Анна Тод
След щастливия край (33)

Теса

— Майко, кой плаща за погребението? — питам. Не искам да звуча грубо, но нямам баби и дядовци, нито лели и чичовци. Майка ми няма братя и сестри, както и баща ми. Знам, че майка ми не може да си позволи погребение, и се притеснявам, че го прави само за пред приятелите си в църквата, за пред хората.

Не желая да обличам черната рокля, която майка ми е купила, не желая да нося и тези черни обувки, които със сигурност не може да си позволи, но най-вече не желая да видя как заравят баща ми.

Майка ми се поколебава, червилото излиза на около милиметър над контура на устната й, но после ме поглежда в огледалото и казва:

— Не знам.

Обръщам се и я гледам недоверчиво. Имам предвид, че мога да събера достатъчно енергия, за да й покажа, че не ми се вярва. Или просто изпитвам някакво вяло любопитство?

— Ти не знаеш?

Наблюдавам я. Очите й са подпухнали. Осъзнавам, че приема смъртта му много по-тежко, отколкото би си признала.

— Няма нужда да дискутираме финансите, Тереза — казва сърдито и тръгва към кухнята, което означава край на разговора. Кимам, така е, сега не е време за кавги. Не и днес. И бездруго ще е много тежък ден.

Искам да знам какво си е мислил баща ми, когато е забивал онази спринцовка във вената си. Наясно съм, че беше наркоман. Вероятно е осъзнавал това, което е знаел години преди да забоде иглата, но все още не мога да разбера защо трябва да правиш нещо с пълното съзнание, че то може да те убие.

През последните три дни след разговора ми с Хардин започнах да възвръщам съзнанието си. Не, не напълно. Страхувам се, че част от мен ще остане повредена завинаги.

От три дни той спи у семейство Портър. Това беше огромна изненада за мен и за тях, понеже никога не са приемали в дома си човек, който няма членска карта за градския клуб. Много ми се иска да бях видяла изражението на лицето на госпожа Портър, когато Ноа е завел Хардин у тях. Не мога да си представя как се разбират Хардин и Ноа, дали изобщо се разбират, но знам, че Хардин трябва да е бил много наранен от начина, по който го отхвърлих, за да се съгласи да приеме гостоприемството на Ноа.

Тежестта, породена от тъгата, е все още там, скрита зад бариерата на нищото. Усещам как се опитва да събори стената, иска да ме съсипе, да ме метне през ръба и да ме тласне към безумие. Изпитвах истински ужас, че след това, което се случи с Хардин, болката ще победи, но съм благодарна, че стана точно обратното. Странно е, че той е толкова близо до къщата ни, а дори не се е опитал да припари.

Имам нужда от време и пространство и той го знае. Но от друга страна, не е добър в това да дава на хората време. Не и като сега, а като се замисля, преди не съм имала такава огромна нужда от време и пространство, каквато изпитвам в момента.

На вратата се чука. Оправям набързо черните си чорапи и се поглеждам в огледалото. Навеждам се напред и изучавам очите си отблизо. Улавям някаква разлика… не мога да я опиша… изглеждат… по-сурови? Тъжни? Не съм сигурна, но напълно пасват на жалката ми усмивка.

Ако все още не бях полулуда, щях да се замисля малко повече за външния си вид.

— Тереза! — крещи раздразнено майка ми точно когато излизам в коридора.

От тона й веднага съдя, че е Хардин. Да, той ми дава пространството, за което помолих, но очаквам, че днес ще дойде. Днес е погребението.

Но когато взимам чупката в коридора, застивам на място. Изненадана съм, приятно изненадана, че на входната врата ме чака Зед.

Той ме поглежда в очите. Струва ми се несигурен, но когато устните ми се извиват в усмивка, лицето му грейва от щастие, озарена от онази усмивка, която толкова много харесвам… когато езикът му леко се подава между зъбите.

— Какво правиш тук? — питам, каня го да влезе и ръцете ми се увиват около врата му. Той също ме прегръща, прекалено силно, и аз започвам драматично да кашлям.

— Извинявай, не съм те виждал от толкова много време — смее се той и приятният звук веднага разведрява настроението ми.

Не се бях сещала за него и почти изпитвам вина, задето лицето му не изникна нито веднъж в съзнанието ми, но сега се радвам, че е тук. Присъствието му е едно напомняне, че светът не е спрял да се върти, въпреки загубата ми. Моята загуба. Не смея дори да призная пред себе си коя загуба преживявам по-тежко.

— Така е — казвам и после се сещам за причината, която ме отдалечи от Зед. Ето защо внимателно поглеждам към вратата. Не искам кървави побоища върху перфектно окосената ливада на майка ми.

— Хардин е тук. Не, не в къщата, а няколко врати от нас — казвам.

— Знам.

— Знаеш?

Майка ми ме поглежда въпросително и изчезва в кухнята, за да ни остави насаме. Съзнанието ми реагира по-бавно на факта, че Зед е тук. Не съм му се обаждала, не познаваше баща ми. Как е разбрал за него и за случилото се? Може да е от новините или нещо такова, но Зед едва ли би забелязал.

— Той ми се обади — отвръща. При тези думи на Зед очите ми се стрелват към неговите. — Той ми каза да дойда да те видя. Не си на стария телефон, така че се наложи да му повярвам.

Не съм сигурна какво да му кажа, но започвам да търся какъв е тайният мотив тук.

— Няма проблем, нали? — пита. Протяга ръка, но се спира, преди да ме докосне. — Не се сърдиш, че съм тук? Мога да си тръгна, ако ти идва в повечко. Той каза, че имаш нужда от приятел. Разбрах, че е нещо сериозно, за да се стигне дотам, че да се обади точно на мен. На мен… от всички възможни хора.

Зед се усмихва, но аз знам, че говори сериозно. Защо Хардин се е обадил на него, а не на Ландън? Всъщност Ландън идва, така че… защо Хардин го е помолил да дойде при мен?

Не мога да се отърся от подозрението си, че това е някаква клопка. Не искам да го обвинявам, че точно сега прави някакви кроежи, но е вършил и по-голямо зло. Не, не мога да забравя всичките злини, които успя да сътвори, нито мога да пренебрегна факта, че винаги — зад всяка негова постъпка — е имало мотив. Начинът, по който е действал с мен, винаги е бил преценяван от някакъв негов си, скрит и много изкривен ъгъл. Но най-много ме нарани предложението му за брак. Преди ми отказваше дори да говорим на тази тема, но за сметка на това и двата пъти, когато отчаяно искаше нещо от мен, веднага предложи брак. Единия път, когато беше много пиян, в опита си да ме накара да остана и да не замина за Сиатъл. После си взе думите обратно, както прави винаги. Ако сега се бях съгласила и се бях събудила до него на другата сутрин, пак щеше да си ги вземе обратно. Хардин е едно голямо нарушено обещание. От мига, в който го видях. Единственото по-лошо от това да живееш с човек, който не иска брак, е да живееш с човек, който би се оженил за теб, за да спечели битката — не войната, — а не защото истински желае да бъде твой съпруг.

Трябва да забравя за това нелепо предложение, иначе ще продължа да си въобразявам и да си представям Хардин в костюм на нашата сватба. Неканената, тайно промъкнала се мисъл ме кара да се смея и облеченият в костюм Хардин изчезва от съзнанието ми, бивайки заменен от другия Хардин — в черна тениска, джинси и кубинки дори на сватбата ни. Но няма да има проблем за мен, и така бих го приела.

Бих.

Трябва да спра с тези фантазии — не ми помагат да възвърна разума си. Но ето че още една се промъква тайно: Хардин държи чаша вино; забелязвам халката на пръста му. Смее се, смее се толкова силно, че чак главата му се измята назад. И е така очарователен.

Избутвам и тази.

И идва нова: усмивката му се промъква в съзнанието ми. Представям си как излива вино върху тениската си. Вероятно би облякъл бяла само за да дразни майка ми. После внимателно ще се освободи от ръцете ми (защото аз съм започнала вече да попивам петното) и ще каже нещо от сорта: „Знаех си, че не биваше да се обличам в бяло днес.“ А аз бих се смяла, бих сложила пръсти върху устните му, а той нежно би целунал връхчето на всеки пръст. Неговите пръсти биха се задържали върху халката ми и Хардин би се усмихнал гордо и щастливо.

— Добре ли си? — нахлува гласът на Зед в щастливата ми лудост.

— Да — отвръщам. Клатя глава, за да разкарам от съзнанието си най-съвършения образ на света и най-пленителната усмивка. Приближавам се към Зед.

— Извинявай, не съм съвсем на себе си тези дни.

— Ако беше на себе си, щях да започна да се притеснявам.

Прегръща ме успокоително през раменете и сега вече не съм изненадана, че е минал цялото това разстояние да ме види. И колкото повече мисля, толкова повече си припомням: Зед винаги е бил до мен, когато съм имала нужда от подкрепа. Дори когато не съм искала или настоявала, той е бил там, като фон.

В сянката на Хардин.