Анна Тод
След щастливия край (54)

Хардин

Обадих се четиридесет и девет пъти.

Четиридесет и девет шибани пъти!

Четиридесет и девет.

Знаеш ли колко пъти е звъннал телефонът й?

Много, адски много.

Прекалено много, за да се изброят, а и аз не мога да мисля в момента, за да ги сметна. Но ако можех, щеше да се получи четирицифрено число. Ако не пукна от ужас през следващите няколко минути, ще изкъртя шибаната врата и ще разбия в стената телефона на Теса, която очевидно не знае как да отговаря, когато някой я търси. Добре, може и да не го блъскам в стената, но пък случайно ще го настъпя няколко пъти, докато не му строша екрана.

Така ще й се карам! Това поне е сигурно. Не вдига, не се обажда цели два шибани часа. Има ли изобщо представа какво съм изживял на това шосе? И през цялото време карам с над тридесет километра над позволената скорост, за да стигна по-бързо при нея.

Когато наближавам къщата, Теса, Ванс и Кимбърли вече са в черния ми списък. Може би трябва да счупя телефоните на тримата, понеже никой не знае как да отговаря или поне как да пише съобщение.

Приближавам големия портал и изпадам в паника. А ако са решили да заключат портала? А ако са сменили кода? Помня ли шибания код? Разбира се, че не го помня. Ще ми вдигнат ли, когато се обадя да питам за него? Разбира се, че не.

А ако не отговарят, защото нещо лошо се е случило с Теса и се е наложило да я заведат в болница? И тя не е добре и няма свободен лекар и… Но после виждам, че порталът е отворен и… пак се дразня. Защо не е заключила портала, като знае, че е сама в къщата?

Докато карам по алеята, на паркинга виждам само нейната кола. Много яко, че Ванс е на разположение, когато ми трябва. Да му го начукам на такъв приятел. Баща де, не приятел. Мамка му, в момента не е нито баща, нито приятел.

Докато излизам от колата и вървя към вратата, гневът и притеснението ми са се покачили до незнайни стойности. Начинът, по който говореше, начинът, по който звучеше… сякаш не можеше да контролира собствените си действия.

Входната врата е отключена. Разбира се! Минавам покрай хола, продължавам по коридора и отварям вратата на стаята й. Леглото й е празно и едва не получавам удар. Не само че е празно, а е направо недокоснато. Никой не е лягал или сядал там. Крайчетата са подгънати по онзи начин, който никой нормален мъж или жена на света не може да възпроизведе дори в най-смелите си мечти. Опитвал съм — знам.

— Теса — викам и вървя към банята. Затварям очи и включвам осветлението. Нищо не се чува. Отварям очи.

Няма я.

Задушавам се от ужас. Къде се е дянала, по дяволите?

— Тес? — викам по-силно този път.

Претърсвам цялото шибано имение, няма я. Не мога да дишам. Къде е? Единствените стаи, които не съм проверил, са спалнята на Ванс и една заключена врата на горния етаж, където дори не искам да надниквам.

Проверявам верандата, градината — няма я. Не знам къде да търся. Не знам какво ще правя.

— Тереза! Къде си, по дяволите? Не е смешно, кълна се…

И сега забелязвам една свита топка на стола на верандата, далеч от входа. Приближавам се. Коленете й са свити към корема, а ръцете й — към гърдите. Сякаш се е опитвала да се задържи цяла, да не се разпадне, преди да заспи.

Клякам до нея. От гнева ми не е останала и следа. Прибирам русата й коса от лицето и се опитвам да овладея истерията си, след като подир толкова мъки разбирам, че е добре.

Навеждам се към нея и прокарвам палец по долната й устна. Не знам защо го направих. Просто се случи… без да мисля, но не съжалявам, защото клепачите й мърдат и Теса отваря очи.

— Защо си навън? — гласът ми излиза прекалено висок и напрегнат. Тя бърчи лице, недоволна от шума.

Защо не си вътре? Толкова се тревожех, щях да повърна от притеснение за теб, какво ли не ми мина през главата, искам да й кажа, но не смея.

— Слава богу, че си заспала — това излиза вместо всички онези хубави думи. — Звънях ти, притесних се.

Тя сяда и държи врата си, сякаш главата й може да падне.

— Хардин?

— Да, Хардин.

Мига в тъмното да ме види по-добре и разтрива врата си. Опитва се да стане, но от скута й пада празна бутилка от вино и се пръсва на две части.

— Извинявай — казва, навежда се и се опитва да събере начупените парчета. Увивам нежно пръсти около нейните и изричам:

— Не пипай това сега, аз ще ги събера после. Хайде да те приберем вътре.

— Как… стигна… дойде… тук? — пита. Не помни разговора ни. Не, не искам да знам колко е изпила, след като ми затвори телефона преди два часа и половина. Видях поне четири празни бутилки в кухнята.

— С колата. Как иначе да дойда?

— Минал си целия тоя път? Колко е часът?

Оглеждам я. Тялото й е покрито само с една тениска. Моя тениска. Тя забелязва погледа ми и започва да я придърпва надолу, за да покрие бедрата си.

— Облякох я… само… Само за веднъж…

— Искам да я носиш. Да влизаме вътре.

— Тук ми харесва — казва тихо и гледа в мрака.

— Много е студено. Влизаме вътре — настоявам. Хващам я за ръката, но тя се дърпа. — Добре, добре, ако искаш да седим тук, така да е. Но аз ще остана с теб.

Тя кима и се подпира на парапета. Коленете й треперят, на лицето й не е останал никакъв цвят.

— Какво се случи?

Тя не отговаря, гледа в нищото. След малко се обръща към мен и пита:

— Имал ли си някога чувството, че животът ти е една голяма грозна шега?

— Да, ежедневно — отвръщам. Не знам накъде отива този разговор, но не мога да понеса тъгата в очите й. Дори в мрака болката се разлива по лицето й, гори с бавен огън зад призрачните сини очи, които обичам толкова много.

— Е, и аз така.

— Не, ти си позитивната. Аз съм циникът.

— Уморих се да бъда щастливата, знаеш ли.

— Не, не знам — казвам. Правя крачка към нея. — Не си ли забелязала, че не съм от онези деца, които избират да сложат на някой плакат като пример за щастливо детство и юношество — мъча се да разведря малко атмосферата.

Теса ми подарява пиянска усмивка, в която има почти незабележима искра живот. Искам да ми каже какво става с нея. Не знам какво повече мога да направя за нея, не знам колко повече се изисква от мен, но осъзнавам, че е по моя вина. Всичко това е заради моите грешки. Нейното нещастие е моето бреме и не тя, а аз трябва да го нося.

Тя се опитва да се облегне на дървения парапет, но явно не е преценила разстоянието и полита напред с главата върху чадъра, опънат над масата на верандата. Обгръщам я, за да я изправя и да й помогна… да се задържи на крака. Тя се обляга на мен.

— Може ли вече да влизаме? Трябва да спиш, докато виното излезе от организма ти.

— Не помня да съм заспивала.

— Вероятно защото си изгубила съзнание, а не си заспивала — соча счупената бутилка до стола.

— Да не си посмял да ми се караш — вика и отстъпва назад.

— Не ти се карам — вдигам ръце, сякаш се предавам на ядосано ченге. А ми се иска да крещя.

Това не може да се случва! Не е истина! Такава шибана ситуация. Теса се е насвяткала, а аз съм трезвият глас на разума.

— Съжалявам — въздъхва и плавно пада на колене, притискайки ръце към гърдите си. — Не мога да мисля — казва. Вдига поглед и ме гледа. — Става ли да поговорим за нещо?

— Разбира се.

— И ще бъдеш напълно честен?

— Ще се опитам.

Май това задоволява изискванията й и аз сядам на ръба на стола, съвсем близо до нея, защото очевидно не възнамерява да стане от земята. Страхувам се от темата, която желае да обсъжда, искам да знам, но не напирам; стискам зъби и чакам да проговори първа.

— Понякога си мисля, че всички други получават точно това, което аз искам най-много — казва и се засрамва от думите си. Теса винаги се срамува, когато говори за чувствата си, но едва й разбирам, когато допълва: — Не че не съм щастлива за тях…

Вече мога да видя сълзите в очите й. За бога, и пистолет да ми опрат до челото, не съм в състояние да проумея за какво говори. После се сещам за годежа на Ванс и Кимбърли.

— За Кимбърли и Ванс ли става дума? Защото ако е така, не е възможно да искаш точно това, с което се борят в момента. Той е лъжец и я мами… — спирам се, преди да довърша изречението, добавяйки някоя обида, която Теса не би ми простила.

— Той я обича. Много — прошепва тя. Рисува с пръсти по цимента.

— Аз те обичам повече — казвам, без да се замислям.

Думите ми обаче имат точно обратния на очаквания от мен ефект. Тя скимти, буквално скимти и увива ръце около коленете си.

— Вярно е, Тес.

— Обичаш ме… понякога — отвръща, сякаш това е единственото нещо, в което е напълно сигурна. За нея това е факт.

— Глупости! Знаеш, че те обичам.

— Точно така го чувствам… като понякога — прошепва и погледът й се рее в мрака.

Иска ми се да беше ден. Гледката към морето може би щеше да я успокои, понеже аз — както винаги — не мога.

— Знам, може и така да го чувстваш.

— По-натам ще обикнеш някоя и ще я обичаш през цялото време.

Моля?

— За какво говориш, по дяволите?

— Следващия път, когато се влюбиш, ще я обичаш през цялото време.

В този момент си представям себе си след петдесет години. Представям си как си спомням за този миг и как повторно изживявам острата болка, породена от думите й. Сега вече става ясно, всичко ми е кристално ясно.

Тя се е отказала от мен. От нас.

— Няма следващ път — не мога да контролирам гласа си, излиза малко по-висок от нужното. Усещам кръвта си точно под кожата, кипи и всеки миг ще разцепи тялото ми на две половини. Точно тук, на тази проклета веранда.

— Ще има. Аз съм твоята Триш.

За какво ми говори? Знам, че е пияна, но какво общо има майка ми тук?

— Твоята Триш. Това съм аз. Но ти ще имаш и своята Карен. И тя ще ти роди бебе — говори Теса и бърше сълзите под очите си. Плъзвам се по стола и коленича до нея.

— Не знам какво се опитваш да ми кажеш, но грешиш — отвръщам. Ръцете ми я обвиват и тя заплаква с глас. Чувам само това: „Бебе… Карен… Триш… Кен“. Мамка й на Кимбърли! Как може да държи толкова много вино в къщата.

— Не знам какво общо имат Карен, Триш, Кен и всички останали хора, чиито имена изреждаш. Какво общо имат с нас? — питам. Тя ме блъска в раменете, но не я пускам. Може и да не ме иска сега, но има нужда от мен. — Ти си Теса, аз съм Хардин. Край на…

— Карен е бременна. Тя ще има бебе — плаче в гърдите ми.

— Е, и? — питам пак. Наистина не знам какво да правя и как да докосвам тази нова Теса.

— Ходих на лекар — крещи и замръзвам.

Мили боже!

— И? — опитвам се да не изпадам в паника.

Тя не ми отвръща с нормални думи. Отговорът идва като пиянски вик. Трябва ми време да се съвзема и да се опитам да мисля ясно. Очевидно не е бременна. Ако беше, нямаше да пие. Познавам Теса и знам, че никога не би направила такова нещо. Луднала е по идеята един ден да бъде майка, така че не би застрашила нероденото си бебе.

Теса някак ми позволява да я държа и прегръщам, докато се успокои.

— Ти би ли искал? — сега тя пита. Сълзите са спрели, гласът й е немощен.

— Какво?

— Да имаш бебе?

— Ами… не. Не искам да имаме бебета.

Очите й се затварят и тя пак скимти. Прехвърлям изречението си мислено и разбирам как й е прозвучало.

— Не, не казвам, че не искам деца от теб, а че не искам деца по принцип. Ти вече го знаеш.

Тя подсмърча, кима с глава и пак нейното си знае:

— Твоята Карен ще ти роди деца — казва със затворени очи и обляга глава на гърдите си.

Никога не съм бил така объркан по отношение на нея. Започвам да правя аналогия между Карен и Кен и нас, но ми се иска да се порадвам на мисълта, че за Теса аз съм началото, а не краят на един дълъг и нещастен път. Обгръщам я през кръста и внимателно я вдигам.

— Добре, време е за сън.

Този път не се опитва да се бори.

— Вярно е. Ти го каза веднъж. — Вдигам я на гръб и тя увива крака около кръста ми. Така е по-лесно да я нося.

— Какво съм казал?

— Не може да има щастлив край.

Шибаният Хемингуей и шибаните му възгледи за живота.

— Беше глупаво да го казвам. И не съм го имал предвид.

— „Сега те обичам достатъчно. Какво искаш да направиш? Да ме съсипеш ли?“ — добавя нов цитат от това копеле. Теса и нейната перфектна памет. Дори когато е прекалено пияна, за да върви сама.

— Тихо сега. Като изтрезнееш, пак ще цитираме Хемингуей.

— „Всяко истинско зло започва невинно“ — казва във врата ми и се хваща по-здраво, когато отварям вратата на стаята й.

Този цитат ми харесваше, но май никога не проумях какво точно се опитва да каже Хемингуей с него. Тогава си мислех, че разбирам, но сега когато буквално живея в подобен подтекст, прозирам значението му. Съзнанието ми тежи от вина.

Поставям я нежно на леглото, мятам възглавниците по пода и оставям една за под главата й.

— Свий се навътре — командвам, но с много нежен тон.

Очите й са затворени и не мога да разбера дали е будна. Може би е заспала веднага. Не включвам осветлението, надявайки се да спи колкото е възможно по-дълго.

— Ще ооооостанеш ли?

— Искаш ли да остана? Мога да спя в друга стая — предлагам, но не желая да ме гони. Не е на себе си. Страхувам се да я оставя сама.

— Мхм — мърмори и дърпа одеялото, но понеже е легнала отгоре му, започва да пъшка и да негодува, защото не успява да се завие. Помагам й да измъкне завивката, събувам си обувките и лягам до нея. Докато се чудя колко място е редно да оставя между телата ни, тя се примъква до мен, премята бедро през кръста ми и ме придърпва към себе си.

Най-сетне мога да дишам.

Мога, мамка му.

— Страхувах се, че няма да се съгласиш — гласът ми отеква в мрака в стаята.

— И аз — думите й са като натрошени.

Мушкам ръка под главата й, тя притиска тяло до моето и затяга крака си около кръста ми.

Нямам представа как ще продължа от този момент натам. Не знам какво сторих, как я направих такава? О, да, знам — държах се с нея като с лайно и злоупотребих с добрината й. Използвах до дупка всеки шанс, който ми даваше, и си въобразявах, че резервите са неограничени. Тя ме дари с доверието си, а аз го късах на парчета и го мятах в лицето й всеки път, когато си мислех, че не я заслужавам.

Ако от самото начало бях приел любовта и доверието й и ги бях ценил като най-скъпоценното нещо на света, ако й показвах колко съм й благодарен за живота, който се опитваше да вдъхне в мен, сега нямаше да е такава. Нямаше да лежи до мен пияна и разстроена, смазана и сразена от мен. Тя ме поправи: залепи малките парчета от болната ми душа и създаде нещо, което никой друг не се осмели да стори, нещо почти привлекателно. Тя ме превърна в нещо почти нормално, но с всяка капка лепило, която изцеждаше от себе си, губеше своята цялост, а аз, понеже съм пълен идиот, нямах какво да й дам в замяна.

Всичко, от което се страхувах, се случи. Колкото и да се опитвах да го предотвратя, през цялото време съм допринасял нещата да стават по-зле. Промених я и я съсипах. Точно както й се заканих преди месеци.

Това е пълна лудост.

— Толкова много съжалявам, че те съсипах — прошепвам в косата й, а тя диша бавно, дълбоко, заспива.

— И аз — прошепва.

Малкото пространство се изпълва с тежко разкаяние и Теса заспива.