Анна Тод
След щастливия край (67)

Хардин

Пъшкам и гледам ужасната черна торбеста дреха в огледалото. Никога няма да разбера защо ме карат да облека това нещо. Защо да не може да отида с нормални дрехи? И бездруго ежедневното ми облекло е черно и няма да се отличавам особено.

— Това е най-глупавото нещо, което съм слагал в живота си.

— О, хайде вече — Карен върти очи.

— Бременността те прави по-малко поносима — шегувам се и бягам настрани, преди да ме е пернала по ръката.

— Кен е в „Колизеума“ от девет и ще е горд да те види как излизаш на сцената да си вземеш дипломата. В тога — усмихва се и очите й се насълзяват.

Ако се разплаче, излизам. Ще се изнижа бавно от стаята и ще се моля зрението й да е замъглено от сълзите, за да не ме види и да ме последва.

— Все едно ще ходя на бал — мърморя и намествам черната материя, която покрива цялото ми тяло.

Усещам кошмарно напрежение в раменете, главата ми пулсира, гърдите ми горят от нетърпение. Не, не защото днес е тъпата церемония — не ми пука за това. Но заливащото ме чувство на обнадежденост, че тя може би ще реши да дойде! Теса е единствената причина да участвам в това шоу. Тя ме убеди (по-скоро подмами) да отида и ако я познавам така добре, както си мисля, ще бъде там и ще триумфира заради успеха си.

Макар че обажданията й са доста редки и съобщенията… почти не пише, знам, че днес ще дойде.

Час по-късно спираме на паркинга пред „Колизеума“. Съгласих се да се кача при Карен, след като ме пита около деветнадесет пъти. Искаше ми се да съм със своята кола. Но напоследък е доста прилепчива. Знам, че се опитва да компенсира, задето Теса си замина от живота ми, временно или не, но нищо не може да запълни тази празнина. Никой никога няма да е способен да ми даде това, което ми даваше Теса. Винаги ще се нуждая от нея. Всеки ден, всяка минута, цялото ми време е посветено на едно: да ставам по-добър за нея.

Имам нови приятели. Двама. Люк и Качи са… нещо като приятели. Добра компания. Не пият много и определено не прекарват времето си в разни дупки, нито се обзалагат за девствеността на момичетата. Люк е няколко години по-голям от мен. Запознахме се, когато се провеждаше седмичната ми сесия при доктор Тран, лекар за психичноболни като мен. Не, лъжа. Той е просто много добър, но непризнат актьор, на когото плащам по сто долара на час, за да ме слуша да приказвам за Теса по два часа в седмицата. Не ми е много хубаво и не се чувствам по-добре, когато говоря с някого за всичко, което се случва в главата ми, но човекът все пак ме слуша.

— Ландън помоли да ти напомня, че ужасно съжалява, задето не може да дойде. Има толкова работа в Ню Йорк. Обещах му да направя много снимки и да му ги пратя.

— Ура — усмихвам се и с Карен излизаме от колата.

Вътре е претъпкано. Местата в сградата, оформена като истинския Колизеум, са заети от горди родители, роднини и приятели. Кимам към Карен и тя ми маха от мястото си на първия ред. Жената на декана винаги има определени предимства: например да седи на първия ред по време на така забавното и крайно смешно шоу — раздаването на дипломите. Опитвам се да открия Теса, но не мога да видя половината лица — шибаното осветление е толкова ярко, че ще ослепея. Не искам дори да знам колко пари струва на университета това нещо.

Намирам името си в списъка с разпределението на местата и се усмихвам на сърдитата леля, която е нещо като разпоредител. Предполагам, че е ядосана, защото не дойдох на репетицията, но защо да идвам? Честно? Колко сложна може да е една церемонния? Сядаш, викат те по име. Вървиш. Вземаш лист хартия, който не значи нищо. Сядаш.

Когато се настанявам, установявам, че столовете са ужасно неудобни и тоя до мен се поти като курва в църква. Коляното му трепери, не знае къде да си сложи ръцете, мърда се постоянно. След две-три минути разбирам, че съвсем скоро и аз ще правя същото. Без обилното потене.

Не знам колко време мина, може би около четири часа — или поне така ми се струва, когато най-сетне съобщават името ми. Странно е, гади ми се от стотиците погледи, вперени в мен. Грабвам дипломата и буквално хуквам обратно към мястото си, защото забелязвам насълзените очи на Кен.

Трябва само да минат останалите букви от азбуката, за да отида и да я намеря. Към края вече си мисля, че ще е най-добре, ако стана и отида да я търся. Няма да ги прекъсна за повече от минута.

Колко души има с буквата V? Много, ето това е отговорът на въпроса. Ужасно много. Най-сетне, след като минах през всички фази на скуката и след като публиката се поуспокои след бурните аплодисменти, буквално скачам от стола си, но Карен решава да дойде да ме прегърне. После плаче, поздравява ме, минава доста време и най-сетне се отскубвам от нея и хуквам да я търся.

Знам, че е тук. Мога да я усетя. Не съм я виждал от два месеца. Два месеца е ужасно дълго време. Адреналинът ще пръсне вените ми, когато най-сетне я забелязвам близо до изхода. Знаех си, че ще дойде и ще се опита да се изниже, без да се обади, преди да успея да я намеря. Ако се налага, ще бягам да гоня колата й.

— Теса! — викам, разбутвам едно прегърнато семейство пред мен и се опитвам да я стигна. Мисля, че съборих някакво момче по пътя си. Със сигурност го ударих с лакът.

Толкова отдавна не съм я виждал. Облекчението едва не подкосява краката ми. Красива е. Винаги е красива. Кожата й е позагоряла от слънцето. Преди беше съвсем бяла. Очите й са по-големи, по-щастливи. Празната черупка, в каквато се бе превърнала, сега е изпълнена с живот.

— Здрасти — усмихва се и прибира косата си зад ушите. Така прави, когато е притеснена.

— Здрасти — не казвам повече, искам само да я погледам.

Споменът ми за нея не е съвсем точен: Теса е истински ангел. Тя също ме оглежда и преценява промените в мен. Иска ми се да не бях облечен в това ужасно нещо, защото не може да забележи колко много съм спортувал.

— Косата ти е толкова дълга — проговаря първа.

Засмивам се меко и вкарвам пръсти в рошавата си коса. Предполагам, че в момента е още по-зле заради глупавата шапка. Сега се сещам, че не знам дори къде я запратих. На кого му пука?

— Да, твоята също е дълга — казвам, без да мисля. — Тя вдига ръка към устните си и се смее. — Искам да кажа, че и твоята коса е дълга. Винаги е била дълга — опитвам се да навържа нещо, но не мога, а това само я кара да се смее.

Много яко, Скот, много яко изказване.

— Беше ли толкова зле, както очакваше? — пита Теса. Застанала е на метър от мен. Иска ми се поне да бяхме седнали. Аз със сигурност трябва да поседна.

Защо съм толкова притеснен и нервен, за бога?

— По-зле от очакванията ми. Видя ли колко дълго продължи? Мисля, че минаха години и че се родиха нови поколения, докато стигнат до края на азбуката.

Надявам се да се усмихне пак. Да, усмихва се. И аз се усмихвам и прибирам косата си от лицето. Трябва да се подстрижа, но пък защо да не я оставя дълга за известно време?

— Гордея се с теб. Знам, че Кен е много щастлив.

— Ти щастлива ли си?

— За теб? Да, разбира се. Щастлива съм, че излезе. Нали няма проблем, че дойдох? — пита, поглежда в краката си и после в очите ми.

Има някаква промяна в нея. По-уверена е, по… по-силна? Раменете й са изправени, очите й са фокусирани, макар че е неспокойна, не е така притеснена от присъствието ми, не се срамува, не се крие в черупката си.

— Разбира се, че не е проблем! Щях да съм бесен, ако се беше оказало, че съм излязъл напразно — отвръщам. Странно е как стоим, усмихваме се един на друг, не знаем къде да си сложим ръцете. — Кажи ми как си? Извинявай, че не се обаждах много тези дни, но имах доста работа…

Тя клати глава и ме прекъсва:

— Не, не, няма проблем. Знам, че ти се е струпало много покрай завършването и подготовката на бъдещите ти планове — казва. Усмивката й е толкова мъничка, почти не я виждам. — Аз съм добре. Кандидатствах във всеки един колеж в радиус от петдесет километра от Ню Йорк.

— Все още ли искаш да ходиш там? Вчера Ландън ми каза, че не си сигурна?

— Все още не съм, ще изчакам поне един колеж да ми отговори, преди да замина. Преместването ми в колежа в Сиатъл се отчита като минус. От Нюйоркския университет ми заявиха, че изглеждам неподготвена и несериозна, така че чакам да ме одобрят поне на едно място. Иначе трябва да започна лекции без конкретна специалност и после да се прехвърля в четиригодишен курс — уточнява. Поема си дълбоко въздух. — Боже, какво дълго обяснение за такъв елементарен въпрос — смее се и прави път на една просълзена, хълцаща майка, която върви ръка за ръка с дъщеря си. — Реши ли какво ще правиш след това?

— Имам няколко интервюта през следващите седмици.

— Много се радвам за теб.

— Но не са тук — добавям. Наблюдавам лицето й с особено внимание, знам, че в момента осмисля думите ми.

— Не са тук, тоест не са в града?

— Не, означава, че не са в щата Вашингтон.

— Къде са? Ако не възразяваш, че любопитствам? — Теса е вежлива, спокойна, гласът й е мек, сладък. Правя крачка към нея.

— Едно в Чикаго и три в Лондон.

— Лондон? — определено е изненадана и не може да го скрие.

Не исках да й казвам тези неща, но просто се налагаше да се хвана за всяка възможност, която ми попаднеше. Предполагам, че никога няма да се върна там; просто опипвах почвата.

— Не бях сигурен какво ще стане… с нас — опитвам се да й обясня.

— О, да, разбирам. Просто се изненадах. — Знам какво си мисли. Само един поглед и веднага разбирам какво й е в главата. Буквално чувам мислите й.

— Напоследък започнах да говоря с майка си — изрича. Сега ми звучи странно и ми изглежда още по-неразбираемо за мен самия, че изобщо й вдигнах, когато се обади. Отбягвах я упорито допреди две седмици. Не съм й простил, но се мъча да преодолея гнева си около цялата тази бъркотия с бащите ми. Гневът не помага.

— Наистина ли? Хардин, толкова се радвам да го чуя! — възкликва. Сега се усмихва толкова широко, усмивката й е ярка. Сърцето ме боли от толкова красота.

— Да… не е зле.

Тя все още се усмихва, сякаш току-що съм й казал, че е спечелила джакпота от лотарията.

— Щастлива съм, че всичко в живота ти се подрежда по такъв прекрасен начин. Заслужаваш само хубави неща.

Не съм сигурен как да реагирам на това, но милото й лице ми липсваше толкова много, че не мога да спра да я докосвам по ръката и да я придърпвам като за прегръдка. Ръцете й са на раменете ми, главата й бавно се спуска към гърдите ми. Мисля, че въздъхва, така ми се струва, но дори и да греша, предпочитам да се заблуждавам, че е въздъхнала с облекчение.

— Хардин! — крещи някой и Теса се отдръпва и застава до мен. Бузите й пламват и пак изглежда притеснена.

Люк и Качи се приближават. Люк носи букет цветя.

— Убеден съм, че не си купил шибаните цветя за мен. Не би посмял, нали?

Знам, че идеята е на приятелката му. Теса се дръпва настрани и гледа с широко отворени очи ту Люк, ту ниската брюнетка до него.

— Ти знаеш и аз знам, че харесваш лилии — казва Люк, а Качи помахва на Теса, която ме гледа объркана, но се усмихва.

Господи, каква усмивка има това момиче! Това е най-красивото нещо, което съм виждал през последните два месеца.

— Толкова съм щастлива да се запознаем — Качи вече се е хвърлила на врата на Теса, а Люк се опитва да набута шибания букет в ръцете ми. Цветята падат на земята, той псува, а глутницата развълнувани родители стъпва върху тях, докато излиза навън.

— Аз съм Качи, приятелка съм на Хардин. Толкова съм слушала за теб, Теса.

Теса се усмихва и вместо да ме погледне за помощ, както прави винаги, започва да си говори с момичето за похабените цветя.

— Хардин обожава цветя, нали? — смее се Качи, а Теса й приглася. — Затова си направи тези нови татуировки на листа. Много са смешни.

Теса повдига въпросително вежда.

— Листа?

— Не са листа, само се гаврят с мен, но наистина си направих няколко нови татуировки — отвръщам. Не знам защо се чувствам леко виновен за татуировките.

— О! — Теса се опитва да се усмихне, но знам, че усмивката й не е истинска. — Много хубаво.

Настроението спада, става неловко и докато Люк разказва на Теса за новите татуировки под стомаха ми, глупакът допуска най-голямата грешка:

— Казах му да не ги прави, защото когато излязохме четиримата, Кейси се запали да се татуира и тя.

— Четиримата? — повтаря замислено Теса и веднага виждам, че съжалява за въпроса си.

Искам да убия Люк с поглед. Качи го ръчка в ребрата и той се опитва да поправи грешката си.

— Сестрата на Качи — добавя и сега става още по-зле.

Първия път, когато излязох с Люк, Качи дойде да вечеря с нас, а след като решихме да отидем на кино, доведе и сестра си. Четиримата излизахме няколко пъти и тогава забелязах, че сестра й започва яко да ми се пуска. Казах им, че не искам да излизаме повече в комплект. Нямам нужда от никоя, докато чакам Теса да се върне при мен.

— О! — Теса свежда поглед и се усмихва фалшиво.

Мамка му, как мразя това й изражение.

Преди да успея да кажа на Люк и Качи да се разкарат, за да обясня на Теса за какво става дума, Кен се приближава и вика:

— Хардин, искам да те представя на един човек.

Люк и Качи тръгват, а Теса стои отстрани. Опитвам се да я хвана да дойде с мен, но тя се дърпа.

— Трябва да намеря тоалетните — усмихва се, след като вежливо поздравява баща ми.

— Това е Крис, човекът, за когото ти казвах. Той е главен редактор на „Габър“ в Чикаго и е дошъл специално да говори с теб — обяснява Кен. Усмихва се и хваща мъжа за раменете, но аз не мога да откъсна очи от Теса, която изчезва в тълпата.

— Да, благодаря — здрависвам се с ниския мъж, който започва да ми говори.

През цялото време се питам какви връзки е използвал Кен и колко хора е набъркал, за да доведе този човек чак тук. Но се притеснявам дали Теса ще намери тоалетните, така че не чувам и половината от това, което звучи като предложение.

След разговора тръгвам да я търся, проверявам всяка тоалетна, обаждам се два пъти по телефона, но не вдига.

И тогава разбирам, че Теса си е тръгнала, без дори да ми каже довиждане.