Анна Тод
След щастливия край (37)

Хардин

— Хардин, моля те, трябва да се приготвя — изскимтя в гърдите ми. Голото й тяло беше проснато върху моето и нито една клетка на мозъка ми не работеше.

— Не си убедителна. Ако искаше да тръгнеш, досега да си станала от леглото. А ти се притискаш към пениса ми — прошепнах в ухото й.

Тя се засмя и се изтласка още по-силно към мен.

— Сега вече си го изпроси — казах и впих пръсти в изящните извивки на таза й. — Наистина ще закъснееш за лекции.

Пръстите ми се плъзнаха надолу и след секунда вече бяха в нея. Мамка му, колко стегната и топла я усещах. А около пениса ми щеше да е приказно. Тя не каза нищо, просто се претърколи настрани, уви пръсти около еректиралия ми член и започна да движи ръка. Палецът й мина плавно по главичката и обра мократа капка от връхчето. Не можах да скрия доволната си усмивка, когато простена:

— Още…

— Още какво? — дразнех я и се надявах да захапе въдицата.

И бездруго знаех какво следва, но просто обичах да чувам думите от устата й.

Желанията й ставаха по-осезаеми, по-истински, когато ги произнесеше. Стоновете й, начинът, по който скимтеше, задоволяваха страстта ми, но думите говореха за доверието й в мен, движенията на тялото й ми показваха предаността й към мен, а когато изричаше колко ме обича, изпълваше тялото и душата ми. Бях напълно обсебен от нея, изгубен в нея. Всеки път, когато правехме любов, дори когато съм бил нечестен с нея, съм я притискал да ми каже думите, които искам да чуя.

— Кажи ми, Теса.

— Повече… от всичко… просто целия ти.

Устните й минаха по гърдите ми, а аз вдигнах едното й бедро и го увих около своето. Така щеше да е по-трудно, но много по-дълбоко, а и можех да я гледам. Можех да гледам какво правя с нея, какво само аз мога да направя с нея. Бях в състояние да приключа още докато гледам как устата й се разтваря, как свършва и вика името ми.

Вече ме имаш целия. Това трябваше да й кажа. Но аз се пресегнах, извадих презерватива, сложих го и тласнах между краката й. Стонът й отекна в тялото ми и едва не свърших заедно с нея, но успях да се сдържа, за да стигнем заедно до края. Тя прошепна в ухото ми колко ме обича, как я карам да се чувства. И аз трябваше да й кажа как тя ме кара да се чувствам.

Но не продумах нищо. Само повтарях името й, докато пълнех презерватива.

Толкова много неща можех да й кажа, толкова много поводи съм имал да ги кажа. И със сигурност щях да ги кажа, ако знаех, че дните ми в рая са преброени. Ако знаех какво ни чака, и то съвсем скоро, щях да я обожавам всеки ден, всяка секунда от живота си, така както заслужава.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш още една вечер. Чух, че Теса ще бъде при майка си и тази нощ — казва Ноа и ме връща в реалността по възможно най-вбесяващия начин. Просто защото това е Ноа. После ме оглежда и пак пита: — Добре ли си?

— Да — отвръщам. Може би е редно да споделя какво става в главата ми, да му разкажа горчиво-сладкия спомен за тялото на Теса, увито около моето, за оргазма й, но пък… не искам да си представя тези неща. Ревнувам дори при мисълта, че някой може да си я представи гола. Ноа повдига вежда и настоява.

— Е?

— Тръгвам си. Трябва да й дам пространство.

Започвам да се питам как се оказах в тази ситуация, по дяволите. О, да, защото съм шибан идиот. Няма по-голям глупак от мен. Може би веднага до мен се нареждат майка ми и бащите ми. Вероятно глупостта ми е по наследство. От тях тримата съм наследил потребността да саботирам собствения си живот, да съсипвам единственото добро и хубаво нещо, което ми се е случило. Мога да ги обвиня, мога, но никога когато съм прехвърлял вината върху другиго, не съм стигал доникъде. Време е да наруша тази традиция.

— Пространство? Дори не подозирах, че знаеш тази дума — казва. Ноа и неговите опити за шега. Вероятно е забелязал гневния ми поглед, защото бърза да добави: — Ако имаш нужда от нещо, нямам представа какво, просто нещо по принцип, каквото й да е, можеш винаги да ми се обадиш.

Настава неловко мълчание; той се озърта глуповато из огромния хол, а аз гледам право в стената, за да не се налага да срещна очите му.

Разменяме си няколко злобни шегички, госпожа Портър ме поглежда нервно, вземам си малката чанта и излизам. Не нося друго освен сака с мръсни дрехи и зарядното на телефона.

Едва сега, в мига, когато излизам в проливния дъжд, се сещам къде е колата ми. Мамка му! Мога да отида до къщата на Карол и да се прибера с Кен, ако все още са там, но май не е добра идея. Имам чувството, че ако само се доближа до нея, ако се наложи да дишам един и същи въздух с нея, никой няма да може да ме откъсне. Прекалено лесно позволих на Карол да ме разкара от парника, но това няма да се случи втори път. Бях толкова близо до това да докосна сърцето на Теса. Усетих го, знам, че и тя го усети. Видях усмивката на момичето, тъгуващо за тъжното момче, което я обича с цялата си повредена душа.

Тя все още ме обича достатъчно, за да си позволи да ме дари с още една усмивка, а това означава всичко за мен. Тя е моето всичко. Може би… има някаква нищожна вероятност, ако продължа да стоя настрани от нея, да ми подхвърля по някоя огризка от време на време. И аз ще приемам тези огризки с най-голямо удоволствие. Една усмивка, съобщение, състоящо се от една дума… стига да не ми извади някоя ограничителна заповед да не я приближавам. Може би така, полека и внимателно ще й припомня какво имаме и какво можем да загубим.

Да й припомня ли?

Няма да е кой знае какво припомняне, защото никога не съм й показвал какъв мога да бъда. Бях нерешителен егоист, позволих на страховете и самоомразата ми да водят парада и да ме разсейват от основната ми задача — да се концентрирам върху нея. Можех да мисля само за себе си, да вземам, да ограбвам любовта и доверието й, а после да й го мятам в лицето като обвинение или да връщам даровете й със замах.

Дъждът се засилва. Няма проблем. Обикновено дъждът ми помага да се настаня лоното на самопрезрението си, там, където знам, че е удобно и познато.

Но не и днес.

Днес дъждът не цапа, а пречиства.

Мамка му, как мразя метафори.