Анна Тод
След щастливия край (84)

Хардин

От повече от година правехме опити за бебе. Теса беше наясно какви са й шансовете. Аз също знаех, че всичко е против нас, както е било винаги досега, но все пак се надявахме.

Надявахме се през цялото време, докато ходехме на срещи със специалисти, обсъждайки овулационни планове и дати. Чукахме се, правехме любов, чукахме се, правехме любов при всяка възможност. Тя опита какви ли не бабешки рецепти, а аз пих някаква противна горчиво-сладка отвара, която според клетвите на Теса помогнала на мъжа на нейна приятелка.

Ландън и жена му вече чакаха бебе и след три месеца малката Аделин Роуз се появи. Бършех сълзите на Теса, докато планираше кръщенето, и се преструвах, че не тъгувам за нас, докато помагах на Ландън да боядиса стаята на бебето.

Беше обикновена сутрин. Точно бях говорил с Крисчън по телефона. Планирахме да вземем Смит при нас за няколко седмици през лятото. Обикновено разговорите ни се въртяха около това, но знам, че Ванс ги използваше, за да може деликатно да вметне някоя оферта да публикувам следващата си книга при тях. Идеята ми харесваше, но не исках да му го призная. Щеше ми се само да си поиграя с него и да го карам да чака — излъгах го, че са ми направили по-добра оферта, но всъщност все още не бях предложил книгата на никого.

Теса връхлетя през вратата, облечена все още в спортно облекло. Бузите й бяха зачервени от мартенския студ, косата й — разпиляна от силния вятър. Прибираше се от обичайната си разходка до апартамента на Ландън, но изглеждаше забързана, даже в паника. Уплаших се.

— Хардин — възкликна, докато прекосяваше хола и вървеше към кухнята.

Очите й бяха зачервени. Сърцето ми потъна. Тя застана пред мен, вдигна ръка пред себе си, за да ми покаже, че трябва да изчакам да си поеме дъх.

— Погледни — рече след мъничко и бръкна в джоба на горнището си.

Тихо и напрегнато чаках да отвори дланта си, в която имаше някаква малка пръчица. Бях виждал прекалено много отрицателни тестове през последната година, но сега беше различно. Ръката й трепереше, опита се да говори, но гласът й се скърши. И аз разбрах.

— Да? — само това успях да кажа.

— Да — гласът й беше тих, но преливаше от живот. Погледнах я, тя повдигна ръце и едва когато палците й забърсаха сълзите ми, разбрах, че плача.

— Сигурна ли си? — звучах като малоумен.

— Да. Разбира се.

Опита се да се засмее, но не успя — избухна в сълзи, щастливи сълзи, а с нея и аз.

Увих ръце около кръста й, вдигнах я на плота, доближих устни до корема й и обещах на това бебе, че ще бъда по-добър баща, отколкото бяха моите бащи. По-добър от всеки друг баща на света.

 

 

Теса се приготвяше за вечеря с Ландън и жена му, а аз разглеждах едно от милионите списания за булки, които Теса държеше къде ли не из апартамента, когато чух странен шум. Почти нечовешки звук. Идваше от банята на спалнята ни. Скочих и хукнах.

— Хардин!

Вече бях на вратата. Болката и страданието в гласа й бяха по-смазващи от първия път, когато извика името ми. Намерих я да седи на пода до тоалетната чиния.

— Става нещо — извика, стискайки корема си с малките си ръце. Бикините й бяха на пода. Целите в кръв. Задавих се, задушавах се, не можех да кажа нищо. Паднах на пода до нея и сложих длани около лицето й.

— Всичко ще е наред — излъгах, вадейки телефона от джоба си.

Тонът на нашия лекар и погледът на Теса, която вече знаеше със сигурност какво се случва, потвърдиха най-кошмарното ми предположение.

Закарах годеницата си до колата и с всеки неин стон и проплакване умирах, пак умирах и така през целия път до болницата.

Тридесет минути по-късно вече имахме отговор. Бяха много внимателни и мили, когато ни съобщиха, че Теса е загубила бебето, но това не спря разцепващата гърдите ми болка, появяваща се всеки път, когато виждах тоталното поражение и отчаянието в очите на Теса.

— Съжалявам, толкова съжалявам — плачеше върху гърдите ми.

Оставиха ни сами. Сложих ръка под брадичката й и я накарах да ме погледне.

— Не, бебо, няма за какво да съжаляваш. Не си виновна, не си.

Повтарях го милиони пъти, галех косата й и се опитвах да не мисля за най-голямата загуба в живата ни.

Когато се прибрахме у дома по-късно същата вечер, не спрях да й напомням колко много я обичам, казвах й каква прекрасна майка ще стане един ден, а тя плака в ръцете ми, докато заспа. После станах, тръгнах по коридора, отворих вратата на детската стая.

И паднах на колене.

Беше прекалено рано да разберем пола на бебето, но през последните три месеца бях започнал да събирам малки неща. Държах ги в торби и кашони и исках да ги погледна за последен път, преди да ги махна. Не можех да й позволя да види това на другата сутрин. Исках да й спестя мъничките жълти обувчици, които Карен бе изпратила по пощата. Щях да махна всичко и да разглобя кошчето, преди Теса да се събуди.

На следващата сутрин тя събуди мен, увивайки ръце около тялото ми. Бях на пода в детската. Не каза нищо за изчезналите мебели и за празния дрешник. Тя просто седна на пода с мен, облегна глава на рамото ми и зарисува с пръст по очертанията на татуировките ми.

Десет минути по-късно телефонът ми звънна. Прочетох съобщението и се чудех как да й кажа. Не бях сигурен как ще реагира, но тя надникна през рамото ми.

— Ади е на път — прочете на глас.

Прегърнах я силно и тя се усмихна. Тъжна усмивка. Взирах се дълго в нея, гледахме се в очите и мислехме за едно и също.

Вдигнахме се, събрахме се от дъното, от пода, усмихнахме се, за да можем да бъдем до нашите приятели, когато имат нужда от нас.

— Един ден и ние ще бъдем родители — обещах на моето момиче и тръгнахме към болницата да посрещнем кръщелницата си с добре дошла в нашия свят.