Анна Тод
След щастливия край (47)

Теса

Ето ме, ето ни в безкрайния цикъл на щастието, страстта, желанието и болката. Болката побеждава. Уморих се от битки. Гледам как прекосява стаята и се насилвам да се правя, че не ми пука.

В мига, в който затваря вратата зад гърба си, се удрям по челото и разтривам слепоочията си. Какво ми има? Защо не виждам нищо друго освен него? Защо се събудих тази сутрин с убеждението, че мога да се изправя лице в лице с един живот без него, а няколко часа по-късно вече съм в леглото му? Мразя силата, която упражнява над мен, но… Бога ми, не мога да я контролирам, не мога да се спра. Не бива да го обвинявам за своите слабости, но в моя защита ще кажа, че той просто отказва да види границата между правилно и грешно. Когато ми се усмихне, тези граници се размиват и е буквално невъзможно да се преборя с чувството, което тегли тялото ми към него.

Той ме кара да се смея толкова често, колкото и да плача. Накара ме също да почувствам, да усетя всичко, след като бях напълно убедена, че съдбата ми е отредила да живея с нищото в себе си. Бях сигурна, че никога няма да бъда способна да изпитам каквато и да било емоция, но Хардин ме издърпа от това ужасно място. Хвана ме за ръката и ме извади нагоре в миг, в който никой друг не се сети да го направи. Извади ме на повърхността.

Но това не променя факта, че не можем да бъдем заедно. Просто не става, не работи, а аз не трябва да си позволявам да храня безплодни надежди, защото рано или късно те ще бъдат смазани, разрушени, когато Хардин реши да се дръпне назад и да се затвори; когато си вземе обратно всички думи, които са му се откъснали от сърцето. Отказвам да бъда накъсана на парчета от единствената ръка, която ми помага.

Ето ме, в леглото му. Премислям грешките — своите, неговите, грешките на родителите ни, това как собствените ми грешки ме разяждат като киселина и не ми дават покой. Покоят беше кратък: когато ръцете му бяха върху тялото ми, когато пръстите му се впиваха в чувствителната ми кожа, тогава за миг се открехна завесата към спокойствието. Минутки след това огънят изчезна и аз пак съм сама. Сама, наранена и засрамена. Също като предния път… и по-предния път, като всеки път, но сега краят е много по-жалък.

Скачам, закопчавам сутиена си, обличам джъмпера на Ландън. Не искам да съм тук, когато Хардин се върне. Не мога да седя десет минути и да се чудя кой от двамата Хардиновци ще реши да ми се появи. Правила съм го прекалено много пъти и най-сетне съм стигнала до онази точка, в която потребността ми от него не е най-силното ми усещане, не всяка моя мисъл е насочена към него, не той е въздухът, който дишам, и най-сетне виждам, че след Хардин има живот. Това беше леко подхлъзване. Нищо повече. Лоша преценка на обстоятелствата, за която ми напомня оглушителната тишина в стаята.

Когато го чувам да излиза от банята, вече съм облечена и в стаята си. След секунди разбирам по стъпките му, че е забелязал липсата ми.

Не чука. Знаех си, че няма да почука. Влиза направо. Седя на леглото с кръстосани пред мен крака, сякаш се браня. Предполагам, че в очите му изглеждам жалка.

Очите ми горят от сълзи на яд и разкаяние заради проявената от мен слабост. Кожата ми мирише на него.

— Защо си тръгна? — пита. Косата му е мокра, водата капе по челото му, ръцете му са на голия му таз. Късите му гащи са прекалено плитки.

— Не аз, ти си тръгна — отговарям като заинатило се дете.

Той ме гледа няколко секунди, замисля се:

— Може би си права. Ще се върнеш ли? — пак пита. Не звучи като команда, както винаги досега, а като обикновен въпрос, но след малко с почуда установявам, че не съм се мръднала от леглото си.

— Не мисля, че идеята е добра.

Той прекосява стаята и сяда на другия край на леглото.

— Защо? Съжалявам, че се пообърках леко, но не знаех какво да мисля, не знаех как се чувствам. Но сега ще бъда напълно честен: излязох, защото се притеснявах да не кажа пред теб нещо погрешно. Нямах си доверие. Затова излязох да си подредя мислите.

Защо преди не се държеше така? Защо не беше честен, когато исках да ми казва истината? Защо трябваше да ме докара дотам, че да се откажа от него, за да се промени?

— Можеше да ми го кажеш по някакъв начин, а не да ме изоставяш сама. Не мисля, че трябва да оставаме повече насаме.

— За какво говориш? — недоумява. Очите му са безумни, гласът му е груб. Дотук беше със самоконтрола.

Скръствам ръце:

— Искам да съм до теб, да ти помагам. И ще бъда. Ако желаеш да говориш за нещо, ако трябва да се освободиш от напрежението, да споделиш, ако искаш да имаш някого до себе си. Не виждам нищо лошо в това да се засичаме в общите помещения като… хола или кухнята.

— Не говориш сериозно, нали? — пита с негодувание.

— Напротив.

— Общи помещения? Тес, това е смешно. Можем спокойно да сме в една стая и без придружител.

— Не съм казала, че ни трябва придружител. Просто сега нещата са различни — въздъхвам. — Мисля, че ще замина за няколко дни за Сиатъл. — Не бях решила окончателно, но след като го казвам сега, значи съзнанието ми вече е изготвило план, без да ме уведоми. Всъщност има логика. Трябва да си взема нещата, да си приготвя багажа за Ню Йорк, а и искам да се видя с Кимбърли. Толкова ми липсва. Имам и час за лекар, за което се опитвах да не мисля, и знам, че нищо добро няма да излезе, като седя тук и с Хардин си играем на котка и мишка. Но все пак…

— Ще дойда с теб — казва директно, без да настоява. Сякаш това е най-елементарното решение.

— Хардин…

Без да иска разрешение, сяда на леглото ми по голи гърди и… всичко.

— Щеше ми се малко да изчакам, преди да повдигна въпроса, но може би сега е време да ти кажа, че напускам онзи апартамент и се местя в Сиатъл при теб. Ти искаше така и сега съм готов да го направя — отсича. Прокарва пръсти през косата си и избутва мокрите кичури назад.

— За какво говориш? — питам. Сега ли се сеща да се мести в Сиатъл?

— Ще наема хубав апартамент. Няма да е имение като на Ванс, но ще е по-хубаво от това, което можеш да си позволиш сама.

Знам, че самите думи не са обидни, но проблемът е, че се чувствам обидена и че съм на ръба на поредното изригване.

— Ти наистина ли не можеш да проумееш? — мятам ръце във въздуха. — Не разбираш ли основната цел?

— Каква цел? Защо трябва да има цел? — пита. Приближава се по-плътно до мен. — Защо да не можем просто да… бъдем заедно. И защо не искаш да ми позволиш да ти покажа какъв мога да бъда? Какво и кога да бъда за теб? Тук не става дума да си отбелязваме червени и черни точки, да водим статистика кой какво е причинил на другия и да бъдем нещастни и разделени, защото ме обичаш, но си решила, че не можеш да си позволиш да бъдеш с мен.

Хардин слага длани върху моите, но аз веднага се отдръпвам.

— Искам да се съглася с теб и с най-голямо удоволствие бих се прехласнала по поредната вълшебна приказка, в каквато тази връзка може да пребъде, но се заблуждавам от прекалено дълго време и вече не мога да го повярвам. Ти се опита да ме предупредиш, даде ми не една възможност да видя неизбежното, но аз отказвах, отричах очевидното. Сега обаче го виждам. Виждам, че сме били обречени от самото начало. Колко пъти ще водим този разговор?

Той ме поглежда с пронизващите си очи.

— Толкова пъти, колкото е необходимо, за да променя решението ти.

— Аз не успях да променя твоите решения. Какво те кара да мислиш, че ти можеш да промениш моите? Това, което се случи сега между нас, не прави ли нещата по-ясни за теб? Искам да бъда част от живота ти, но не в сексуален аспект. Не дори и като мой приятел.

— Като съпруг? — пита. Погледът му е пълен с хумор и… надежда?

Наблюдавам го и не вярвам на очите си. Как изобщо смее пак да повдига темата.

— Ние не сме заедно, Хардин. Не можеш да ми предлагаш брак само защото се надяваш да промениш решението ми. Исках да пожелаеш да се ожениш за мен, а не да го предлагаш като последен вариант, за да спасиш положението.

Дишането му се учестява, но гласът му е гладък и спокоен:

— Не е последен вариант. Не си играя игрички. Научил съм си урока. Искам да се оженя за теб, защото не мога да си представя живота си по друг начин. А ти ми казвай, че греша, колкото си искаш, но трябва да знаеш, че можем да се оженим сега, веднага и тогава вече няма да се разделяме. Знаеш тези неща.

Звучи толкова сигурен, толкова дълбоко вярва във връзката ни, че не мога да реша дали да се ядосвам, или да съм щастлива. За мен бракът няма такова значение, каквото имаше преди няколко месеца. Родителите ми никога не са били женени. Не ми се вярваше, че са направили някаква измислена сватба, колкото да затворят устата на баба ми и дядо ми. Триш и Кен са били женени, но тази законна връзка не е спасила потъващия кораб. Какъв смисъл има в брака? Почти винаги се разпада и аз започвам да разбирам каква нелепа и смешна концепция представлява тази отживелица. Просто не е нормално хората да си обещават, че завинаги ще останат емоционално зависими един от друг, че всеки ще бъде източник на щастие за другия. За моя радост, най-сетне разбрах, че не бива моето собствено щастие да зависи от никого.

— Не мисля, че някога ще пожелая да се омъжа.

Хардин си поема дълбоко въздух, пръстите му застават под брадичката ми.

— Не го казваш сериозно, нали? — търси отговора в очите ми.

— Напротив. Какъв е смисълът? Бракът никога не може да устои на времето, а разводите са скъпи — отвръщам безразлично и пренебрегвам ужаса в очите му.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Кога стана толкова цинична?

Цинична? Не, не мисля, че съм цинична. Просто се опитвам да бъда реалист и да не се надявам на щастлив край, който очевидно няма да ощастливи точно мен. Но няма и да търпя повече неговото „идвам, отивам си, идвам, отивам си“.

— Не знам. Може би… откакто осъзнах колко безнадеждно глупава съм била. Не те виня, че приключи с мен в Лондон. Бях обсебена да се стремя към живот, какъвто никога няма да имам, вероятно това те е побърквало през цялото време.

Хардин започва да скубе косата си като обезумял.

— Теса, говориш като луда. Не си била обсебена от мисълта за живот, който не можеш да имаш. Просто аз бях задник. Мамка му, погледни какво те накарах да си мислиш! Всичко се е обърнало наопаки.

Пада безпомощно на колене пред мен. Ставам. Не ми харесва чувството за вина. Аз просто казах истината. Действително мисля така. Ясно е, че самата аз изживявам огромен вътрешен конфликт и че присъствието на Хардин в стаята не прави нещата по-леки. Когато е тук, не успявам да се фокусирам, няма как да разчитам на средствата си за защита. Гледа ме, сякаш всяка моя дума е оръжие, насочено срещу него. Независимо дали е правилно, или не е, не мога да не изпитвам съчувствие към него, не бива да го жаля, а в същото време това ми се струва ужасно погрешно.

Винаги съм укорявала жени, които се държат по този мекушав начин. Когато гледах например някоя драма по телевизията, на такива жени веднага им слагах етикет „слабохарактерни“, но не е толкова просто да извадиш голямата ножица и да отрежеш. Когато лепваш етикет на някого, трябва да вземеш под внимание и други неща, а преди да срещна Хардин, признавам, че рядко се замислях за възможните аргументи на човек да постъпи по един или друг начин. Коя съм аз да съдя хората за чувствата им? Никога не съм подозирала колко силно може да бъде това глупаво чувство — любовта. Никога не съм проумявала как хората си позволяват тя да засенчи разума и логиката им. И колко ужасно е, когато никой друг не може да разбере как наистина се чувстваш. Никой няма право да ме охарактеризира като глупава или слаба, никой не може да ме унижава заради начина, по който се чувствам. Никога не съм твърдяла, че съм съвършена, през цялото време съм се опитвала да държа главата си над водата, но другите не го разбират, не го проумяват. И не е лесно да си тръгнеш от някого, когато този човек се е просмукал във всяка клетка на тялото ти, когато е завладял всяка твоя мисъл и носи отговорност и за най-красивите, и за най-нещастните мигове в живота ти. Никой, дори разумната и недоверчива частичка у мен, не може да ме накара да се чувствам виновна заради това, че обичам страстно и че се надявам отчаяно да мога да изживея голямата любов, за която пише в красивите романи.

Докато приключа с преценката на действията и поведението си, подсъзнанието ми се е отпуснало и ме е накарало да затворя очи и да въздъхна с облекчение. Не бива да се укорявам повече.

— Теса, идвам в Сиатъл. Няма да те притискам да живееш с мен, но искам да съм там, където си и ти. Ще стоя настрана, докато бъдеш готова за мен, но държа да съм край теб. Ще бъда мил с всички, дори с Ванс.

— Не е нужно да го дискутираме повече — въздъхвам.

Знам, че е твърдо решен, дори се възхищавам на настоятелността му, но съм сигурна, че няма да е задълго. Ще му писне и един ден ще си отиде. Този път сме прекалено далеч един от друг.

— Ще стоя настрани, но идвам. Ако не ми помогнеш да намерим апартамент, аз ще го избера сам, но искам и ти да го харесаш.

Не е нужно да знае нищо за плановете ми, не е нужно да му казвам за Ню Йорк, не ми е никакъв. Ето за какво мисля, за да не се удавя в думите му. Ако го послушам още малко, бариерата ми ще рухне. Вече се напука преди час, когато позволих на емоциите да ме огънат, но няма да допусна това да се случи втори път.

 

 

Хардин излиза от стаята, след като още десет минути се опитва да ме убеди, а аз се мъчех да не обръщам внимание на обещанията му.

Започвам да опаковам багажа си за Сиатъл. Доста пътувам напоследък и ми се иска вече да застана на едно място и да не мърдам. С нетърпение очаквам деня, в който ще се установя на онова място, което ще наричам свой дом. Имам нужда от стабилност, от сигурност. Как стана така, че цял живот планирах всичко до последния детайл, а се оказах без защитна мрежа и сега се развявам по света като изпуснато хвърчило?

Когато слизам по стълбите, Ландън се е облегнал на стената и ме спира с леко докосване по ръката.

— Исках да говорим, преди да тръгнеш.

Заставам пред него и чакам да ми каже за какво става дума. Надявам се да не е променил решението си за Ню Йорк. В смисъл… да не е решил да не ме взема със себе си.

— Исках само да разбера дали не си променила намерението си да се преместиш в Ню Йорк. Ако си решила да останеш, няма проблем. Трябва да знам сега, за да кажа на Кен да купи билетите.

— Не, не съм размислила. Идвам с теб. Искам да ида до Сиатъл да се видя с Ким.

Не желая да му казвам за часа си при гинеколога. Нищо не е сигурно, а и сега не искам да мисля за това.

— Убедена ли си? Не ми се ще да го чувстваш като задължение. Ако искаш да останеш тук, с него, ще те разбера — уверява ме. Ландън е толкова мил! И винаги ме разбира. Мятам ръце около врата му.

— Ти си изключителен мъж. Знаеш това, нали? — усмихвам се. — Не съм променила решението си. Трябва да го направя. За себе си. Искам да го направя.

— Кога смяташ да му кажеш? Как ще реагира?

Не съм мислила по въпроса. Не знам какво ще направи, когато му съобщя, че се местя на другия край на страната, но какво пък ме интересува мнението му. Не е той този, който ще определя плановете ми. Вече не.

— Честно казано, не знам как ще реагира. До преди погребението на баща ми нямаше да му пука. Сигурна съм.

Ландън кима, но не се ангажира с мнение. После чувам шум от кухнята и се сещам, че не съм го поздравила за хубавата новина.

— Не мога да повярвам, че не ми каза, че майка ти е бременна.

Боже, колко съм доволна, че успяхме да сменим темата.

— Извинявай, знам, че трябваше да ти кажа, но от няколко дни си заключена в стаята си — отвръща с нежна и леко шеговита усмивка.

— Мъчно ли ти е, че заминаваш сега, след като научи, че бебето е на път?

Питам се дали на Ландън му е харесвало да бъде единственото дете в дома.

Обсъждали сме го няколко пъти, но набързо, а и той винаги е отбягвал да говори за баща си, така че темата неизменно се връщаше към мен.

— Да. Притеснявам се как майка ми ще се справи сама с бременността. И Кен ще ми липсва. Но съм готов. Така поне мисля.

— Всичко ще е наред — уверявам го. — Особено при теб няма да има никакъв проблем. Вече са те приели в университета. А аз заминавам дори без да знам дали ще вляза. Ще се размотавам из Ню Йорк, без да съм приета, без работа…

Ръката на Ландън покрива устата ми.

— И аз изпадам в паника, когато мисля за промяната, но се опитвам да се фокусирам върху позитивната страна.

— Която е?

— Е, това е Ню Йорк все пак. Това е засега — признава той и се смее, а аз се усмихвам до уши, когато Карен идва при нас.

— Когато заминете, този смях ще ми липсва — просълзените й очи греят.

Кен застава зад нея и я целува по врата.

— На всички ще ни липсва.