Анна Тод
След щастливия край (81)

Хардин

Неофициалната част след церемонията е в най-приятната си фаза. Всички вече са се поотпуснали, тежките емоции са изживени, няколко чаши безплатно пиене вършат чудеса, както и храната, за която бяха платени безумни пари.

Сватбата мина без никакъв проблем: младоженецът плака повече от булката, а аз се гордея, че успях да не гледам в Теса деветдесет и девет процента от времето. Само около деветдесет и пет. Чух някаква част от клетвите им, кълна се, чух ги. И това беше.

Ако се съди от начина, по който Ландън е стиснал булката си и й говори нещо в ухото, а тя се смее с глас, мога да кажа, че сватбата мина добре.

— За мен една сода, ако имате — поръчвам на жената зад бара.

— С водка или с джин?

— Само сода? Без алкохол.

Тя ме гледа като гръмната и след малко пълни чашата ми с лед и газирана вода.

— Ето къде си бил — чувам познат глас. Ванс е зад гърба ми. Бременната му жена е до него.

— Мен ли си търсил през цялото време? — отбелязвам саркастично.

— Не, не е — намесва се съпругата му и гали огромния си корем.

— Добре ли си? Струва ми се, че това нещо може да повлече и двама ви надолу — казвам и поглеждам корема й, след което вдигам поглед към киселото й лице.

— Това нещо тук е моето бебе. Може да съм в деветия месец, но не ми пречи да те фрасна.

Е, поне заядливостта й си е на мястото и в пълна изправност.

— Ако можеш да се пресегнеш през корема си, разбира се — подкачам я, но тя веднага ми доказва колко греша и ме плясва по ръката.

Бременна жена ми забива шамар насред сватба! Потърквам ръката си, сякаш наистина ме е заболяло, и се смея, когато Ванс ме нарича задник.

— С Теса изглеждахте доста добре на онази алея — казва Ванс и повдига въпросително вежда. Оглеждам се из помещението, търсейки русата й коса и онази подмамваща към грях сатенена рокля.

— Да, нямах намерение да участвам в други сватбени дейности, освен да кумувам, но не беше зле.

— Онзи другият е вече тук — казва многозначително Ким. — Но не й е приятел, нали не си се хванал на тая въдица? Да, мотаят се заедно или нещо от сорта, но от хиляда километра личи, че са като първи братовчеди. Вие двамата сте нещо съвсем друго.

— Бяхме.

Ким ми се усмихва лукаво и кима с глава към масата до бара. Теса е седнала там, сребърната й рокля блести под пулсиращите светлини. Гледа в мен. Не, гледа в Кимбърли. Не, гледа в мен.

— Както вече казах, вие двамата сте — смее се Кимбърли, а аз изпивам содата и си поръчвам втора.

Стомахът ми се свива, извива, усуква. Държа се като дете и се опитвам да не гледам към момичето, което открадна сърцето ми преди толкова много месеци. Не само че го открадна, но по принцип пак тя го намери, защото никой преди нея не знаеше, че проклетото нещо съществува. Но Теса упорито продължаваше да копае, докато го изрови. Извади го и го задържа, скри го от света на мрака. Но го скри и от мен самия, докато дойде време да пожелая да се погрижа за сърцето си. Опита се да ми го върне преди две години, но сърцето ми отказа да я напусне, остана си при нея. И винаги ще си остане при нея, до нея, да я пази и тя да пази него.

— Вие двамата сте най-твърдоглавите хора, които познавам — казва Ванс, докато поръчва вода за Кимбърли и вино за себе си. — Видя ли се с брат си?

Оглеждам се из помещението и виждам Смит, който седи на една маса недалеч от Теса. Сам. Ванс ме моли да го попитам дали иска нещо за пиене. Детето е достатъчно голямо само да си поръча, но не ми се седи при господин Самодоволен и госпожа Непоносимо Самодоволна, затова отивам към празната маса и сядам до малкия си брат.

— Оказа се прав — започва Смит.

— Сега пък за какво? — питам. Облягам се на стола и се чудя как е възможно Теса и Ландън да твърдят, че сватбата е „малка и семпла“, при положение че са наслагали някакви проклети дантели дори на столовете.

— За сватбите. Че са скучни — усмихва се Смит.

Няколко зъба вече са му паднали и изглежда толкова чаровен за дете-гений, което не харесва повечето хора.

— Трябваше да те накарам да заложим по някой долар — смея се и поглеждам скришом към Теса.

Смит също я поглежда.

— Красива е.

— От години те предупреждавам за нея, дете, не си прави устата. Не ме карай да превръщам сватбата в погребение — подбутвам го нежно по рамото, а той ми пуска беззъбата си усмивка.

Искам да отида до нейната маса и да избутам онзи недодялан лекар от стола му, та да седна до нея. Искам да й кажа колко красива изглежда и колко се гордея с високите й оценки в Нюйоркския университет. Искам да гледам как се успокоява, как се смее, искам да видя как усмивката й огрява цялата зала.

— Ще ми направиш ли една услуга? — питам заговорнически.

— Каква услуга?

— Искам да отидеш и да заприказваш Теса.

Смит се изчервява и веднага клати глава.

— Няма да стане.

— Хайде стига. Просто го направи.

— Не.

Упорито дете.

— Нали знаеш онзи специален влак, който баща ти отказва да ти купи?

— Да? — пита. Ето, интересът е събуден.

— Ще ти го взема.

— Подкупваш ме, за да ида да говоря с нея.

— Съвсем правилно.

Смит ме поглежда изпод вежди.

— Кога ще го купиш?

— Ако я накараш да танцува с теб, ще ти го купя следващата седмица.

— За танц трябва да е утре.

— Добре.

Мамка му, прекалено е добър в преговорите. Поглежда към Теса и казва:

— Договорихме се.

Е, това мина лесно. Гледам го как върви към нея, виждам как Теса му се усмихва. Мамка му, тази усмивка дори от две маси разстояние секва дъха ми. Давам му тридесет секунди преднина, ставам от масата и тръгвам към нейната.

Не обръщам никакво внимание на оня, дето се е настанил до нея. Сърцето ми попива радостта, с която грее лицето й, когато малкият се спира пред нея. Заставам до Смит и слагам ръце на раменете му:

— Ето къде си бил.

— Теса, ще танцуваш ли с мен? — пита брат ми.

Тя е изненадана, неудобно й е, бузите й пламват, но аз я познавам достатъчно добре и съм сигурен, че няма да му откаже.

— Разбира се — усмихва се тя, а Как-му-беше-името става да й помогне да се изправи, сякаш Теса е инвалид. Или какво? Копелето се преструва на учтив.

Гледам как Теса тръгва след Смит към дансинга и съм благодарен, че Ландън и жена му харесват бавни, лигави песни. Смит изглежда нещастен, а Теса е притеснена.

— Как си? — пита Докторчето, докато и двамата гледаме една и съща жена.

— Добре. Ти? — питам и аз. Трябва да съм любезен с това лайно, защото именно той излиза с жената, която ще обичам, докато умра.

— Добре съм. Втора година в Медицинския.

— То не останало. Още само десет?

Опитвам се да съм мил и се смея. Все пак човекът има чувства към нея. Извинявам се и крача към Смит и Теса. Тя ме вижда първа, гледа ме в очите и застива.

— Мога ли да ти взема дамата за малко? — питам и дърпам назад Смит за ризата, преди някой от двамата да ми е отказал.

Ръцете ми веднага са на кръста й. Започвам да танцувам, но съм като парализиран от сензационното усещане — да чувствам тялото й под пръстите си. Толкова много време мина, откакто я прегърнах за последно. Беше дошла в Чикаго за сватба на приятелка, но не ме покани да я придружа. Отиде сама, но се видяхме след вечерята. Беше хубаво. Тя изпи чаша вино и изядохме огромни количества сладолед с шоколадови пръчици. После ме покани да ида с нея в хотела за по едно питие — вино за нея, сода за мен, правихме любов на пода в хотелската стая и заспахме там.

— Реших да те спася от този танц със Смит, понеже е малко нисичък — изричам, след като успявам да си извадя главата от задника.

— Той ми каза, че си го подкупил — усмихва се тя и клати глава.

— Този малък мизерник — отвръщам. Отправям убийствен поглед към предателя, който пак си сяда сам на масата.

— Доста сте се сближили от последния път, когато ви видях заедно — казва с открито възхищение и радост, а аз започвам да се изчервявам като жена и най-лошото е, че не мога да го контролирам.

— Да, предполагам.

Ръцете й се увиват по-здраво около раменете ми. Въздъхвам от облекчение и знам, че тя чува въздишката ми.

— Изглеждаш много добре — отбелязва. Гледа в устата ми, наблюдава устните ми. Да, сложих си пиърсинга няколко дни след като тя си тръгна от Чикаго.

— Добре? Не знам дали „добре“ е хубава дума — добавям. Притискам я до себе си. И тя ми позволява?

— Много добре. Красив. Секси — отговаря. Последната дума сякаш се препъва в устните й и пада, без да може да я спре навреме. Очите й се разширяват от изумление, захапва долната си устна.

— Ти си най-съблазнителната жена в тази зала. Винаги си била, където й да влезеш — казвам. Теса навежда глава и се опитва да скрие лицето си зад големите руси къдрици. — Не се крий от мен — прошепвам тихо.

Думите са ми до болка познати. Изпитвам силна носталгия по времената, когато можех да й ги кажа при други обстоятелства, а по изражението й разбирам, че тя мисли за същото. Може би затова веднага сменя темата на разговора.

— Кога излиза следващата ти книга?

— Другия месец. Прочете ли я? Пратих ти едно от първите копия.

— Да, прочетох я — отвръща. Притискам я по-плътно до гърдите си. — Прочела съм всичките, не помниш ли.

— И какво мислиш?

Песента свършва и от колоните се разнася женски глас. Споглеждаме се.

— Тази песен? — засмива Теса. — Разбира се, че ще пуснат точно тази песен.

Прибирам един паднал над очите й кичур и тя бавно примигва.

— Толкова съм щастлива за теб, Хардин. Ти си невероятно добър писател, истински воин в битката с алкохола и самоунищожението. Четох интервюто ти в „Таймс“ за онова дете, което било малтретирано в дома си. — Очите й се пълнят със сълзи. Сигурен съм, че ако се разплаче, ще се прекърша и целият ми самоконтрол ще отиде по дяволите.

— Не съм направил кой знае какво — отвръщам. Щастлив съм, че е горда с мен, но съм и виновен заради това, което й се е струпало. — Никога не съм очаквал, че ще се случи нещо подобно. Трябва да знаеш и да ми повярваш. Не съм искал да се чувстваш неудобно от цялата тази публичност, която ти навлякох на главата с книгата.

Казвал съм й го толкова много пъти, но тя винаги има един-единствен отговор.

— Не се тревожи за това. Не беше кой знае колко зле. Сам знаеш на колко много хора помогна с тази книга, колко много хора я обичат. Сред тях съм и аз — добавя. Изчервява се и аз, мамка му, и аз се червя като нея.

— Това трябваше да е нашата сватба — изричам, без да мисля. Краката й се заковават на място, блясъкът изчезва от красивото й лице.

— Хардин — казва предупредително.

— Тереза — отговарям със същия тон. Не се шегувам и тя го знае. — Просто мислех, че тази последна страница ще промени решението ти. Наистина. Толкова се надявах.

— Моля за внимание — крещи сестрата на булката в микрофона.

Тази жена може да докара човек до лудост. Застанала е на сцената, но едва я виждам, защото е ниска. Ниска и зла.

— Трябва да се приготвя за речта си — негодувам и прокарвам ръка през косата си.

— Ще изнасяш реч?

Теса тръгва с мен към официалната маса на младоженеца и младоженката. Май забрави за Докторчето, а аз не съм този, който ще й припомни.

— Нали съм кум. Помниш тази подробност, нали?

— Знам.

После ме удря лекичко в рамото, а аз хващам китката й, обръщам я с намерението да целуна меката й кожа, но забелязвам малко черно кръгче. Татуировка? Не мога да се съвзема от изненадата.

— Какво е това, по дяволите? — вдигам китката й към лицето си.

— На двадесет и първия си рожден ден изгубих бас — смее се тя.

— Направила си татуировка на усмихнато личице. На емотикон?

Не мога да спра напушилия ме смях. Това нещо е толкова смешно, толкова зле направено, но изведнъж ми се приисква да съм бил там, с нея, и да гледам как я татуират. И да бях поканен на рождения й ден.

— Да, както виждаш — кима гордо и прокарва пръст по индигото.

— Имаш ли и други? — питам. Надявам се да не си е правила повече.

— Разбира се, че не. Само тази.

— Хардин — вика ниската, но аз решавам все пак да целуна китката на Теса, която веднага дърпа ръката си. Надявам се, че не от отвращение, а от шока.

Тръгвам към сцената. Ландън и жена му седят на предната маса. Ръката му е увита около кръста й, дланите й са върху неговите. Младоженци. Нямам търпение да седна и да ги погледам след една година, когато ще кроят планове кой как да заколи другия. Със зъби. Но пък може при тях да не е така.

Вземам микрофона.

— Здравейте — гласът ми звучи странно и от изражението на Ландън знам, че очаква номера с голямо нетърпение. Да се посмее, разбира се. — Не обичам да говоря пред много хора. Мамка му, та аз не обичам дори да съм сред хора, така че няма да приказвам дълго. И бездруго повечето от вас са или пияни, или отегчени до смърт, затова, ако не ви се слуша, не сте задължени да го правите.

— Давай по същество — смее се жената на Ландън и вдига чаша шампанско.

Ландън веднага бърза да се съгласи с нея и аз им показвам среден пред всички.

Теса се смее и покрива устата си с ръка.

— Ето, дори съм си написал, за да не забравя какво искам да кажа — вмятам, изваждам намачкана салфетка от джоба си и я разгъвам. — В началото, когато се запознах с Ландън, го мразех от сърце и душа. — Всички се смеят, понеже си мислят, че се шегувам, но не е шега. Мразех го, защото мразех себе си. — Той имаше всичко, което аз нямах, а исках от живота: семейство, приятелка, планове за бъдещето. — Поглеждам го, а той се усмихва и отпива от шампанското си. — Но през годините станахме приятели, семейство. Той ме научи как да бъда истински мъж, особено през последните две години, по време на битките и трудностите, през които тези двамата тук трябваше да преминат. — Усмихвам им се, та да ги уверя, че няма да стигам дотам, че да говоря за депресиращи неща. — И сега в заключение… Благодаря ти, Ландън, че си честен човек и че ми сритваше задника, когато имах нужда точно от това. Всъщност по един доста изкривен, доста нетипичен начин исках да бъда като теб. Знай, че заслужаваш да бъдеш щастлив, да се ожениш за любовта на живота си, независимо че спретнахте тази сватба прекалено бързо след бурята. — Хората пак се смеят. — Човек не разбира какво означава щастието да прекараш живота си с другата половинка на душата си, докато не дойде време, когато проумяваш, че има и вариант да загубиш тази половинка завинаги.

Оставям микрофона на масата и забелязвам как една сребърна рокля разбутва хората и бяга към банята. Скачам от сцената и хуквам след своето момиче, докато хората пият в моя чест. Стигам до Теса в мига, в който отваря вратата на дамската тоалетна. Влиза вътре, но аз дори не се оглеждам: следвам я веднага.

Тя се е облегнала на мивката и гледа в огледалото. Очите й са червени, по бузите й капят сълзи и когато разбира, че съм там, се обръща към мен.

— Не може да говориш за нас така пред хората. Не можеш да говориш за душите ни — последните думи звучат отчаяно, като скимтене на ранено малко кученце.

— Защо не?

— Защото… — започва. Не намираш обяснение, нали?

— Защото знаеш, че съм прав?

— Защото не можеш пред всички да го изкарваш на показ. Правиш го и във всяко интервю — добавя. Съвзела се е вече и е с ръце на кръста.

— Опитвам се да привлека вниманието ти — отвръщам. Правя крачка към нея. Ноздрите й са разширени, диша като ламя, всеки миг ще започне да тропа с крака като ядосано дете.

— Побъркваш ме — гласът й омеква.

— Да, да, знам — казвам. Протягам ръка към нейната. — Ела тук.

Тя тръгва към разтворените ми обятия, прегръщам я. Когато я притисна така… е по-хубаво дори и от най-добрия секс, който сме правили. Просто да е до мен, да я имам в ръцете си, да я подържа, да усетя, че все още мога да я привлека като преди. Ето това ме прави най-щастливото копеле на света.

— Толкова много ми липсваше — изричам в косата й. Ръцете й се плъзгат по раменете ми, свлича надолу скъпото грозно сако и го пуска на пода. — Сигурна ли си? — питам, сложил длани върху бузите й.

— С теб винаги съм сигурна.

Устните й се залепват за моите. Знам колко е крехка, ранима, но усещам и сладкото облекчение в треперещите й устни и бавното, дълбоко дишане. Правя крачка назад и ръцете й се откъсват от колана ми. Гледа ме с разочарование.

— Само ще залостя вратата — бързам да обясня.

Слава богу, че има толкова много столове. Може би защото жените обичат да седят и да си говорят в тоалетната. Придърпвам два и блокирам вратата, за да не влезе някой.

— Наистина ли ще го направим? — пита Теса, докато вдигам дългата й рокля на кръста.

— А ти защо си изненадана? — смея се в устните й.

Устата й има вкус на… у дома, а аз бях далеч от дома толкова дълго време. Сам, самотен, в Чикаго. През последните години ми бяха подхвърлени няколко малки дози от лекарството „Теса“.

— Не, не съм — отвръща, пръстите й бързо разкопчават панталоните ми, стиска пениса ми, а аз не мога да спра стона си.

Колко много време, дяволски много време без нея.

— Кога за последно…

— С теб в Чикаго — отговарям бързо. — А ти?

— И аз така.

Поглеждам я в очите и знам, че ми казва истината. Очите на Теса са сиво-сините извори на истината.

— Вярно ли? — питам за всеки случай, макар че Теса е като отворена книга.

— Да, вярно е. Никой друг. Само ти.

Тя бърза да събуе боксерките ми, а аз я вдигам на плота и веднага разтварям краката й с две ръце.

— Мамка му — едва не получавам удар, когато виждам, че няма бельо.

Тя се изчервява и бърза да обясни:

— Много личаха през роклята.

— Ще ме убиеш, честно.

Твърд съм като камък. Двете й ръце се движат по пениса ми.

— Трябва да бързаме — простенва тя отчаяно.

Мокра е. Не се бавя — веднага вкарвам пръст между краката й и галя клитора й. Главата й се обляга на огледалото, а краката й се разтварят по-широко.

— Презерватив? — питам.

Ясно е, че не мога дори да мисля. Когато не отговаря, вкарвам пръст в нея и увивам език около нейния. Всяка целувка е признание от моя страна: Обичам те. Опитвам се да й покажа: Имам нужда от теб. Засмуквам долната й устна: Не мога да те изгубя отново. Тласкам в нея и простенваме заедно.

— Толкова си тясна.

Ще свърша след секунди — сигурен съм — и ще се изложа пред Теса. Но вече не става дума само за сексуално удовлетворение. Става дума за това да й докажа, че аз и тя сме предопределени един за друг и че краят е ясен и неизбежен. Ние сме сила, която никой не може да разбере и с която никой не може да се пребори. Ние си принадлежим взаимно. И това никой не може да го отрече.

— Господи — стене. Ноктите й се забиват в гърба ми, докато влизам отново в нея и този път я изпълвам докрай. — Хардин — шепти и скимти в шията ми, топлият й дъх облъхва кожата ми.

Усещам оргазма си. Прекалено рано, прекалено бързо. Слагам ръка на гърба й и я придърпвам по-близо до мен, повдигам я леко и така достигам още по-дълбоко в нея. Другата ми ръка е на гърдата й — мачкам я и я стискам. Тя измъква гърдите си от роклята и сега мога да захапя зърната й, да ги смуча. Свършвам, докато простенвам името й, отново и отново.

Продължавам да дразня клитора й и все още тласкам в нея. Движенията на бедрата й и звуците от съприкосновението на телата ни са достатъчни да ме възбудят веднага. Тялото й се движи по мен, сякаш ме провъзгласява за своя собствена територия. Притежава ме, напълно. Физически и емоционално.

— Обичам те — прошепва, докато свършва.

Гласът й е напрегнат, изгубена е в мен, но точно това е мястото, където винаги мога да я намеря. Оргазмът й е много дълъг, безкраен, а аз съм щастлив, че мога да й го дам.

Тялото й се обляга на моето, главата й е на гърдите ми, опитва се да успокои дишането си.

— Последното го чух — казвам и целувам челото й, а тя ме дарява с най-сладката си усмивка.

— Какъв хаос — прошепва и ме поглежда в очите.

— Безспорно това е най-красивият, божествен хаос.

— Не започвай да ми се изказваш като писател точно сега — шегува се, все още задъхана.

— Не се дърпай. Знам, че съм ти липсвал.

— Да, да — казва и увива ръце около кръста ми, а аз махам падналите върху лицето й кичури.

Щастлив съм, мамка му, в екстаз съм, че най-сетне е в ръцете ми, — радостна, доволна, усмихната, смее се дори — и няма да разваля този момент. Научих се (по трудния начин), че животът не е битка. Не се налага да е битка, невинаги. Понякога ти се падат кофти карти, правиш гафове, но винаги има надежда. Винаги има утре, винаги има начин да се реваншираш на хората, които си наранил, за грешките, които си допуснал. И винаги има поне един човек, който ще те обича дори когато си мислиш, че си съвсем сам, че летиш безтегловно и няма какво да очакваш… освен следващото си разочарование. Винаги идва нещо по-добро. Много е трудно да се види, особено в началото, но е там.

Теса беше там. Под самопрезрението ми, под всички глупости. Теса беше там — под алкохола и наркотиците, под самосъжалението и грешните решения. Тя беше там и по време на трудното катерене нагоре. Дори когато ме напусна, тя все още беше там и ми помагаше да вървя.

Никога не загубих надежда, защото Теса е моята надежда. Винаги е била и винаги ще бъде.

— Ще останеш ли с мен тази нощ. Можем да тръгнем и утре. Просто остани с мен — умолявам.

Тя прибира гърдите си в сутиена, бузите й са червени, гримът й се е размазал.

— Мога ли да кажа нещо?

— Откога питаш? — докосвам нослето й с пръст.

— Прав си — усмихва се. — Исках да кажа, че това, което ме вбесяваше, беше, че не се постара повече.

— Постарах се, но…

Тя вдига пръст да ме прекъсне.

— Да, не ми харесваше, че не положи по-големи усилия, но е нечестно дори да си го мисля, камо ли да го казвам на глас, защото аз бях тази, която се отдръпна от теб, аз те изоставих. Натисках, натисках, исках, притисках те, настоявах и очаквах прекалено много от теб, желаех невъзможното. И бях толкова ядосана за книгата и заради цялата тази публичност, която ми дойде много и от която нямах нужда. И после се оставих на това чувство да ръководи решенията и мислите ми. Имах усещането, че не е редно да ти простя, че не мога да ти простя заради мнението на другите. Но сега съм бясна на себе си, защото си позволих да слушам онази ядосана Теса, която винаги се влияе от мнението на хората. Но защо съм го правила… не знам, защото наистина не ми пука за околните, не ме интересува какво казват за нас, за мен, за теб. Вълнува ме мнението само на хората, които мислят за мен, подкрепят ме и ме обичат. Просто исках да кажа, че съжалявам. Съжалявам, че послушах гласове, за които дори няма място в главата ми.

Стоя пред нея и мълча. Не го очаквах. Не очаквах такъв развой. Дойдох с надеждата поне да ми се усмихне, да мога да я докосна. И нищо повече.

— Не знам какво да кажа.

— Че ми прощаваш? — прошепва притеснено.

— Разбира се, че ти прощавам — смея се. Луда ли е? Разбира се, че й прощавам. — А ти прощаваш ли ми? За всичко? Или поне за по-голямата част от глупостите?

— Да — кима и хваща ръката ми.

— Сега вече наистина не знам какво да кажа — отвръщам. Прокарвам ръка през косата й.

— Че все още искаш да се ожениш за мен?

Очите й са широко отворени, а моите… едва не изскачат от очните ябълки.

— Какво?

— Чу ме — изчервява се.

— Да се оженя за теб? Та ти ме мразеше допреди десет минути. — Тази жена наистина ще ми докара ранна смърт.

— Всъщност преди десет минути правихме секс.

— Имаш предвид, че говориш сериозно? Че наистина искаш да се оженим?

Не мога да повярвам, че го казва. Няма начин. Може би не чувам добре?

— Пила ли си? — питам. Мъча се да си спомня дали усетих алкохол в дъха й.

— Не, пих една чаша шампанско преди час, не съм пияна, а съм уморена да се боря срещу това. Ние сме обречени, краят е неизбежен, помниш ли? — цитира собствените ми думи с ужасен английски акцент. Целувам я, за да я накарам да млъкне.

— Ние сме най-неромантичната двойка на света, но ти го знаеш, нали? — казвам. Езикът ми минава по меките й устни.

— Романтиката е надценена, реализмът е подценен — цитира от последната ми книга.

Обичам я, мамка му, обичам тази жена, обичам я толкова много.

— Ще се омъжиш за мен? Наистина? Ще го направиш наистина?

— Не днес, но със сигурност ще го обмисля — отвръща. Скача от плота и нагласява роклята си.

— Знам, че ще си помислиш — усмихвам се и оправям костюма си, опитвайки се да разбера какво се случва в тази тоалетна. Теса май има намерение да се съгласи да се омъжи за мен. Мили боже!

— Вегас. Да заминем за Вегас. Сега — бъркам в джоба и вадя ключовете на колата.

— Няма начин. Няма да се омъжа във Вегас. Луд ли си?

— И двамата сме луди. На кого му пука?

— Не става, Хардин.

— Защо не? — умолявам я и слагам длани около лицето й.

— Вегас е на петнадесет часа път с кола — изрича. Поглежда ме, после се поглежда в огледалото.

— Не смяташ ли, че петнадесет часа път е предостатъчно време да си помислиш? — казвам шеговито и махам столовете от вратата.

— Може би си прав.