхвърляш. Отново.

— Не мога да ти дам това, което искаш. Знаеш, че не мога. За мен е невъзможно. Независимо дали е правилно, или грешно, но не мога. Хардин е оставил в мен… себе си. Никога няма да мога да бъда твоя. Всъщност, страхувам се, че няма да мога да бъда ничия.

В мига, в който думите излизат от устата ми, изпитвам безкрайно съжаление. Онова, което виждам в очите на Зед, ме премазва и аз отчаяно търся онзи безобиден и добър господин Колин, за какъвто винаги го бях приемала. Но се оказва, че срещу мен стои измаменият и зъл Уикъм, който се правеше на много чаровен и верен, лъжеше как Дарси го е наранил в миналото, как го е ограбил, а през цялото време лъжецът не е бил Дарси, а Уикъм.

Колко съм била глупава! Елизабет би ме стиснала за раменете, би ме разтърсила, докато ми дойде умът в главата. Колко пъти съм защитавала Зед пред Хардин, колко сме се карали заради него, как никога не му повярвах, как отказвах да видя истината, а сега съм разгромена, защото Хардин е бил прав. През цялото време е бил прав.

— Теса, чакай. Съжалявам — вика Зед след мен, но аз вече съм на входната врата и бягам навън, когато гласът му стига до коридора и привлича вниманието на майка ми.

Но аз съм вече далеч, далеч, далеч в нощта.