Анна Тод
След щастливия край (32)

Теса

След душа се чувствам по-малко луда. Или може би се дължи на краткия сън в парника. Или на тишината, която най-сетне ми беше предоставена. Не знам защо, но сега мога да видя света малко по-ясно. Съвсем малко по-ясно, но това ми дава надежда, че с всеки изминал ден ще става по-добре и че ще има повече спокойствие в душата си.

— Влизам — казва Хардин и нахлува, преди да съм му разрешила.

Обличам чиста тениска и сядам на леглото.

— Донесох ти още вода — казва. Слага пълната чаша на нощното шкафче и сяда на другия край на малкото легло. Докато бях в банята, измислих цяла реч за пред него, но сега когато е тук, не си спомням и дума.

— Благодаря — това се сещам да кажа.

— По-добре ли се чувстваш?

Усещам колко е предпазлив. Предполагам, че изглеждам много слаба и чуплива. Би трябвало да се чувствам победена, ядосана, тъжна, объркана, но работата е там, че не изпитвам нищо. Една голяма, дълбока пулсираща дупка, пълна с нищо. И става все по-голяма с всяка изминала секунда.

По време на дългия душ — дори когато водата стана студена — успях да погледна на нещата от друг ъгъл. Мислех как животът ми се е превърнал в черна дупка, пълна с нищо. Абсолютно нищо. Тази мисъл никак не ми харесва, затова начертах правилното решение, но сега не мога да намеря думите, които падат като разсипани из съзнанието ми и не мога да ги подредя. Вероятно точно това значи да си изгубиш акъла.

— Надявам се да е така.

Какво? На какво се надява?

— Да се чувстваш по-добре — отговаря на незададения ми въпрос. Не ми харесва, че е толкова силно свързан с мен, че знае какво чувствам и мисля дори когато аз самата не знам.

— Малко — отвръщам. Забивам поглед в стената.

По-лесно е да се фокусирам върху нея, отколкото да срещна зелените му очи, това зелено, което от самото начало се ужасявах, че може да загубя. Помня онова време, когато лежахме в леглото и се молех за още един час, за още ден, за още седмица, може би месец, прекаран в присъствието на тези очи, впити в моите. Молех се да се вразуми и да ме поиска завинаги, така както го исках аз, но не желая да чувствам това отчаяние, не желая да ме залива копнеж по още малко откраднато време. Не и когато става дума за него. Искам да си седя тук с моето голямо нищо, на тишина и спокойствие. И може би един ден ще стана друга, че бъда друг човек, ще се превърна в личността, която исках да бъда, преди да замина за колежа. Няма го вече това момиче. То си купи билет директно за ада и сега си седи там и тихо си гори.

— Искам да знаеш колко много съжалявам за всичко, Теса. Трябваше да се върна с теб. Не биваше да слагам край заради моите собствени проблеми. Трябваше да ти позволя да ми помогнеш, така както в момента аз искам да ти помогна. Сега разбирам как си се чувствала, когато постоянно си се надявала да ми помогнеш, а аз съм те отблъсквал.

— Хардин… — прошепвам, но не знам какво да кажа след тези му думи.

— Не, Теса, нека го изрека. Обещавам ти, че този път ще е различно. Никога повече няма да се случи. Съжалявам, че точно смъртта на баща ти трябваше да ме накара да разбера колко силно се нуждая от теб, но няма да избягам пак, няма да те пренебрегна, няма да изчезна в себе си. Кълна се.

Отчаянието в гласа му ми е прекалено познато. Също и това изречение. Чувала съм го десетки пъти. От неговата уста.

— Не мога — отговарям спокойно. — Съжалявам, Хардин, но наистина не мога.

Той се премества до мен и пада на колене. Изцапва килима и там.

— Не можеш… какво не можеш? Знам, че ще е нужно време, но мога да чакам да излезеш от това състояние, да те напусне тъгата. Мога и искам да направя всичко. Искам да кажа абсолютно всичко.

— Не можем. Никога не сме могли — отвръщам. Гласът ми пак е равен. Май роботът Теса ще се позадържи. Нямам сила да влагам емоция в думите си.

— Можем да се оженим… — изрича. Мисля, че е изненадан от собствените си думи, но не си ги взема обратно. Дългите му пръсти се увиват около двете ми китки. — Теса, можем да се оженим. Още утре, ако се съгласиш. Ще облека костюм и всичко останало.

Думите, които истерично чаках да чуя от устата му, най-сетне изпълват слуха ми, но не ги усещам. Чувам ги съвсем ясно, но не ги чувствам.

— Не можем — клатя глава.

Той е все по-отчаян.

— Имам пари, имам пари да платя за сватбата, Теса. И ще я направим, където пожелаеш. Можеш да си купиш най-красивата рокля на света. И цветя. Няма да се оплача от нищо — говори, а гласът му е все по-висок, ехото се блъска в стените.

— Не става дума за това. Просто не е правилно.

Иска ми се да мога да гравирам думите му в сърцето си, да гравирам и френетичния му, дори развълнуван глас и да ги отнеса в миналото. В онова минало, когато не можех да видя колко разрушителна е тази връзка, когато бих дала всичко, за да чуя точно тези думи.

— Какво ще кажеш, Теса? Знам, че го искаш. Казвала си ми го много пъти.

В очите му виждам каква борба се води у него и ми се иска да направя нещо, за да успокоя болката му, но не мога.

— Нямам нищо, Хардин, не мога нищо да ти дам, защото ти вече си го взел. Съжалявам, но нищичко не е останало.

Празнината в мен расте все повече и поглъща цялото ми същество, но никога не съм била така благодарна, задето съм напълно безчувствена. Ако можех да усетя това, което казва Хардин, то би ме убило, със сигурност би ме убило, а нали неотдавна реших, че искам да живея. Не се гордея с черните мисли, които ми минаха през ума, докато бях в парника, но успях да ги преодолея доста бързо, и то съвсем сама, докато седях на пода в банята под студената вода.

— Не искам да вземам нищо от теб, а само да ти дам точно това, от което се нуждаеш — настоява. Бори се за въздух и звукът е толкова ужасен, че почти съм готова да се съглася с всичко… само и само да не се налага да го чувам втори път в живота си.

— Омъжи се за мен, Тес! Моля те, омъжи се за мен. Обещавам, никога повече няма да направя такова нещо. Можем да бъдем заедно завинаги. Ще бъдем съпруг и съпруга. Знам, че си прекалено добра за мен, но знам и че не сме като останалите. Ти и аз сме различни. Не сме като моите шибани родители, не сме и като твоите. Можем да се справим. Просто ме послушай този последен път…

— Погледни ни. Виж ме каква съм станала, коя съм станала. Не искам това в живота си повече.

— Не, не, не — отхвърля. Той става и крачи из стаята. — Не е така. Позволи ми да ти се реванширам.

Започва да скубе косата си.

— Хардин, моля те, успокой се. Съжалявам за всичко, което ти причиних. И най-много съжалявам за това, че обърках живота ти и го направих толкова сложен. Съжалявам за караниците, за скандалите, за събиранията и разделите, но трябва да проумееш, че това няма да проработи. — На устните ми се появява жалка усмивка. — Мислех си, че мога да го накарам да проработи, смятах, че любовта ни е като тази в романите, въобразявах си, че колкото и да е силна, бърза, груба и сурова, ще оцелея, за да мога един ден да разкажа историята ни.

— Ние ще съумеем да оцелеем — думите му са удавени. Не мога да го погледна, защото знам какво ще видя.

— Точно там е работата, Хардин. Не искам да оцелявам. Искам да живея.

Думите ми удрят нещо в него и той спира да крачи. Ръцете му падат до тялото.

— Не мога да те пусна да си идеш. Знаеш го много добре. Винаги се връщам при теб. Трябваше да си сигурна, че ще се върна. Щях да се върна от Лондон и…

— Не мога да пропилея живота си, чакайки те да се връщаш. И ще е егоистично да искам от теб да пилееш времето си, за да бягаш от мен. От нас.

Но сега пак се обърквам. Обърквам се, защото не си спомням някога да са ми минавали такива мисли. Всички мои мисли досега бяха в полза на Хардин, въртяха се около вярата ми, че мога да го направя по-добър — по отношение на самия себе си и към мен, че мога да го накарам да остане. Не знам откъде идват тези думи, но не мога да пренебрегна спокойствието, което ми носят, докато ги произнасям. Сега виждам нещата по-ясно.

— Не мога да съществувам без теб — казва за милионен път, а в същото време прави точно обратното: държи ме настрани. Изключва ме от живота си.

— Можеш. Ще бъдеш по-щастлив и ще имаш един вътрешен конфликт по-малко. Така ще е по-лесно. Ти сам го каза.

Наистина мисля, че ще е по-щастлив без мен, без постоянните ни битки и раздели. Може да се фокусира върху себе си и това как да контролира гнева си към двамата си бащи. И един ден може и да бъде щастлив. Обичам го и искам това да се случи, искам да е щастлив, макар и без мен.

Ръцете му се свиват в юмруци, притиска ги до челото си и стиска зъби.

— Не!

Обичам го. Винаги ще обичам този мъж, но се изчерпах. Не мога да бъда горивото, което да разпалва огъня в него, при положение че всеки път той идва, излива кофа с вода и го гаси.

— Борихме се, Хардин, но мисля, че е време да спрем.

— Не, не!

Очите му оглеждат стаята и знам какво иска да направи. Преди още да го е направил. Ето защо не съм изненадана, когато виждам как малката лампа полетява към стената и се разбива. Не помръдвам, не мигам дори. Прекалено ми е познато. Затова решавам: — не мога да се конфронтирам с него. Не мога дори да се конфронтирам със себе си. Не мога. Нямам си доверие дори за елементарно нещо като това да го прегърна през раменете, прошепвайки му утешителни думи.

— Ти искаше това, Хардин? Забрави ли? Върни се към предишното си решение. Просто си припомни защо не ме пожела тогава. Спомни си защо ме качи сама на самолета за Америка. Сама.

— Не мога без теб. Имам нужда от теб. В моя живот — повтаря пак. И пак.

— Аз мога да остана в живота ти, но не и така.

— Сериозно ли ми предлагаш да си останем приятели? — пита с отровен тон. Зелените му очи… няма ги. На тяхно място виждам само две черни топчета, в които се трупа гняв. Не ме изчаква да отговоря: — Не може да бъдем приятели след всичко, което се случи. Никога няма да мога да бъда в една стая с теб и в същото време да знам, че не съм с теб. Ти си всичко за мен, не ме обиждай с предложението „да си останем приятели“. Не го мислиш. Ти ме обичаш, Теса — настоява. Поглежда ме в очите. — Обичаш ли ме?

Нищото в гърдите ми започва да се пука, а аз отчаяно искам да го задържа. Ако започна да усещам, ще боли, това ще ме събори.

— Да — думата излиза от устните ми като дъх. Той пак пада на колене пред мен. — Обичам те, Хардин, но не можем да продължаваме да си причиняваме това.

Не искам да се карам с него, не искам да го наранявам, но той е виновен за цялото това положение. Щях да му дам всичко. По дяволите, та аз му дадох всичко, а той не го искаше. Когато стана трудно, не намери сили да пребори демоните си заради мен. Отказваше се всеки път. Всеки път.

— Как ще оцелея без теб? — пита. Плаче пред очите ми, а аз преглъщам сълзите си, преглъщам и тежката буца, породена от вината, заклещила гърлото ми. — Не мога, няма да мога. Не можеш да захвърлиш всичко това, не можеш да захвърлиш мен, защото минаваш през труден период. Позволи ми да съм до теб и да го преодолеем заедно. Не ме отблъсквай.

Съзнанието ми пак се е откъснало от тялото и аз започвам да се смея. Не е весел смях. Начупен, болен, саркастичен смях, породен от думите му. Току-що ме помоли за нещо, за което го молех аз, а сега дори не осъзнава, че ситуацията е същата, но ролите са разменени.

— Аз моля за това, откакто сме се запознали — припомням му. Обичам го и не искам да го боли, но трябва да сложа точка. Веднъж завинаги. Ако не го направя, няма да оживея.

— Знам — отвръща. Главата му опира в коляното ми. Тялото му трепери. — Съжалявам. Съжалявам.

Нищото се изплъзва прекалено бързо от тялото ми, не мога да го спра. Не искам да изпитвам това, не искам да усещам болката му, не желая да чувам думите, които винаги съм бленувала да чуя, думите, които съм чакала цяла вечност.

— Всичко ще е наред. Когато излезеш от това състояние, ще бъде наред.

Не съм сигурна, че казва точно това, но не искам да го моля да повтори, защото не мисля, че мога да понеса отново тази болка.

Ето, точно това мразя в нашата връзка — каквото и да ми направи, аз винаги намирам начин да обвиня себе си за неговата болка.

Усещам, че някой се движи край вратата, и кимам с глава към Ноа, за да го уверя, че съм добре. Не, не съм добре. Не съм добре от доста време и за разлика от друг път сега не изпитвам потребност да съм добре. Очите на Ноа се преместват към счупената лампа, а аз го моля с очи да излезе и да не се обажда, да ме остави да преживея този миг.

Този последен миг, в който за последен път чувствам тялото на Хардин до своето. Искам да запомня усещането за опряната му в коленете ми глава, за извивките на татуировките му.

— Съжалявам, че не успях да те поправя — казвам и нежно галя мократа му коса.

— И аз — проплаква някъде в крака ми.