Анна Тод
След щастливия край (35)

Хардин

Не помня кога за последно ходих на погребение. Сега като се замисля, съм сигурен, че не съм бил на такова събитие. Когато майката на майка ми почина, просто не ми се ходеше. Някой трябваше да излочи пиенето, а и нямаше как да не отида на купона. Защо да ходя да си казвам последно сбогом с жена, която почти не познавах. Едно знаех със сигурност — въпросната не даваше пет пари за мен. Та тя едва понасяше майка ми, какво остава за мен. Така че нямаше смисъл да ходя, да седна там и да се правя на тъжен, след като не изпитвах никаква, абсолютно никаква тъга.

Но ето че сега съм в църквата. Седнал съм на последния ред и оплаквам смъртта на бащата на Теса. Теса, Карол, Зед и всички останали фенове на църковните служби са скупчени отпред. Само аз и една стара жена, която със сигурност не знае, че е на погребение, седим на последния ред в църквата. Зед се е настанил от едната страна на Теса, а майка й — от другата. Не съжалявам, че му се обадих. Всъщност… съжалявам, но не мога да не отбележа, че се е посъживила. Убеден съм, че това се дължи на него. Все още не прилича на моята Теса, но с всеки изминал ден се окопитва, става по-силна и ако този задник има ключ към светлинката в нея, така да бъде. Майната му.

Вършил съм много глупости. Аз го знам, Теса го знае, майка й го знае, всеки в църквата го знае благодарение на майка й, но ще възродя нещата с моето момиче. Не ми пука дали някога ще поправя грешките от миналото си, дори настоящите си грешки, искам само да залепя счупеното в нея.

Аз я счупих. Тя каза… че не може да ме поправи и че никога няма да може. Но не тя ме повреди, за да се налага да ме поправя. Тя ме лекуваше и докато го правеше, аз отсичах парчета от красивата й душа. Като цяло, собственоръчно я потроших, прекърших духа й, когато тя се опитваше да ме зашие и да ме направи цял. Най-противното в тази касапница е, че аз отказвах да видя колко я наранявам, как светлината в нея помръква, как става приглушена и нежива. Не, лъжа — знаех, че е така, знаех го през цялото време, но тогава нямаше значение. Доби значение едва накрая, когато успях да проумея. И когато ме отхвърли. Тогава разбрах. Удари ме като експресен влак и не можех да се мръдна от релсите дори и да се бях опитал. Защо трябваше Ричард да умре, за да видя колко глупав е бил планът ми да я отърва от себе си? Ако бях помислил, ама наистина бях помислил, щях да проумея колко е глупаво. Теса искаше мен. Винаги ме е обичала повече, отколкото заслужавам. И как й отвърнах аз? Отблъсквах я, бутах я назад, докато я накарам напълно да се откаже. И сега когато не ме иска, трябва да намеря начин да й припомня колко много ме обича.

Седя и гледам как Зед усуква ръка около раменете й и я придърпва към себе си. Не мога дори да отвърна поглед. Очите ми са залепени върху тях и не съм способен да ги мръдна. Може би така наказвам себе си, а може би не, но какъвто и да е случаят, не съумявам да спра да гледам как Теса се обляга на рамото му и той шепне нещо в ухото й. Неговият загрижен поглед я успокоява, тя кима само веднъж и въздъхва, а той се усмихва.

Някой сяда до мен и слага край на това изтезание.

— Май закъсняхме… Хардин, защо си седнал тук? — пита Ландън.

Баща ми… Кен сяда до него, а Карен тръгва сама към Теса.

— Идете и вие. Предните редици са за хора, които Теса може да търпи — отвръщам. Поглеждам напред: от Ноа до Карол са все хора, които не понасям. В това число и Теса. Обичам я, но не мога да издържам, когато е толкова близо до Зед. Той не я познава, както я познавам аз. И не заслужава да седи до нея.

— Престани. Теса може да… „те търпи“. Това е погребението на баща й, не забравяй — напомня Ландън.

Усещам как баща ми… мамка му, няма да отвикна… Кен… усещам как Кен ме гледа. Този човек дори не ми е баща. Знам го от една седмица, но когато го виждам пред мен, имам чувството, че едва сега ми съобщават новината. Трябва да му кажа, трябва да потвърдя подозренията, които е изпитвал толкова дълго, да му разкрия истината за майка ми и Ванс. Нека и той да се почувства така разочарован, както съм и аз. А всъщност… аз разочарован ли бях? Не съм сигурен. Знам, че бях бесен. И все още съм, но нищо повече от това. Само гняв.

— Как се чувстваш, сине? — пита. Ръката му се пресяга през Ландън и кацва на рамото ми.

Трябва да му кажа, трябва да му кажа.

— Добре съм — отвръщам. Питам се защо устата ми не иска да се подчини на съзнанието ми и да каже истината. Както винаги съм твърдял, нещастието не желае да е само, иска да си има компания, а аз никога не съм бил по-нещастен.

— Съжалявам за случилото се. Трябваше да звъня в клиниката по-често. Кълна се, Хардин, че се обаждах да питам. Наистина. Нямах никаква представа, че е напуснал. И после вече беше прекалено късно — казва. Разочарованието и мъката в очите на Кен променят решението ми да му съобщя истината сега. — Съжалявам, че винаги се провалям в очите ти.

Поглеждам го и заключавам, че сега не е моментът да му стоваря и това. Не сега.

— Вината не е твоя — изричам тихо.

Усещам очите на Теса върху себе си. Сякаш иска да привлече вниманието ми от другия край на църквата. Главата й е извъртяна назад, а ръката на Зед вече не е на рамото й. Гледа ме така, както я гледах аз, затова се налага да стисна седалката с цялата сила, останала в мен, за да не хукна към нея.

— Не е точно така и наистина съжалявам — казва Кен и маха ръката си от рамото ми. Кафявите му очи са навлажнени. Очите на Ландън също.

— Всичко е наред — промърморвам, но не откъсвам поглед от сивите очи, които не изпускат моите.

— Отиди, тя има нужда от теб — предлага Ландън. Гласът му е мек.

Не ставам, не отивам, а чакам да ми даде някакъв сигнал, макар и най-малкия сигнал, капчица емоция, която да ми подскаже, че има нужда от мен. Ако го направи, ще бъда до нея.

Проповедникът стъпва на подиума и тя се обръща напред. Не ме вика, не ме иска, не ми дава чакания сигнал. Всъщност вече не знам дали изобщо е забелязала, че съм тук. Но преди да започна да се самосъжалявам, Карен се промъква между Теса и Зед, усмихва му се и се настанява между двамата.