Анна Тод
След щастливия край (28)

Хардин

— Мамка ти! — викам. Гипсът ми се удря в челюстта му, главата му се измята назад. Плюе кръв, но не престава. Напада ме пак и ме просва на пода.

— Кучи син! — крещи.

Търкулвам се върху него. Ако не се спра веднага, Теса ще ме намрази още повече. Не мога да го трая тоя задник, но тя се е хванала за него като удавник за сламка и ако го повредя, няма да ми прости. Успявам да скоча на крака и да се отдалеча от тази новооткрита футболна звезда.

— Теса… — изричам. Оглеждам се и едва не получавам удар, когато виждам празното легло. Само едно мокро петно от повръщано доказва, че изобщо е била тук. Без да си давам труда да погледна какво прави Ноа, тръгвам по коридора и я викам.

Как може да съм такъв глупак? Кога ще престана да се издънвам?

— Къде е? — пита Ноа и върви след мен. Изведнъж е заприличал на изгубено кученце.

Карол все още спи на дивана. Не е мръднала от мястото, където я сложих да легне снощи. Заспа в ръцете ми. Знам, че ме мрази, но не можех да й откажа утеха, когато се нуждаеше, а нямаше кой да й я даде.

За мой ужас… входната врата е отворена и се вее на силния вятър. Навън се е извила страхотна буря. Отпред има паркирани две коли — на Карол и на Ноа. Струваше си да дам 100 долара за такси, за да спестя време и да дойда направо тук. Иначе много щях да се замотая, докато отида да взема колата си. Успокоявам се, че поне не е тръгнала с кола.

— Обувките й са тук — казва Ноа, вдига едната и я мята обратно на пода.

По брадата му тече кръв, сините му очи са обезумели от тревога. Теса се разхожда сама, боса, в такава страхотна буря, под дъжда, защото позволих егото ми да вземе връх.

Ноа изчезва в къщата, докато оглеждам улицата с надеждата да видя някъде моето момиче. Когато се връща, носи чантата й. Без обувки, без пари, без телефон… Не може да е отишла далеч. Сбихме се за минута, а вероятно няма и толкова. Как можах да позволя на гнева да ме разсее, та да я изпусна от поглед?

— Ще се кача на колата и ще огледам наоколо — казва Ноа, бърка в джоба на джинсите си, вади ключовете и тръгва към колата си.

Сега предимството е негово — тук е израснал и познава всеки камък, а аз не.

Озъртам се из хола, тръгвам към кухнята, поглеждам през задния прозорец и разбирам, че предимството все пак е в моя полза. Изненадвам се, че Ноа не се сети пръв. Той познава града, но аз познавам моята Теса. Знам къде е.

Дъждът се лее, пада като плътно мокро перде. Прескачам трите стъпала на задната веранда, прекосявам тревната площ и крача към парника, скрит измежду клатещите се и огъващи се дървета. Металната врата е леко отворена. Прав съм бил. Инстинктът не ме е подвел.

Намирам Теса, свита на пода. Джинсите й са мръсни, краката й са покрити с пластове кал. Коленете й са свити до брадичката, разтрепераните й ръце покриват ушите й. Сърцето ми се разбива за милионен път. От моето силно момиче е останала една оголена, крехка черупка.

Умрели цветя — саксия след саксия. Никой не е влизал тук, откакто Теса е заминала. На тавана на занемарения парник има пукнатини. Дъждът капе между тях.

Не казвам нищо, но не искам и да я плаша. Надявам се да чуе джвакането на калните ми обувки по пода на парника. Когато поглеждам надолу, виждам, че всъщност няма под. Това обяснява и откъде се е взела калта.

Бавно махам ръцете от ушите й, навеждам се, така че тя няма къде да гледа, освен в очите ми. Започва да се дърпа като изплашено животно, но не пускам ръцете й, макар да ме боли заради реакцията й. Тя заравя пръстите на крака си в калта и започва да ме рита с другия крак. В мига, в който пускам ръцете й, тя пак покрива ушите си и от устните й се откъртва ужасяващ звук.

— Искам тишина — скимти и бавно се люлее напред-назад.

Имам да й казвам толкова много неща. Искам да й кажа думи, които се надявам, че желае да чуе, че ще се съгласи да чуе, но само като зърна отчаянието в очите й, и забравям за намерението си да говоря. Ако настоява за тишина, ще й я дам. Мамка му, на този етап съм готов да й дам и невъзможното. Само да не ме гони, да не ме кара да се махна от нея.

Сядам до Теса на калния под в парника, където се е криела от баща си и където сега се крие от света. Дъждът се излизва върху стъкления таван. Скимтенето й се превръща в тихо проплакване и хълцане. Погледът й е забит в празното пространство пред нея.

Седим и мълчим. Ръцете ми са върху нейните и покриват ушите й, блокират шума, дават й така желаната тишина.