Анна Тод
След щастливия край (11)

Хардин

Искам да останеш с мен завинаги.

Това каза, облягайки глава на гърдите ми. Това желаех да чуя. Това се нуждаех да чуя.

Но защо иска това „завинаги“ да е точно с мен? И как ще изглежда това „завинаги“? Теса и аз на по четиридесет — без брак и деца? Само ние двамата?

За мен това е перфектното бъдеще, но знам, че на нея няма да й е достатъчно. Водили сме този спор десетки пъти, карали сме се за тези неща. Знам, че в крайна сметка тя ще се огъне първа, защото няма начин аз да променя решението си. Като си задник, бъди докрай и упорствай. И тя ще се откаже да напъва да се женим и да имаме деца.

А и що за баща мога да бъда аз? Некадърен, кофти баща — тук няма спор. Не мога да не се засмея на самия въпрос. Просто е нелепо дори да си мисля за това. Ще опропастя всичко, така както опропастих това пътуване, което, макар и да звучи нездраво, послужи като аларма да се събудя и да погледна ясно на връзката си с Теса. Винаги съм се опитвал да я предупредя, опитвах се да я спра да не пада надолу с мен, казвах й, че мога да я повлека, но явно не съм положил нужните усилия да я откажа. Ако трябва да съм честен, знам, че можех да съм по-настоятелен и да я отблъсна от себе си, но понеже съм егоист, не исках. Сега вече ясно виждам какъв ще е животът й с мен, затова нямам избор. Това пътуване помогна романтичната мъгла да се вдигне от очите ми. И чудото се случи — сега имам перфектната възможност да я оставя, да си ида от живота й. Мога да я изпратя в Америка и тя да продължи напред. Бъдещето й с мен представлява самота в една черна дупка. Аз ще вземам от нея всичко, което искам — любовта й, привързаността й. Но тя няма да е напълно щастлива. С всяка изминала година ще ме мрази все повече и повече, защото я лишавам от това, което в действителност иска най-много. Мога да сложа край на всичко това и да й спестя тези години.

Пристигам в „Габриел“, мятам чантата й на задната седалка и тръгвам към хотела на Кимбърли. Имам нужда от план, солиден план, към който наистина да се придържам. Теса е прекалено упорита, прекалено влюбена, за да се откаже от мен. Това й е проблемът: тя е от онези хора, които дават, дават и нищо не вземат. А така се превръщат в лесна жертва за типове като мен, такива, които грабят, докато не остане нищо за грабене. Това правя още от самото начало, това ще правя винаги. Тя ще се опита да ме убеди в обратното. Знам, познавам я. Ще ми каже, че бракът няма значение, но само ще се самозалъгва, за да ме запази до себе си. Това ми говори само едно: че успявам да я манипулирам така, че да ме обича безусловно.

Докато карам, мазохистът в мен започва да изпитва съмнения относно любовта й.

Дали ме обича така, както казва, или е пристрастена към мен?

Има огромна разлика между двете вероятности. Колкото повече лайна понася от моя страна, толкова повече ми прилича на пристрастяване към склонността ми да правя изцепки — например да чака кога ще се издъня пак, за да е там, да е до мен и да ми помага, да се опитва да ме поправи. Това е. За нея най-вероятно съм просто един проект. Един човек, който има нужда от ремонт. Този разговор е бил повдиган и преди, но тя отказва да си признае. Започвам да ровя в размътеното си съзнание и въпреки главоболието от махмурлука най-сетне се сещам за нещо конкретно, което доказва теорията ми.

 

 

Беше точно след като майка ми си тръгна за Лондон, малко след Коледа. Теса ме погледна с разтревожени очи:

— Хардин?

— Да? — казах, захапал химикал между зъбите.

— Ще ми помогнеш ли да сваля това дърво, когато си свършиш работата.

Всъщност не работех, а пишех, но тя не знаеше това. Денят беше интересен — бях я хванал да се прибира от обяд с шибания Тревър, а после я чуках на бюрото й.

— Да, минутка само.

Прибрах листовете, за да не ги види, докато чисти, и станах да й помогна за елхата, която бяха украсили с майка ми.

— Върху какво работиш? Струва ли си да се чете? — попита и се пресегна да вземе разкъсаната папка. Винаги се оплакваше, че я оставям къде ли не из къщата. Цялата беше изцапана с дъна на чаши за кафе. Не можеше да понася тази папка, ненавиждаше я. Полудяваше само като я гледаше в този неизправен външен вид.

— Нищо — грабнах папката, преди да я отвори. Тя отстъпи, очевидно изненадана от рязката ми реакция, а може би и наранена.

— Извинявай — каза тихо. Красивото й лице потъмня. Метнах папката на дивана и я хванах за ръцете. — Само питах, не исках да си вра носа, където не ми е работата.

Мамка му, какво лайно бях.

Какво лайно съм.

— Няма проблем. Но не искам да се бъркаш в работата ми. Не…

Не можех да измисля аргумент защо — никога преди не я бях спирал. Откриех ли някой цитат в книга за редакция и ако знаех, че ще й хареса, винаги й го четях и го обсъждахме. Затова изглеждаше странно да й забранявам и да й се карам, че сега иска да види.

— Добре.

После се обърна и започна да сваля играчките от отвратителната елха. Гледах гърба й и се чудех защо съм толкова ядосан. Как би се почувствала, ако можеше да прочете това, което пишех? Дали щеше да й хареса? Или щеше да бъде отвратена, да изпадне в нервна криза и да вдигне луд скандал? Не знаех. Все още не знам. Ето защо и до днес Теса няма никаква представа за какво става дума.

— Добре? Това ли само ще кажеш? — започнах да се заяждам. Исках да се караме, защото кавгата винаги е за предпочитане пред пренебрежението. Предпочитах крясъците й пред тишината.

— Няма да пипам нещата ти повече — каза, без да се обърне към мен. — Не предполагах, че ще се ядосаш толкова много.

— Аз… — търсех за какво да се заям. Не намерих конкретна причина и реших да карам по принцип, право в целта. — Защо изобщо си с мен? След всичко, което се случи? Обичаш да има драма? Или какво? — настоявах. Тонът ми беше груб, оскърбителен.

— Моля? — изненада се. Завъртя се към мен. В ръката си държеше изкуствена снежинка. — Защо искаш да се караме? Казах, че няма да пипам нещата ти повече.

— Не желая да се караме — излъгах. — Просто искам да знам, защото ми се струва, че си пристрастена към драматични изпълнения и към цялото това клатушкане нагоре-надолу.

Знаех, че не беше честно от моя страна да й говоря така, но… бях в настроение за кавга и исках да се присъедини към мен. Тя направи крачка и пусна снежинката в кутията до елхата.

— Знаеш, че това не е вярно. Обичам те дори когато търсиш повод да се скараш с мен. Мразя драмата, наясно си. Обичам те заради теб самия. Точка по въпроса — отсече. Надигна се на пръсти и ме целуна по бузата, а аз увих ръце около тялото й.

— Защо ме обичаш? Та аз не правя нищо за теб — опитах се да споря, но не бях много убедителен. Скандалът, който бях направил във „Ванс Пъблишинг“ този ден, беше все още пресен в съзнанието ми.

Тя си пое спокойно дъх и сложи глава на гърдите ми.

— Заради това — каза и потупа с пръст по гърдите ми, точно над сърцето. — Ето защо. Сега, моля те, спри да се опитваш да направиш поредния скандал. Имам да преглеждам материал, а тази елха няма да се прибере сама.

Беше толкова нежна, разбираща, макар че аз не го заслужавах.

— Обичам те — прошепнах в косата й и опрях пръсти върху таза й. Тялото й се сля с моето. Вдигнах я и краката й се увиха около кръста ми. Пренесох я през хола към дивана.

— Обичам те. Винаги ще те обичам. Не изпитвай съмнения — каза с устни, опрени в моите.

Съблякох я бавно, наслаждавах се на всяка извивка на съблазнителното й тяло. Обичах да гледам разширените й, подивели очи, когато слагах презерватива.

И после се загубих в нея. И досега е така и не знам кой и кога прибра елхата.

 

 

Прекалено често мисля за щастливите ни мигове заедно. Ръцете ми треперят върху волана. Стискам го здраво и успявам да се измъкна от капана на собственото си съзнание. Нейните стонове отшумяват, избледняват и бавно се спускам в настоящето.

Попадам в задръстване на няколко километра от Теса. Колите почти не се движат. Планът ми трябва да е железен, трябва да съм сигурен, че задникът й ще е в самолета тази вечер. Полетът е късно, в девет, така че ще има предостатъчно време да стигне до летището. Кимбърли ще я закара. Сигурен съм. Главата продължава да ме боли — алкохолът излиза от тялото ми, но бавно. Чувствам се все още леко пиян. Не че не мога да карам, но не съм концентриран върху пътя.

— Хардин — чувам познат, но приглушен поради затворения прозорец глас. Свалям го.

Всеки път, когато се огледам, от някой ъгъл изскача някой призрак от миналото ми. И ме вика по име.

— Мамка му, копеле! — възкликвам. Моят стар приятел Марк е в съседната кола. Ако това не е знак от небесата, не знам какво е.

— Отбий — вика той и ми се усмихва широко.

Отбивам автомобила на Ванс пред едно заведение за сладолед. Той паркира до мен и излиза от купчината желязо, която нарича кола.

— Върнал си се и не си ми се обадил? — крещи ентусиазирано и ме тупа по гърба. — Мамка му, кажи ми, че тази кола е под наем. Или си забогатял?

— Дълга история, но е така, под наем е.

— Завинаги ли се прибра? — пита. Кестенявата му коса е много къса сега, но очите му горят със същия блясък.

— Да, завинаги — отвръщам. Опитвам се да се примиря с решението си. Аз оставам, тя заминава. Това е. Елементарно за казване, трудно за преглъщане.

— Къде ти е пиърсингът? Какво си направил с лицето си? — пита и ме оглежда.

— Махнах всичко. Омръзна ми.

Но когато той обръща лицето си, светлината огрява две малки метални топчета под долната устна. Като ухапано от змия.

— Мамка му, Скот, изглеждаш толкова различен. Минаха… колко? Две години? — изчислява. Мята ръце във въздуха. — Не, три. От десет години все съм друсан и не помня. — Заравя ръце в джоба си и вади кутия цигари. Предлага ми, но аз отказвам. — Какво? Изчистил си се? Примерен и всичко останало? — пак пита. Усещам лек укор в тона му.

— Не, просто не искам шибаната цигара — казвам рязко.

Марк се смее. Когато съм в кисело настроение, винаги се смее точно по този начин. Той беше нещо като лидер на нашата малка, но доста непослушна група. Всички бяха с година по-големи от мен, но на онази възраст това беше достатъчно, за да го гледам с уважение и да искам да стана като него. Ето защо, когато Джеймс се появи в компанията, а той беше по-голям и от Марк, и когато започнаха онази игра, скочих с двата крака. Не ме притесняваше как се държат с момичетата, нито това, че тайно ги записват.

— Станал си кучка, нали? — усмихва се и запалва цигарата, която е стиснал между зъбите.

— Да ти го набутам. Друсан си отрано, нали? — Знаех, че винаги ще си остане такъв. Винаги надрусан и винаги ще говори за великите си дни, когато край него е имало изобилие от момичета, а той е бил изобилно пиян и нагърмян с дрога.

— Не, но сега се опитвам да изпълзя от една много дълга нощ — усмихва се гордо, очевидно припомняйки си какво е правил, с кого го е правил и по колко го е правил. — Накъде си тръгнал? При майка си ли спиш?

Гръдният ми кош се свива при споменаването на майка ми и при мисълта за къщата, която изравних със земята. Все още усещам пламъка върху лицето си и виждам как ярките огньове поглъщат къщата. Това видях, когато се обърнах в колата на Теса секунда преди да тръгнем.

— Не, отсядам тук-там.

— О, ясно — казва, но не му е ясно. — Ако няма къде да спиш, ела в нас. С Джеймс живеем заедно сега. Ще се побърка от радост да види възмъжалия ти задник. Американизиран и прочее.

Чувам гласа на Теса. Моли ме да не тръгвам по познатия лесен път, но бързо й затварям устата и казвам:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Мога да ти намеря каквото искаш. Джеймс продава сега — казва Марк с особена гордост.

— Не, нямах предвид такава услуга. Искам да шофираш след мен до хотела ми, за да оставя нещо, и после да ме закараш до „Габриел“ да си взема колата.

Трябва да удължа времето за наема на колата, ако изобщо позволят. Решавам да не си припомням, че цял апартамент и хубава кола ме чакат в Америка. После ще мисля за тези неща.

— И после ще дойдеш у нас? Чакай, какво и на кого ще оставяш някакви неща?

Макар и все още под силното влияние на дрогата, не е пропуснал нито една подробност. Не, няма начин да кажа на Марк за Теса. Никакъв начин.

— На едно момиче — отвръщам. Гърлото ми гори, когато произнасям думите, защото за мен Теса не е просто „едно момиче“, но искам да я предпазя от всичко това.

— Хей — вика и спира до колата си, — ако е много секси, мога да изчакам да я изчукаш пак. Или пък да я пуснеш на мен…

Причернява ми. Налага се да си поема дълбоко въздух. Няколко пъти.

— Не, няма начин. Никакъв начин. Няма да се случи. Ще ме чакаш в колата. Дори няма да влизам. — Той не изглежда никак убеден. — Не се шегувам. Ако си мръднал от колата или се опиташ да се приближиш…

— Спокойно, копеле, ще чакам в колата — крещи и вдига ръце, сякаш съм ченге и се каня да го арестувам.

После не спира да се смее през целия път до хотела.