Анна Тод
След щастливия край (39)

Теса

Босите ми крака шляпат по асфалта и докато стигна до къщата на Ноа, дрехите ми са прогизнали. Не знам колко е часът. Не мога дори да направя предположение дали е вечер, или е полунощ, но въздъхвам облекчено, когато виждам, че осветлението във фоайето все още е включено. Почуквам и майката на Ноа ми отваря.

— Теса! Милото ми момиче! Добре ли си?

Тя ме вкарва вътре. Лицето ми се сгърчва от ужас, когато чувам как водата от дрехите ми се стича по безупречния паркет и оставя мръсни петна.

— Съжалявам, аз само…

Поглеждам в огромния хол и веднага съжалявам, че дойдох. Хардин не би искал да ме види. Какво си бях въобразила? Той не е мой. Не мога да търча при него вече. Той е друг човек. Моят Хардин изчезна в Лондон, в онзи свят от приказките. На негово място се появи мъж, когото не познавам. И този друг мъж ни унищожи. Нас двамата. Моят Хардин никога не би се надрусал, никога не би докоснал друга жена, никога не би позволил на друга да носи неговата тениска. Моят Хардин не би говорил пред приятелите си с подигравка за мен. Не би ме изпратил сама обратно в Америка, не би ме захвърлил като ненужна вещ. Аз съм ненужна вещ. Аз съм нищо за него. Колкото по-дълго вътрешно изреждам обидите, толкова по-глупава изглеждам в собствените си очи.

Вярно е, че истинският Хардин, моят Хардин е правил тези неща неведнъж. И дори сега когато водя този разговор сама със себе си, аз пак го защитавам.

Колко съм жалка.

— Съжалявам, госпожо Портър, не трябваше да идвам. Съжалявам. Моля, не казвайте на никого, че съм била тук.

И понеже напоследък съм психически нестабилна, хуквам обратно в дъжда, преди да е успяла да ме спре.

Преставам да тичам едва при пощата. Винаги съм мразила този ъгъл. Още от дете. Пощата се помещава в самотна тухлена сграда в края на града. Никаква къща, никаква друга постройка наоколо. В такива вечери очите започват да ме лъжат и виждам как сградата се слива с дърветата. Когато бях малка и се налагаше да минавам оттук, винаги тичах.

Нивото на адреналина ми е поспаднало, краката ме болят от бягането по назъбения цимент. Не знам защо съм тук, чак в края на града.

Не съм мислила какво правя, това е. Пощурялото ми и доста нестабилно съзнание пак започва да си играе игрички с мен: виждам сянка. Отделя се от едно от дърветата до пощата. Правя крачка назад, отстъпвам много бавно, ако там действително има някого.

— Теса? Какво правиш тук, по дяволите? — казва сянката с гласа на Хардин.

Обръщам се да побягна, но той е по-бърз от мен. Ръцете му са около кръста ми, притегля ме към гърдите си. Голямата му ръка ме хваща под брадичката, принуждавайки ме да го погледна. Опитвам се да държа очите си отворени и фокусирани, въпреки спускащите се по лицето ми капки дъжд, които замъгляват зрението ми.

— Защо си тук, в дъжда, по дяволите? Сама? — кара ми се той и гласът му заглушава бурята.

Не знам какво трябва да изпитвам. Искам да послушам съвета на Хардин и да чувствам това, което искам да чувствам, но не мога да изменя на последната искрица сила, която ми е останала. Ако си позволя да се скърша пред поглъщащото чувство на облекчение, което ми носи ръката на Хардин, допряла бузата ми, ще падна надолу и пак ще разочаровам себе си.

— Отговори ми. Случило ли се е нещо?

— Не — клатя глава и лъжа. Правя крачка назад и се опитвам да възстановя дишането си. — А ти защо си тук толкова късно? Мислех, че си у семейство Портър.

Започвам да се притеснявам, че госпожа Портър му е казала как съм се появила на вратата и ако е така, ще изглеждам още по-луда в очите му.

— Не, тръгнах оттам преди около час. Чакам такси. Тоя задник трябваше да дойде преди двадесет минути. — Дрехите му са напълно мокри, от косата му текат вади, ръката му трепери върху кожата ми. — Кажи ми защо си боса и почти гола.

Знам, че се опитва да запази спокойствие, но маската му е прозрачна — ясно виждам паниката в зелените му очи. Дори в непрогледния мрак мога да наблюдавам надигащата се у него буря. Той знае, той винаги знае всичко.

— Нищо. Не е кой знае какво — казвам. Опитвам се да направя крачка назад, но той не позволява и не ми вярва, разбира се. Сега е по-плътно до мен. Иска да знае, настоява. Всъщност Хардин не умее да иска, той умее да изисква по най-настоятелния възможен начин.

Нечии фарове разкъсват пелената от дъжд и когато виждам джипа, сърцето ми започва да блъска в гърдите. Съзнанието ми го догонва и аз осъзнавам: този джип… познавам този джип.

Зед изскача навън и се втурва към мен, без да гаси двигателя. Хардин застава между нас и с поглед го предупреждава да не се приближава повече. Ето, тази сцена също съм я виждала много пъти и не искам, честно казано, да я виждам пак. Всеки детайл от живота ми е предмет на една безкрайна повторяемост, част от омагьосан кръг. Историята се повтаря. Пак и пак.

Гласът на Хардин е висок и ясен:

— Какво си й направил?

— А тя какво ти каза? — контрира го Зед.

Хардин се приближава до него.

— Всичко — лъже, а аз се опитвам да разчета изражението на лицето на Зед, обаче е много тъмно въпреки включените фарове.

— Значи ти е казала, че ме целуна? — съска Зед през злокобния си смях. Гласът му е отвратителна смесица от злост и задоволство. Преди да успея да опровергая гнусната му лъжа, виждам още една кола. Фаровете се приближават към нас, към хаоса.

— Какво е направила? — крещи Хардин.

За секунда фаровете на таксито огряват лицето на Зед — виждам доволната му мазна, размазана усмивка. Как може да лъже Хардин, че съм го целунала? Дали Хардин ще му повярва? И най-вече… има ли някакво значение за Хардин дали съм го направила, или не съм.

Има ли изобщо значение всичко това?

— Заради Сам е, нали? — пита Хардин.

— Не, не е — отвръща Зед и бърше водата от лицето си.

— Да, заради нея е! Знаех си! Знаех си, че преследваш Теса заради онази курва.

— Не е курва. И не става дума само за нея. Аз обичам Теса. Както обичах Саманта. Но ти провали всичко. Ти винаги прецакваш всичко, до което се докосна — крещи Зед.

Хардин прави крачка към Зед, но говори на мен:

— Влизай в таксито, Теса.

Не помръдвам от мястото си. Коя е Саманта? Името ми звучи познато, но не мога да го свържа с никакво лице.

— Теса, влез в таксито и ме чакай. Моля те — казва Хардин през стиснати зъби.

Търпението му е на изчерпване, а по изражението на лицето на Зед съдя, че неговото отдавна се е стопило, само че едва сега го показва.

— Моля те, Хардин, не се бий пак с него. Не искам да присъствам на това за пореден път — умолявам го. Писна ми от битки и побоища. Не мисля, че след като намерих безжизненото тяло на баща си, съм в състояние да гледам повече жестокости.

— Теса…

Последната останала ми частичка разум се изпарява и аз започвам да го моля настоятелно да тръгне с мен.

— Моля те, Хардин, тази седмица беше ужасна. Не мога да гледам. Моля те, Хардин. Качи се в таксито с мен. Отведи ме от това място.