Анна Тод
След щастливия край (6)

Теса

Кимбърли е на телефона и не спира да псува Крисчън. Крещи. Налага се да спре, за да си поеме дъх. После слага ръка на рамото ми.

— Да се надяваме, че просто обикаля да си просветли мислите. Крисчън каза, че е решил да му даде малко време да осъзнае нещата — уточнява. Недоволството в гласа й е чудовищно. Но аз познавам Хардин и знам, че той не „просветлява мислите си“ просто така, с разходки. Опитвам се пак да се обадя, но веднага ме прехвърля на гласова поща. Изключил си е телефона.

— Мислиш ли, че може да отиде на сватбата? — пита Ким. — Да направи скандал, не за друго.

Искам да й кажа, че Хардин не би сторил такова нещо, но като се има предвид каква тежест се е стоварила върху гърдите му, не мога да отрека такава вероятност.

— Как можах да предположа такова нещо! — казва деликатно Ким. — Но май трябва да дойдеш там. Поне да си на място, ако реши да направи нещо такова? Пък и предполагам, че те търси, след като никой не си е чул телефона. Вероятно първо ще те потърси там.

Повдига ми се при мисълта, че Хардин може да се появи в църквата и да направи скандал. Но съвсем егоистично се надявам да стори точно това, защото нямам никакъв друг шанс да го намеря. Но от друга страна се притеснявам, че щом като е изключил телефона си, не иска да бъде намерен.

— Може би си права. Ще дойда и ще изчакам навън.

Кимбърли кима съчувствено, но изражението й става сурово и студено, когато забелязва как едно черно BMW паркира до колата й. Крисчън излиза.

— Нещо ново? Обаждал ли се е? — пита отдалече. Опитва се да целуне Ким по бузата, предполагам по навик, но тя се отдръпва, преди устните му да са успели да я докоснат.

— Съжалявам — прошепва.

Тя клати глава и насочва вниманието си към мен. Сърцето ме боли за нея. Не заслужава такова предателство. Предателството често се стоварва върху тези хора, които най-малко го заслужават и очакват.

— Теса ще дойде и ще гледа да не се появи Хардин — обяснява тя. После го поглежда в очите. — Ще пази, докато сме вътре, за да не дойде и развали приказния ден — допълва. Сарказмът в думите й съска, но говори спокойно. Крисчън обаче клати глава:

— Няма да ходим на проклетата сватба. Не и след всичко това.

— Защо не? — пита Кимбърли с мъртви очи.

— Защото това — сочи нея и мен, — и двамата ми синове са по-важни от някаква сватба. Особено от тази. Не очакваш да седнем усмихнати в една зала с нея, нали?

Кимбърли е изненадана, но поне думите му я успокояват. Гледам ги и мълча. Начинът, по който Крисчън нарече Хардин и Смит „синовете ми“, определено ме разтресе. Толкова много неща мога да кажа на този човек, толкова много омразни думи, но знам, че не бива да го правя. Няма да помогна на никого, а и трябва да запазя силите си да намеря Хардин и да разбера как е понесъл новината.

— Хората ще говорят, особено Саша — казва начумерено Кимбърли.

— Не ми дреме за Саша, нито за Макс, нито за когото и да било. Да си говорят. Ние живеем в Сиатъл, не в Хампстед. — Пресяга се и взема дланите й в своите и този път тя му позволява. — Единственият ми приоритет сега е да поправя грешките си — изрича. Гласът му трепери. Студеният гняв, който изпитвам към него, започва леко да се топи.

— Не трябваше да пускаш Хардин да излиза от колата — казва Кимбърли. Ръцете й са все още в неговите.

— Не можех да го спра. Познавам Хардин. А после и коланът заяде и не можах да го разкопчая. Дори не знам накъде тръгна… По дяволите!

Ким кима с разбиране. Най-сетне усещам, че е време да кажа нещо.

— Къде мислиш, че може да е отишъл? Ако не се появи на сватбата, къде да го търся?

— Току-що проверих двата бара, за които знам, че отварят толкова рано… за всеки случай — отвръща. Поглежда ме и изражението му веднага омеква. — Сега разбирам, че не трябваше да сте разделени, когато му казвам тези неща. Беше огромна грешка. Знам, че единственият човек, от когото има нужда сега, си ти.

Не мога да се сетя за нищо, което да е близо до вежливия отговор. Вадя телефона от джоба си. Опитвам се да се свържа. Знам, че го е изключил, но трябва да пробвам. Докато набирам, Крисчън и Кимбърли се споглеждат мълчаливо. Всеки търси отговорите на въпросите си в очите на другия. Търсят някакъв знак, нещо, което да им подскаже. Затварям телефона и Ванс се обръща към мен:

— Сватбата започва след двадесет минути. Мога да те закарам сега, ако искаш.

Кимбърли вдига ръка да го прекъсне.

— Аз ще я закарам. Ти се прибери със Смит в хотела.

— Но… — започва той, ала изражението на лицето й му подсказва, че е по-мъдро да замълчи. — Ще се върнеш, нали? — пита с изплашени очи.

— Да — въздъхва тя. — Няма да напусна страната.

Паниката на Крисчън отстъпва място на облекчението.

— Карай внимателно и ми се обади, ако имаш нужда от нещо. Знаеш адреса на църквата, нали?

— Да. Дай ми ключовете си. Смит спи, не искам да го будя и да го местим от кола в кола.

Възхищавам се на силата й. Ако бях на нейно място, не бих могла да се събера, ако Хардин ми причини такова нещо. Не че вече не съм се разпаднала.

 

 

След по-малко от десет минути Кимбърли ме оставя пред църквата. Повечето гости вече са влезли. Навън са останали само неколцина. Сядам на една пейка и оглеждам улицата. Чакам Хардин да се появи. Чувам сватбения марш и си представям как Триш върви в сватбената си рокля по алеята. Към бъдещия си съпруг. Знам, че се усмихва, че е лъчезарна, но онази Триш, която е в съзнанието ми, няма нищо общо с майката, лъгала сина си и крила от него истината за баща му.

Всички останали гости влизат да наблюдават бракосъчетанието на Триш и Майк. Минутите минават. Чувам всеки звук от църквата. Половин час по-късно всички се радват и ръкопляскат — Триш и Майк са обявени за съпруг и съпруга. Това е сигнал, че е време да тръгвам. Не знам накъде, но не мога да седя тук и да чакам. Триш скоро ще излезе от църквата, а аз искам да избегна неловката среща с булката.

Тръгвам обратно по пътя, откъдето дойдохме. Така поне мисля. Не си спомням добре, но не знам накъде да вървя. Вадя телефона и пак се опитвам да му се обадя. Батерията ми пада, но не искам да го изключвам, ако случайно Хардин се обади. Телефонът му е все още изключен. Докато вървя без цел и посока из квартала и надничам в баровете и ресторантите, слънцето над Лондон започва да залязва. Трябваше да помоля Кимбърли да ми даде една от взетите под наем коли, но не бях на себе си и не мислех разумно. Освен това сега тя си има много по-големи грижи и не искам да я занимавам. Колата на Хардин е все още паркирана пред „Габриел“, но нямам резервен ключ.

Красотата и грацията на Хампстед изчезват с всяка стъпка извън централната част на града. Краката ме болят. Не трябваше да обличам тази рокля, но най-вече не биваше да обувам тези глупави обувки. Ако само подозирах как ще се развият събитията днес, щях да си сложа анцуг и гуменки, за да мога да гоня Хардин из града. В бъдеще, ако изобщо някога напусна Сиатъл с него, това ще е задължителната ми униформа.

След известно време вече не знам дали не минавам по тези улици за втори път, или съзнанието ми си прави шеги с мен. Всички къщи си приличат. И всъщност много приличат на тази на Триш, но по пътя от летището постоянно заспивах и нямам никакви спомени да сме минавали оттук.

Слава богу, че улиците са почти празни и повечето хора са се прибрали да вечерят. Никак нямаше да ми е приятно да вървя по улици, по които се разхождат пияни мъже. Досега параноята ми да е взела връх.

Едва не се разплаквам от облекчение, когато забелязвам къщата на Триш. Тъмно е, но стълбищното осветление е включено. Колкото повече приближавам, толкова повече се убеждавам, че това е нейната къща. Не знам дали Хардин е там, но дори и да го няма, ако е отключено, мога да вляза, да седна и да пия вода. Ходя без посока от часове, пресечка след пресечка. Имам късмет, че попаднах на единствената улица в града, която може да ми е от полза.

Докато вървя към къщата, забелязвам разнебитена неонова табела във формата на халба за бира. Барът е малък. Намира се между някаква къща и малка уличка. Побиват ме тръпки. На Триш трябва да й е било много трудно да остане да живее в същата къща, толкова близо до бара, от който са дошли насилниците й, за да търсят Кен, но вместо това са намерили нея. Веднъж Хардин ми каза, че просто не можели да си позволят да се преместят. Начинът, по който подмина въпроса, ме изненада. Но за жалост, парите са коварно нещо. Когато ги нямаш и когато ги имаш.

Знам, че е тук, сигурна съм. Тръгвам към бара, отварям вратата и веднага изпадам в ужасно неловко положение заради вида си. Приличам на луда. Да вляза в такъв бар с подобна рокля, и то по боси крака в този студ. Обувките са в ръцете ми. Отказах се от тях още преди час. Пускам ги на пода и ги обувам. Кожата ми е протъркана от каишките, имам пришки. Лицето ми се сгърчва от болка.

Мястото не е претъпкано и не ми отнема много време да го забележа. Хардин е седнал на бара. Чашата е вдигната до устата му. Сърцето ми пада на пода. Знаех си, че ще го намеря така, но в този миг вярата ми в него също „вдига ръце“. С цялото си същество се бях надявала, че няма да се опита да удави болката си в алкохол.

Поемам си дълбоко дъх и тръгвам към него.

— Хардин — потупвам го по рамото.

Той извърта стола и се обръща с лице към мен. Очите му са стъклени, червените жилки са набраздили бялото в тях и са го погълнали. Бузите му са пламнали, а миризмата на алкохол е толкова тежка, че почти мога да я вкуся. Дланите ми се потят, устата ми пресъхва.

— Я виж кой е тук — заваля думите. Чашата в ръката му е почти празна. Забелязвам трите празни чаши от шотове пред него и се сгърчвам от болка. — Как ме намери? — пита. Измята глава назад, изпива и останалото и вика на бармана за още едно.

Заставам пред него, така че да ме погледне в очите и да не може да извърне поглед.

— Бебо, добре ли си? — питам. Знам, че не е, но преди да взема решение как да действам, трябва да преценя в какво настроение е и колко алкохол е изпил.

— Бебо — казва с мистериозен тон, сякаш мисли за нещо друго. Но после се отърсва от мисълта и ме дарява с ослепителната си усмивка. — Да, да. Добре съм. Сядай. Искаш ли нещо за пиене? Барман, още едно.

Мъжът зад бара ме поглежда и аз веднага клатя глава. Не, не искам. Хардин обаче не забелязва. Придърпва другия стол до себе си и тупа върху него. Докато се качвам, успявам да огледам бара.

— Как ме намери? — пита пак. Поведението му ме обърква и съм нащрек. Очевидно е пиян, но не това ме притеснява. В гласа му се усеща някакво злокобно спокойствие. Чувала съм го и преди и знам, че нищо хубаво няма да последва.

— Вървях часове наред и най-после разпознах къщата на майка ти. И знаех, че…

Знаех, че трябва да проверя дали не си тук.

Потръпвам при спомена за разказите на Хардин как Кен е прекарвал тук нощ след нощ. Точно в този бар.

— Моят малък детектив — казва нежно Хардин и прибира косата ми зад ушите. Не се дърпам, не мигам дори, въпреки че в стомаха ми се надига и кипи огромна тревога.

— Ще дойдеш ли с мен? Искам да се върнем в хотела, да останем тази нощ и утре сутринта да си ходим у дома.

Точно тогава барманът носи уискито му. Хардин гледа чашата със сериозно изражение и казва:

— Още не.

— Моля те, Хардин — настоявам и поглеждам кървясалите му очи. — Толкова съм уморена — обяснявам. Опитвам се да не споменавам нищо по темата за Крисчън и Кен. Облягам се на него. — Краката ми са в рани. И толкова ми липсваше. Крисчън се опита да те намери, но не успя. От доста време вървя пеша, за да те търся. Наистина искам да си ида в хотела. Да се приберем заедно.

Познавам го добре, не бива да отварям никаква тежка тема, защото ще подивее и спокойствието му ще се изпари за секунди.

— Не е търсил достатъчно. Започнах да пия в бара, срещу който ме остави.

Пак се облягам на него и докато се сетя какво да отвърна на това, той продължава да говори:

— Пийни едно. Една моя приятелка е тук. Ще ти купи един шот — казва. Маха към празните чаши на плота. — Случайно се намерихме в онзи много хубав бар, но така и така се очертава вечер, посветена на миналото, реших да я доведа тук. Заради доброто старо време.

Стомахът ми пада в петите.

— Приятелка?

— Стара приятелка на семейството — уточнява и сочи с брадичка жената, която се появява откъм тоалетната. Изглежда приблизително на четиридесет или повече. Има изрусена до бяло коса. Радвам се, че не е млада жена, понеже Хардин, както по всичко личи, пие с нея цял ден.

— Наистина мисля, че трябва да си ходим — настоявам и се опитвам да го хвана за ръката, но той се отдръпва. — Джудит, това е Тереза.

— Джуди — поправя го тя в същото време, в което и аз го поправям:

— Теса.

— Радвам се да се запознаем — казвам с престорена усмивка и се обръщам пак към Хардин.

— Моля те.

— Джуди знаеше, че майка ми е курва — казва Хардин и миризмата на алкохол бомбардира сетивата ми.

— Не съм твърдяла такова нещо — смее се жената. Облечена е прекалено младежки за годините си. Деколтето й е прекалено дълбоко, а джинсите й — прекалено впити.

— Каза го. Майка ми мрази Джуди — усмихва се Хардин.

Жената също му се усмихва.

— Чудя се защо ли?

Имам чувството, че съм оставена встрани от тяхната малка и много лична шега.

— Защо? — питам, без да мисля.

Хардин й се усмихва топло и не обръща никакво внимание на въпроса ми. Едва се сдържам да не го съборя от стола. Ако не бях сигурна, че така само замаскира болката си, щях да го бутна, честно.

— Дълга история, кукло — казва жената и вика бармана. — Както и да е. Имам чувството, че една текила ще ти дойде добре.

— Не, благодаря — отклонявам. Само това ми трябва!

— Отпусни се, бебо — казва Хардин. — Не ти си тази, която си разбрала, че целият ти живот е бил една огромна шибана лъжа. Затова се успокой и пийни едно с мен.

Сърцето ми кърви за него, но пиенето не е решение. Трябва да го изведа оттук. Веднага.

— Как си пиеш коктейлчетата? Това не е изискан бар, така че нямаш много избор.

— Казах, че не искам шибаната текила — отсичам остро. Очите й се разширяват, но бързо се съвзема. Избликът ми на гняв ме изненадва почти толкова, колкото и нея. Чувам как Хардин се смее до мен, но аз не откъсвам очи от тази жена, която се радва на своята си тайна.

— Добре. Някой трябва да се успокои — говори. Започва да рови в чантата си и вади пакет цигари и запалка. Пали. — Цигара? — предлага на Хардин.

Поглеждам го и за моя огромна изненада той кима. Джуди протяга ръка зад гърба ми и му подава запалената си цигара. Коя е тая жена, за бога? Отвратителната цигара вече е между устните му. Дърпа. Димът се увива около нас на спирали и кръгчета. Покривам носа и устата си.

— Откога пушиш? — питам възмутено.

— Винаги съм пушил. Не пуша, откакто се преместих в колежа — казва и пак дърпа от цигарата.

Червеното пламъче ме подлудява. Искам да протегна ръка, да издърпам отвратителната отрова от устните му, да я скъсам и да пусна парчетата в уискито му. И го правя.

— Мамка му! Какво правиш? — почти изкрещява Хардин, гледайки унищоженото си питие.

— Тръгваме си. Сега.

Слизам от стола, хващам го за ръкава и го дърпам.

— Не, не си тръгваме! — отскубва се от ръката ми и маха към бармана.

— Остави го. Не иска да си ходи — казва гневно Джуди.

Яростта ми вече няма спирка. Тази жена ме вбесява. Поглеждам я в пълните с подигравка очи, които едва откривам през хилядите пластове грим.

— Не си спомням да съм питала теб. Гледай си работата и си намери някой друг да ти прави компания да пиеш. Защото ние си тръгваме — крещя.

Тя поглежда към Хардин и очевидно очаква той да я защити. После проумявам болната история на познанството им. Близка на семейството никога не би се държала така със сина на приятелката си. Момче, което е два пъти по-малко от нея!

— Казах, че не искам да тръгвам — настоява той.

Пробвах всичко, но той не слуша, не иска да ме чуе. Последната ми възможност е да се опитам да предизвикам ревността му. Признавам, че това е удар под кръста, особено като се има предвид състоянието му, но нямам избор.

— Е, щом отказваш да дойдеш с мен, ще се наложи да намеря някой друг да ме заведе до хотела — изричам и оглеждам бара.

Очите ми попадат на най-младия мъж в заведението, който седи на една маса с приятелите си. Давам му няколко секунди да вземе решение или да каже нещо, а когато получавам само мълчание, тръгвам към масата на момчетата. След няма и секунда ръката на Хардин е около моята.

— Не, нищо подобно няма да правиш.

Обръщам се. Забелязвам, че в бързината да ме хване е успял да събори стола зад бара. Джуди се клатушка и се опитва да го изправи. Жалка е.

— Заведи ме в хотела.

— Пиян съм — казва, сякаш с това иска да обясни цялата тази нелепа сцена.

— Знам. Можем да си викнем такси да ни закара до „Габриел“ и аз ще шофирам до хотела.

Тихичко се моля да се съгласи. Хардин ме поглежда с присвити очи.

— Измислила си целия сценарий, нали? — промърморва саркастично.

— Не, но какво добро може да излезе от това да останем тук? Затова или ще платиш изпитото и ще тръгнеш с мен, или си тръгвам с някой друг.

Той пуска ръката ми и прави крачка към мен.

— Не ме заплашвай. Защото аз също мога да си тръгна с някоя друга. За мен е много по-лесно — казва в лицето ми.

Жилото на ревността ме промушва, но се опитвам да не му обръщам внимание.

— Давай тогава. Прибирай се с Джуди. Знам, че преди си я чукал. Личи ви.

Гърбът и ръцете ми са изправени, в гласа ми няма колебание. Той ме поглежда, после обръща очи към нея и се усмихва.

— Не беше забележително. Всъщност… доста безлично. Почти не помня — добавя. Старае се да ме накара да се почувствам по-добре, но ефектът е обратен.

— Е? Какво решаваш? — питам и повдигам вежда.

— Мамка му! — псува, препъва се, връща се да плати напитките си. Изпразва джобовете си, барманът взема дължимото, а останалото Хардин подбутва към Джуди. Тя го поглежда, после поглежда мен, потъва, смалява се като пукнат балон. Сякаш изведнъж е останала без гръбнак.

Когато излизаме от бара, той ми казва:

— Джуди настоя да ти кажа довиждане от нейно име.

Думите му отприщват гнева ми.

— Не ми говори за тази жена! — излайвам.

— Ревнуваш ли, Тереза? — фъфли и ме прегръща през кръста. — Мамка му, как мразя това място, този бар, тази къща — сочи малката къща срещу бара. — О, чакай да ти кажа нещо смешно. Ванс е живял тук.

Хардин сочи тухлената къща до бара. На втория етаж се вижда слаба светлина. Точно пред къщата има паркирана кола.

— Питам се какво ли е правил в онази нощ, когато моряците дойдоха в шибаната къща на майка ми.

Очите на Хардин търсят нещо в земята. После се навежда. Преди да разбера какво става, ръката му е над главата. Държи тухла.

— Хардин, не! — пищя и хващам ръката му. Тухлата пада на земята и се плъзга по бетона.

— Мамка му! — псува. Опитва се да я вземе, но аз заставам пред него.

— Майната му на всичко. Майната й на тая улица. Майната му на тоя бар. И на тая шибана къща, майната й и на нея. Майната им на всички.

Препъва се и тръгва по улицата.

— Ако не ми позволиш да унищожа тая къща… — не довършва изречението.

Събувам обувките си и тръгвам след него към дома на детството му.