Анна Тод
След щастливия край (55)

Теса

Жужене. Чувам единствено жужене, а главата ми ще гръмне всеки миг. И е горещо. Прекалено горещо. Хардин ми тежи. Гипсът му притиска корема ми, а ми се пишка.

Хардин?

Вдигам ръката му и бързо се измъквам изпод тялото му. Първото нещо е да спра ужасните вибрации на телефона. Десетки съобщения от Крисчън изпълват екрана. Отговарям: Добре сме. После изключвам звука и отивам в банята.

Тежко ми е на сърцето, а алкохолът, който погълнах снощи, тече все още във вените ми. Плува и ме люлее. Не биваше да пия толкова много. Трябваше да спра след първата бутилка. Или след втората. Или след третата. Не си спомням как съм си легнала, не си спомням и как така Хардин е в леглото ми. Неясен спомен от гласа му в слушалката започва да изплува на повърхността, но не мога да навържа нищо. Не съм сигурна, че дори сме говорили по телефона. Фактът е, че сега е тук и спи в леглото ми, така че може би няма значение как и защо се е оказал в стаята ми. Облягам се на мивката и пускам студената вода. Наплисквам лицето си като във филмите, но не ми става по-добре. Водата не ме разбужда, не избистря и мислите ми. Само размазва грима от вчера — тече като черна кръв по лицето ми.

— Теса? — чувам гласа на Хардин.

Спирам водата и излизам в коридора.

— Здрасти — казвам. Не го гледам в очите.

— Защо си станала? Заспа едва преди два часа.

— Не мога да спя повече — отвръщам. Не ми е приятно това напрежение, което изпитвам в негово присъствие.

— Как се чувстваш? Снощи пи много.

Тръгвам след него към спалнята и затварям вратата зад гърба си. Той сяда на ръба на леглото, а аз се мушкам под завивките. Не съм готова да посрещна деня, но няма проблем: слънцето също не е изгряло, което значи, че и то не е готово за деня.

— Имам главоболие.

— Напълно ти вярвам. Повръща цяла нощ, бебо.

Свивам си от ужас, когато си спомням как Хардин ми държеше косата, докато повръщах в тоалетната, как разтриваше раменете ми и ме успокояваше. А сега и гласът на доктор Уест, съобщаващ ми възможно най-лошата новина, си пробива път към пулсиращата ми от болка глава.

Дали не съм казала нещо на Хардин? О, боже, дано не съм споделила кошмарната новина.

— Какво… ти казах снощи? — опипвам почвата.

Той въздъхва и прокарва ръка през косата си.

— Говореше за Карен и за майка ми. Дори не знам какво се опитваше да ми кажеш.

— Това ли е всичко? — надявам се да не съм споделила повече.

— Като цяло, да. О, цитираше Хемингуей — усмихва се леко. Толкова е чаровен!

— Шегуваш се! — покривам лице от срам.

— Не, не се шегувам — от устните му се изсипва мек смях. Разпервам пръсти да го погледам тайничко. — Също ми каза, че приемаш извинението ми и ми даваш още един шанс — добавя. Очите му намират моите през разтворените ми пръсти. Добър е, много е добър.

— Лъжец — отвръщам. Не съм сигурна дали искам да плача, или да се смея. Ето ни отново е средата на същата въртележка, но този път е по-различно. И знам, че колкото и да съм била пияна, не съм давала обещание да направя нещо, което всъщност не мога да направя.

— Искаш ли да ми кажеш какво е станало, защото беше ужасно да те видя такава. Не беше на себе си. Толкова се уплаших, докато говорехме по телефона.

— Добре съм.

— Беше размазана. Беше се напила до припадък. Намерих те на верандата. Из цялата къща има празни бутилки.

— Сега нали разбираш колко е неприятно да намериш някого в такова състояние? — изричам. Как можах да кажа такова нещо? Откъде се вземат тези думи?

Раменете му се отпускат тъжно.

— Не, не е приятно.

Спомням си нощите (и дните), когато намирах Хардин пиян. А с пияния Хардин идваха и натрошените лампи, появяваха се дупките по стените, изричаха се грозни думи и обиди.

— Това никога няма да се случи — казва в отговор на мислите ми.

— Не исках… — започвам да лъжа, но той ме познава прекалено добре.

— Не лъжи, заслужавам го.

— И така да е, не беше честно да го хвърлям в лицето ти.

Трябва да се науча да прощавам на Хардин. В противен случай никой от нас няма да има покой в живота си след… всичко това.

Не чух кога телефонът му е звъннал, затова съм изненадана да го видя със слушалка, опряна в ухото. Псува и крещи на Крисчън. Затварям очи и се опитвам да се преборя с пулсиращата болка, махам с ръка да го накарам да спре да обижда Крисчън, но той не ми обръща внимание и продължава да псува.

— Трябваше да вдигнеш шибания телефон. Ако нещо й се беше случило, ти щеше да си виновен — вика в слушалката, а аз се опитвам да блокирам шума.

Добре съм, добре съм. Пих малко повече, защото имах лош ден, но сега съм добре. Какво толкова е станало?

Хардин затваря, матракът до мен се огъва и ръката му нежно маха дланта от очите ми.

— Казва, че съжалява, че не е дошъл да провери как си.

Чувствам дъха му на сантиметри от лицето си. Почти усещам наболата му брада върху бузата си. Прокарвам пръсти по лицето му — не знам дали защото съм все още пияна, или защото съм напълно луда. Това го изненадва. Очите му са толкова близо до моите, че почти се събират, докато галя кожата му.

— Какво правим? — пита и се приближава още повече.

— Не знам — отвръщам. Това е истината.

Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че не осъзнавам какво правим, не осъзнавам какво правя самата аз. Никога не съм знаела. Тъжна съм, боли ме заради това, че ме предаде собственото ми тяло, заради начина, по който съдбата и животът ми се подиграват, но на повърхността на съзнанието ми е оцеляла една-единствена мисъл: мисълта, че Хардин може да накара болката да си иде. Макар и за малко, може да ми помогне да забравя за тревогите си, може да разчисти хаоса от съзнанието ми, така както аз правех това за него. Сега разбирам. Сега вече ми е ясно защо ми казваше, че съм му необходима. Сега разбирам защо ме е използвал.

— Не искам да те използвам.

— Какво? — пита объркано.

— Ще ми се да ме накараш да забравя всичко, но не желая да те използвам. В момента искам да съм близо до теб, но не съм променила решението си относно всичко останало — говоря бързо и се надявам да разбере какво се опитвам да му кажа. Той се обляга на лакът и отвръща:

— Не ме е грижа как и защо, но ако ме искаш по някакъв начин, ако се нуждаеш от мен, независимо как, твой съм. Отдавна съм твой.

Устните му са толкова близо до моите — ако надигна глава, мога да го целуна.

— Съжалявам.

Извъртам глава. Не, не мога да го използвам така, но най-вече не мога да се преструвам, че това няма да бъде нещо повече от физически контакт, който ще ме разсее от другите проблеми. Ще бъде много, много повече. Все още го обичам, макар че понякога ми се иска да не беше така. Ще ми се да бях по-силна, да приема офертата за едно развлечение, за мигове без тревоги, за едно чисто сексуално изживяване. Но сърцето и съвестта ми не ми позволяват такова нещо. Колкото и да ме боли, че бъдещето ми е съсипано, не мога да го ползвам като играчка, особено сега когато полага такива големи усилия. Това ще го нарани. Много ще го нарани.

Докато водя вътрешна борба със себе си, той ляга върху мен и хваща китките ми в дланта си.

— Какво пра…

— Знам какво си мислиш, Теса — казва. Притиска устни към врата ми и тялото ми се предава. Извивам глава назад, за да оголя шията си.

— Не е честно спрямо теб — опитвам се да кажа, но излиза като стон, защото зъбите му се впиват в кожата под ухото ми. Пуска китките ми само колкото да съблека тениската си и да я метна на пода.

— Знаеш ли кое не е честно? Не е честно да ми позволяваш да те докосвам след всичко, което ти причиних, но го искам. Искам теб. Винаги съм те искал. Знам, че се бориш срещу желанията си, но ако не искаш да мислиш за друго, позволи ми да направя поне това за теб.

Бедрата и тазът му ме заковават за леглото по изискващ, почти нетърпящ отказ начин. Завива ми се свят от силния копнеж, сякаш съм изпила още четири бутилки вино. Разтваря краката ми с коляно.

— Не мисли за мен. Мисли за това, което ти искаш.

— Добре… — простенвам, когато леко потърква с коляно чувствителната кожа между краката ми.

— Обичам те. Не искам никога да се чувстваш неудобно, че си ми позволила да ти го покажа.

Думите му са така нежни, но ръцете му са бързи, груби, в едната длан хваща китките ми и ги заковава над главата ми, а с другата събува бикините ми.

— Толкова си мокра! — възкликва. Прокарва пръст по клитора ми и после го вкарва в устата ми. — Толкова е сладко, нали?

Не ми дава време да отговоря, освобождава ръцете ми и слага глава между краката ми. Езикът му бавно се плъзва, а аз заравям пръсти в косата му. С всяко погалване на езика му се изгубвам все повече и повече на онова място, което е само за Хардин. И там няма облаци и мрак, не съм ядосана и гневна, не мисля за грешки и разочарования.

Мисля само за телата ни, за начина, по който стене, когато скубя косата му, за червените следи, които ноктите ми оставят върху раменете му, когато вкарва два пръста в мен. Мога да мисля само за допира му, за начина, по който ме докосва, така както никой друг никога няма да може. Мисля за свистенето между зъбите му, когато го моля да се обърне по гръб и ми позволи да го задоволя така, както той задоволява мен, за бързината, с която събува джинсите си и едва не пада на пода. Мисля за скоростта, с която ме обръща с дупе към лицето си, впива пръсти в бедрата ми и засмуква клитора ми, докато аз поемам пениса му в устата си. Никога не сме го правили така, мисля и за това. Мисля за мръсните неща, които ми говори, изтласквайки ме към края.

Аз свършвам първа, той секунди след мен напълва устата ми. Едва не припадам от облекчението, което залива цялото ми тяло и съзнание.

Старая се да не мисля за това, че не изпитвам никакво чувство за вина, задето го използвам да ме отърве от болката.

— Благодаря — издишам върху гърдите му, когато ме придърпва да легна върху него.

— Не, аз ти благодаря — усмихва се и целува рамото ми. — Ще ми кажеш ли какво те тревожи?

— Не — отвръщам. Прокарвам пръст по индигото на мъртвото дърво върху корема му.

— Добре. Ще се омъжиш ли за мен? — тялото му вибрира от нежния му смях.

— Не — пляскам го по гърдите. Боже, надявам се да се шегува.

— Добре. Ще дойдеш ли да живееш при мен?

— Не. — Премествам пръста си върху друга татуировка и полека стигам до знака за безкрайност с двете сърца отстрани.

— Добре, приемам мълчанието за нещо като готовност за съгласие — смее се пак и ме притиска в прегръдката си. — Ще ми позволиш ли да те изведа на вечеря?

— Не — отговарям светкавично.

— Това вече го приемам за твърдо „да“ — смее се с глас, но след няколко секунди смехът му секва: входната врата се отваря и къщата се изпълва с гласове.

— Мамка му — казваме едновременно.

Той ме поглежда изумен, но аз само свивам рамене и започвам да ровя из шкафовете си за дрехи.