Анна Тод
След щастливия край (7)

Теса

Препъвам се боса, докато се опитвам да го догоня по стълбите, водещи към болезненото му детство. Падам. Коляното ми се забива в земята, но бързо ставам и го догонвам.

Вратата с мрежата е отворена. Чувам как се мъчи да завърти топката, но не успява да я отвори и забива юмрука си в дървото.

— Хардин, моля те, нека се приберем в хотела — опитвам се да го убедя.

Той обаче изобщо не забелязва присъствието ми. Навежда се да вземе нещо, което е встрани до вратата. Предполагам, че е резервен ключ, но се оказва, че напълно греша. Един огромен камък изтрещява през стъклото на вратата. Хардин мушка ръката си през дупката. Има късмет, че успява да избегне острите, назъбени парчета стъкло. Отключва вратата.

Оглеждам и в двете посоки тихата улица, но няма никакво движение. Няма никого. Никой не забелязва как нахлуваме с взлом. Нито една светлина в прозорците не се появи при звука на счупено стъкло. Надявам се Триш и Майк да не са решили да прекарат брачната си нощ в съседната къща. Моля се да са отишли в хубав хотел поне за една вечер, като се има предвид, че и двамата не са заможни и не могат да си позволят екстравагантен меден месец.

— Хардин!

Имам чувството, че вървя по вода и със сетни сили се опитвам да не потъна. Едно подхлъзване и двамата ще се удавим.

— Тази шибана къща… само тормоз и мъка — мърмори и се препъва в кубинките си. Успява да се хване за облегалката на дивана и за щастие не пада. Оглеждам стаята. Слава богу, всички мебели и кашони са преместени и къщата е готова за събарянето утре.

Хардин присвива очи и гледа дивана:

— Този диван тук… — започва. Притиска пръсти към челото си. — Тук се случи. Точно на този диван.

Знаех, че не е на себе си, но след това изречение разбирам, че нещата съвсем са излезли от контрол. Спомням си, когато ми разказваше как е унищожил онзи диван: „Беше толкова лесно да нацепя онова лайняно канапе“. И докато споделяше, изпитваше гордост от постъпката си.

Разглеждам дивана пред нас. Нов е. Твърд, здрав. Стомахът ми се обръща — от спомена, който го преследва, и от ужасното предчувствие къде може да го отведе мрачното му настояще. Мисля, че започва да се побърква.

Той стиска очи и казва:

— Може би някой от бащите ми трябваше да се сети да купи нов.

— Ужасно съжалявам. Знам, че всичко това ти идва прекалено много — опитвам се да го успокоя, но той продължава да пренебрегва присъствието ми. Отваря очи и влиза в кухнята. Вървя след него.

— Къде е… — пита. Пада на колене и отваря шкафа под мивката. — А, ето те.

Вади бутилка алкохол. Не искам дори да питам чий е и как се е оказал там, нито кой го е сложил. Ако се съди по слоя прах, който полепва по тениската му, след като забърсва шишето, бих казала, че е там поне от няколко месеца.

Тръгвам след него в хола. Нямам идея какво възнамерява да прави.

— Знам, че си разстроен. Имаш пълно право да си ядосан — говоря. Заставам пред него и правя отчаян опит да привлека вниманието му. Той дори не ме поглежда. — Но моля те, нека се върнем в хотела, за да изтрезнееш. Моля те. Дори иди да спиш, където искаш, само да се махнем оттук.

Хардин минава покрай мен и тръгва към дивана.

— Тя беше тук… — сочи с бутилката. Сълзите парят очите ми, но се мъча да ги преглътна. — И никой не дойде да ги спре. Никой от тези двамата идиоти. — Плюе и върти капачката на бутилката. Притиска гърлото й към устните си, измята глава назад и пие.

— Достатъчно! — крещя и заставам до него. Готова съм да избия бутилката от ръцете му и да я натроша върху плочките. Бих направила всичко само да не пие. Не знам колко алкохол може да поеме този организъм, преди Хардин да изгуби съзнание, но той пак отпива. Избърсва устата и брадичката си с ръка, усмихва се и ме поглежда за първи път, откакто влязохме в тази къща.

— Защо? И ти ли искаш?

— Не. Да, всъщност искам — лъжа.

— Кофти късмет, Теси. Нямам достатъчно, за да ти дам и на теб — казва и слага голямата бутилка пред очите ми.

Тялото ми се сгърчва, когато чувам „Теси“. Защо използва името, с което баща ми се обръща към мен? В бутилката има над литър алкохол. Не знам какво е. Етикетът е избледнял и окъсан. Питам се, преди колко ли време я е скрил там. Дали е било по време на най-кошмарните единадесет дни от живота ми?

— Обзалагам се, че всичко това ти харесва, Теси.

Правя крачка назад и се мъча да измисля план за действие. Нямам много голям избор. Започвам да се плаша. Сигурна съм, че никога няма да ме нарани физически, но не знам дали това важи за него самия, а не съм подготвена емоционално за нов — какъвто и да е по-сериозен — удар. Прекалено бързо свикнах да виждам онзи Хардин, който успяваше да се контролира, онзи Хардин, който беше саркастичен и чиито настроения се променяха все така често, но вече не беше изпълнен с омраза. Беше като подарък, който ми даде тогава, а сега си го взема обратно. Познавам този блясък в очите му. И зад него виждам злото и мъстта.

— Защо да ми харесва? Мразя да те виждам такъв. Не искам да те боли така, Хардин.

Той се засмива почти нежно. После вдига бутилката и започва да я излива върху възглавницата на дивана.

— Знаеш ли, че ромът е една от най-силно запалимите алкохолни напитки? — казва мрачно.

Кръвта ми се вледенява.

— Хардин, аз…

— Този ром е истински ром. И е доста силничък — говори. Гласът му е отнесен, бавен. Продължава да излива върху дивана.

— Хардин — викам. — Какво правиш? Искаш да изгориш къщата ли? Това няма да промени нищо!

Той маха с ръка, сякаш да ме отпъди.

— Трябва да тръгваш. Тук не е за деца.

— Не ми говори така — казвам смело и макар че ме е страх, грабвам дръжката на шишето. Ноздрите му се разширяват като на разгневен змей. Опитва се да махне ръката ми.

— Пусни го. Веднага — заповядва през зъби.

— Не.

— Теса, не ме вбесявай допълнително.

— Какво ще правиш, Хардин? Ще се биеш с мен за бутилка алкохол?

Очите му се разширяват, устата му бавно се отваря, когато поглежда към ръцете ни и вижда как и двамата дърпаме бутилката в различни посоки.

— Дай ми бутилката! — настоявам и стискам по-силно. Тежка е, а и Хардин не прави нещата по-лесни, но адреналинът свисти във вените ми и ми дава силата, от която имам нужда. Хардин псува и пуска бутилката. Не очаквах да се даде така лесно и когато маха внезапно ръката си, бутилката пада на пода между нас и се разлива върху остарелия паркет.

— Остави я там — казвам, но се навеждам да я взема.

— Няма проблем. Какво толкова? — Той обаче успява да вдигне бутилката преди мен и продължава да я излива върху дивана. После обикаля из стаята и навсякъде оставя мокра пътечка ром след себе си. — И бездруго утре ще я съборят. Просто правя услуга на новите собственици — заявява. Поглежда ме и свива закачливо рамене. — И така ще им струва по-малко.

Обръщам се бавно и изваждам телефона си. Виждам индикатора, че батерията ми ще свърши всеки момент, но успявам да намеря телефона на единствения човек, който може да ни помогне. Държа апарата в ръка и се обръщам към Хардин.

— Ако го направиш, полицията ще е тук, в къщата на майка ти. Ще те арестуват, Хардин — казвам. Моля се човекът от другата страна на линията да ме чува.

— Не ми пука — отсича през стиснати зъби. Поглежда към дивана. Очите му пронизват настоящето, за да могат да виждат само в миналото. — Все още чувам как пищи. Виковете й са като на ранено животно. Знаеш ли как звучат такива викове в ушите на малко момче?

Сърцето ме боли за него — за малкото момче, което е било принудено да гледа как пребиват и изнасилват майка му. Боли ме и за гневния, наранен млад мъж, който вярва, че единственото му избавление от кошмара на миналото е да изгори къщата до основи.

— Не искаш да те пратят в затвора, нали? Какво ще стане с мен? Ще остана съвсем сама. — Пет пари не давам за себе си, но се надявам с тези думи да го накарам да обмисли решението си. Моят красив черен принц ме гледа, мисли и сякаш думите ми наистина стигат до него.

— Повикай такси, веднага. Бягай надолу по улицата. Няма да направя нищо, преди да съм сигурен, че си тръгнала.

Въпреки алкохола, който е погълнал, гласът му е ясен, трезвен. Но единственото, което разбирам, е, че Хардин просто се отказва от себе си.

— Няма как да платя за такси — отвръщам. Показвам му портмонето си с долари. Той стиска очи, блъска бутилката в стената. Тя се натрошава, но аз го гледам, без да мигна. Чувала съм го, виждала съм го толкова много пъти през последните седем месеца, за да се стресна от още една счупена бутилка.

— Вземи моя портфейл и излез. Излизай. Мамка му, излизай!

Бързо измъква портфейла си от джоба и го мята на пода пред мен. Навеждам се и го пъхам в чантата си.

— Не, искам да дойдеш с мен — казвам меко.

— Ти си перфектна… знаеш го, нали? — отвръща. Прави крачка към мен и слага длани на бузите ми. Лицето ми помръква при допира. Красивото му и измъчено лице посърва. — Не знаеш ли, че си съвършена? — продължава. Палецът му бавно се движи по лицето ми. Устните ми треперят, но се опитвам да не издавам емоция.

— Не. Не съм съвършена, Хардин. Никой не е — отговарям тихо и го гледам в очите.

— Напротив. Ти си твърде перфектна за мен.

Плаче ми се. Пак ли се връщаме на тази тема? Пак ли това?

— Няма да ти позволя да ме отблъснеш. Знам какво искаш да направиш: пиян си и се опитваш да оправдаеш постъпката си, като сравняваш мен и теб. Аз съм точно толкова луда, колкото си и ти. И точно толкова преебана.

— Не, не говори такива грозни думи — казва. Другата му ръка се плъзва по бузата ми и отмята косата ми назад. — Не е хубаво да чуеш такива думи от устата на красива жена. От тази красива уста.

Палецът му минава по долната ми устна. Изумена съм от контраста между горящия мрачен гняв, болката в очите му и този нежен допир.

— Обичам те и няма да ходя никъде — заявявам. Моля се думите ми да си пробият път през мъглата на алкохолното затъмнение. В очите му търся моя Хардин.

— „Ако двама души се обичат, това не може да има щастлив край“ — изрича нежно.

Разпознавам думите и откъсвам очи от неговите.

— Не ми цитирай Хемингуей — отвръщам остро.

Не е предположил, че ще разпозная думите. Или… какво се опитва да направи?

— Но е вярно. Няма щастлив край. Не и за мен. Аз съм пълна издънка, прекалено ненормален.

Ръцете му се откъсват от лицето ми и той се обръща с гръб към мен.

— Не, не си такъв…

— Защо правиш това? — започва пак да фъфли. Тялото му се олюлява. — Защо винаги се опитваш да намериш светлина в мен? Събуди се, Теса. Няма светлина, няма никаква шибана светлина — крещи и удря с все сила гърдите си. — Аз съм едно голямо нищо. Аз съм едно размазано лайно с откачени родители и с глава, в която не се ражда нито една нормална мисъл. Опитах се да те предупредя. Опитах се да те отблъсна, преди да съм те унищожил… — гласът му затихва. Пъха ръка в джоба си. Разпознавам лилавата запалка, която Джуди му даде в бара. Хардин дори не ме поглежда, когато пали запалката.

— А моите родители какви са? Да не са по-добри? Баща ми е в клиника за наркомани, за бога — крещя на свой ред.

Знаех, че ще стане така. Знаех, че признанието на Крисчън ще го счупи, че това е пределът на силите му. Човек може да поема, но до време. А Хардин беше прекалено податлив и крехък много преди да станат тези събития.

— Това е последният ти шанс да тръгнеш, преди тази къща да изгори до основи — казва, без да ме поглежда.

— Искаш да изгориш къщата заедно с мен? — изричам. Думите ми са задавени. Вече не плача. Кога съм започнала да плача всъщност?

— Не — отвръща.

Кубинките му кънтят по пода, докато крачи из стаята. Вие ми се свят, сърцето ме стяга, страхувам се, че съм загубила всяка връзка с реалността.

— Хайде — казва и вдига ръка, сякаш ме приканва да му взема запалката.

— Дай ми я.

— Ела тук.

Протяга ръце към мен, а аз плача и хълцам.

— Моля те. — Насилвам се да пренебрегна познатия ми до болка начин, по който винаги ме вика при себе си, независимо колко силно боли. Искам да се втурна в ръцете му и да го отведа оттук. Но това не е роман на Остин с щастлив край и добри намерения. Това е Хемингуей и мога да видя какво се крие зад жеста му.

— Дай ми запалката и можем да излезем заедно.

— Почти ме накара да повярвам, че мога да бъда нормален — отвръща. Запалката е все още в ръката му.

— Никой не е нормален — плача. — Никой. И не искам да си нормален. Обичам те, обичам те сега, обичам всичко, което правиш — говоря. Озъртам се в стаята и пак го поглеждам.

— Не успя. Никой не би могъл, никой не успя. Дори майка ми се провали.

Когато последните думи излизат от устата му, някой затръшва входната врата.

Подскачам от уплаха. Поглеждам по посока на звука и с облекчение виждам Крисчън, който се втурва в хола. Задъхан е, изплашен е до смърт. Забелязва разлетия навсякъде алкохол и запалката в ръката на Хардин.

— Какво… — И млъква. — Чух сирени, когато идвах насам. Трябва да излизаме веднага. Веднага — вика той.

— Ти как… — Хардин гледа ту мен, ту Крисчън. — Обадила си му се?

— Разбира се. Какво да прави? Да те остави да запалиш къщата и да те арестуват? — вече не вика, а буквално крещи. Хардин вдига ръце във въздуха. Запалката е все още у него.

— Разкарайте се. И двамата.

— Теса, излез — казва Крисчън, но аз не помръдвам.

— Не, няма да тръгна без него. — Крисчън трябва да се научи, че не бива да ни разделя.

— Бягай — командва Хардин и прави крачка към мен. Прокарва палец по петлето на запалката. Тя пламва. — Изкарай я навън.

— Колата ми е паркирана в уличката срещу къщата. Иди и ни чакай там — обяснява Крисчън.

Поглеждам Хардин. Запалката гори в ръката му. Познавам го твърде добре — много е пиян, прекалено силно го боли и от начина, по който гледа белия пламък, знам, че ще го направи, независимо дали аз съм тук, или съм навън. Никой не може да го спре.

Усещам студените ключове в ръката си. Крисчън прошепва в ухото ми:

— Няма да позволя нищо лошо да му се случи.

След няколко мига на вътрешна борба свивам пръсти около ключовете и излизам през входната врата, без да се обръщам назад.

Побягвам през улицата и се моля сирените, които чувам в далечината, да отиват на друг адрес.