Анна Тод
След щастливия край (48)

Хардин

На вратата се чука и когато отварям, дори не си правя труда да прикрия разочарованието си, че не е Теса. Кен ми се усмихва някак странно и притеснено. Не смее да влезе, чака да му разреша.

— Исках да поговорим за бебето — казва внимателно.

Знаех, че ще се случи и няма начин — за огромно мое съжаление — да избегна разговора.

— Влизай тогава — правя му място да мине и сядам на стола до бюрото.

Нямам никаква представа какво ще ми говори и как ще свърши всичко това, но не мисля, че върви на добре.

Кен не сяда. Остава до тоалетката, пъхнал ръце в джобовете на сивите си панталони. Вратовръзката му е в същия свят, а елечето му е бяло. С други думи: „Аз съм шефът на шибания колеж!“ Но ако реша да подмина този дразнещ факт, не мога да не забележа тревогата му. Кърши ръце и не знае как да започне, затова решавам да го отърва от мъките му.

— Добре съм. Сигурно си очаквал да започна да руша къщата ви, но не ми пука, честно казано, дали чакате бебе, или не.

Той въздъхва с облекчение, както се надявах… подсъзнателно.

— Бих разбрал, ако си разстроен. Знам, че е голяма изненада. Знам и какво е отношението ти към мен. Само се надявам горчивите ти изживявания, свързани с мен, да не продължат да растат — казва, забивайки поглед в земята.

Иска ми се Теса да беше тук, а не да се налага да водя мъчителния разговор. Трябва да я видя, преди да тръгне. Да, обещах да й дам време, но пък и не очаквах този разговор между „баща и син“ да се проведе точно сега, в последната минута.

— Не знаеш нищо за чувствата ми към теб.

Мамка му, аз самият не знам какво изпитвам към този мъж. Но той продължава да говори търпеливо:

— Ще ми се това да не промени, нито да повлияе на прогреса, който постигнахме. Знам, че имам да ти се реванширам до гроб, но се надявам да ми позволиш поне да опитам.

Тези думи ме карат да усетя някакво чувство на обвързаност към него, каквато никога преди не се е пораждало у мен. И двамата сме изцепки, и двамата сме се пристрастявали към лоши неща, били сме подвеждани от още по-лошите си решения и сега ме е яд, че точно той ме е отгледал. Ако ме беше отгледал Ванс, нямаше да съм такъв. Нямаше да съм толкова гнил отвътре. Нямаше да се страхувам, когато баща ми се връща у дома, защото нямаше да е вечно пиян. Нямаше да се налага да седя на пода с часове, докато тялото на майка ми кърви и тя е в безсъзнание след побоя и изнасилването. И всичко това като резултат от неговите грешки.

Гневът се излива във вените ми и вече съм на ръба да извикам Теса. Имам нужда от нея сега. Е, аз имам нужда от нея по всяко време, но в такива моменти не мога да се оправям без нея. Искам да чуя мекия й глас, окуражителните й думи. Копнея светлината й да разгони мрака и сенките в съзнанието ми.

— Искам да бъдеш част от живота на бебето, Хардин. Мисля, че това ще е много хубаво за всички нас.

— Нас?

— Да, за всички нас. Ти си част от това семейство. Когато се ожених за Карен и поех ролята на баща на Ландън, знам, че се почувства, сякаш… съм те забравил. Не искам да се чувстваш така и заради бебето.

— Да си ме забравил заради Ландън? Та ти ме забрави много преди да се ожениш за Карен!

Преди ми беше хубаво, когато му мятах тези обвинения в лицето, но сега тръпката я няма. Не е същото, защото знам истината за миналото му с майка ми и Крисчън. Съжалявам го, гадно ми е за него и заради лайната, в които са го набутали онези двамата, но съм ядосан, че въпреки това се оказа такъв лош баща… допреди година. Макар че не е моят биологичен баща, той е бил отговорен за нас. Приел е тази роля по собствено желание и после се е отказал да я играе, за да има време да пие. Осъзнавам, че е за предпочитане да мълча, но не мога. Трябва да знам защо се опитва да гради бъдеще с мен, след като има съмнения по въпроса за бащинството си.

— Кога разбра, че майка ми и Ванс се чукат? — пускам думите като граната.

В стаята се образува нещо като вакуум. Имам чувството, че Кен ще припадне.

— Как… — млъква и потърква брадичката си. — Кой ти каза това?

— Карай направо, не отричай. Знам всичко за тях. Това се случи в Лондон. Хванах ги заедно. Беше я разкрачил на плота в кухнята.

— О, боже! — гласът му е задавен, едва си поема въздух. — Преди или след сватбата?

— Преди, но тя все пак се ожени. Защо си останал с нея, след като си знаел, че иска него?

Той си поема дъх няколко пъти и се оглежда из стаята.

— Обичах я — отвръща. Среща очите ми и оголената искреност в погледа му скъсява дистанцията между нас. — Няма друга причина. Обичах я. Обичах теб. И се надявах, че един ден ще спре да обича него. Този ден така и не дойде… и това ме побърка. Знаех какво прави, знаех какво прави и „най-добрият ми приятел“, но имах такива надежди за нас, надежди, че в крайна сметка майка ти ще избере мен.

— Не, не те е избрала — отбелязвам. Може да го е избрала като съпруг, като мъж, с когото да прекара живота си, но не го е избрала по начина, който наистина има значение за всеки човек.

— Да, очевидно. Трябваше да се откажа много преди да започна да пия — отвръща. Срамът в гласа му ме кара да се чувствам неловко заради него.

— Да, трябвало е — отсичам. Всичко би било различно, ако се бе отказал навреме.

— Знам, че не ме разбираш, знам също, че погрешният ми избор и безплодните ми надежди разрушиха цялото ти детство, така че не очаквам да ми простиш и да ми влезеш в положението.

Държи си ръцете пред устата, прибрани като за молитва. Мълча, защото не знам какво да кажа. Вътрешно се гърча при спомена за кошмарите и предвид факта какви болни мозъци са тримата глупаци, които ми се пишат родители. Даже не знам дали да ги наричам така. Не знам как да ги наричам.

— Бях наясно, че майка ти ще разбере, че той не може да й даде стабилността, която й давах аз. Имах работа и не представлявах такъв огромен риск като вятърничавия Крисчън. Мисля, че ако Теса се омъжи за някого другиго, онзи човек ще се чувства точно като мен. Той винаги ще се съизмерва с теб и дори ако я напуснеш за хиляден път, ще трябва да се съревновава със спомена й за теб. — По начина, по който ме гледа право в очите, знам, съдя, че е уверен в думите си.

— Няма да я напусна никога повече — изричам през зъби.

— И той така й е казвал.

— Аз не съм Крисчън.

— Знам, че не си. Не казвам, че си Крисчън, нито пък казвам, че Теса е като майка ти. За твое щастие, ти си единственият мъж, когото Теса вижда. Ако майка ти не се бореше с чувствата си към него, може би щяха да бъдат щастливи. Но те позволиха отровната им връзка да провали живота на всички около тях.

Сещам се за Катрин и Хийтклиф и ми се иска да повърна при това сравнение, което не мога да не направя. С Теса може и да представляваме ужасна катастрофа един за друг, но няма да позволя да ни сполети същата съдба.

Но това, което казва Кен…? Не, не виждам логика. Защо е търпял всичките ми простотии, след като е знаел, че аз съм най-малкият му проблем.

— Значи е вярно? Той е баща ти? Нали? — пита и гласът му умира. Сякаш животът напуска тялото му, сякаш онази сила, която го е крепяла досега, най-внезапно се е оттеглила. Силният и страшен човек от детството ми е изчезнал и на негово място се е появил един отчаян мъж с разбито сърце и с очи, пълни със сълзи. Искам да му кажа, че е бил идиот да търпи обидите и лайната, с които го замервах години наред. Но искам също да му кажа, че нито майка ми, нито аз ще забравим, че превърна детството ми в истински ад. По негова вина съм на страната на демоните и се бия срещу ангелите. По негова вина имам отредено място в ада. По негова вина Теса не иска да е с мен. Той е виновен, че я нараних милион пъти. И по негова вина в момента се опитвам да поправя двадесет и една годишната поредица от грешки.

Но не казвам нищо.

— Знаех, че си негово дете от мига, в който те видях.

Думите му секват дъха ми. Гневните ми мисли се стопяват.

— Знаех — опитва се да не плаче, но не успява. Свивам се, не искам да виждам сълзите по бузите му. — Знаех. Разбира се, че знаех. Приличаше на него, негово копие си, а с всяка изминала година майка ти започваше да плаче все по-дълго, застояваше се навън по-дълго, изнизваше се от дома, за да е с него. Знаех. Не исках да го призная пред никого, защото ти беше всичко, което имах. Не притежавах майка ти. Никога не съм я имал. От първия миг тя беше негова. Ти беше моето всичко. И когато позволих на гнева си да ме завладее, изгубих и теб. — Той спира, за да си поеме дъх, а аз стоя объркан и мълча. — Щеше да си много по-добре с него. И това знам, но аз те обичах като моя плът и кръв. И все още те обичам като моя плът и кръв. И мога само да се надявам, че ще ми позволиш да остана в живота ти.

Кен плаче. По лицето му се стичат реки от сълзи. И ми е мъчно за него. Една голяма част от тежестта се е вдигнала от гърдите ми. Усещам как насъбралата се с годините ярост се разтваря. Не знам какво е това чувство, но е силно и освобождаващо.

Когато ме поглежда, имам усещането, че аз… не съм аз. Само това може да обясни защо ръцете ми обгръщат раменете му и аз го прегръщам, за да го успокоя. Той трепери като лист. И започва да плаче с глас, с цялото си същество.