Анна Тод
След щастливия край (31)

Хардин

— Какво съм виновен, че се беше съблякла? При тези обстоятелства, предвид хаоса, ада, в който са всички, ти се тревожиш, че съм видял тялото й? — укорът в гласа му ме моли да го удуша със здравата си ръка.

— Не е… Не е само тава.

Става дума за толкова много други неща, които със сигурност няма да му кажа. Опитвам се да сложа ръце в джобовете си, но гипсът ми пречи, затова пак ги скръствам отпред. Не знам какво да правя с ръцете си ли?

— Нямам представа какво е станало с вас двамата, но не можеш да ме виниш, че искам да й помогна. Познаваме се от деца и никога не съм я виждал такава — неодобрително клати глава Ноа.

— Нищо няма да обсъждам с теб. Не играем в един отбор.

— Но не трябва и да сме врагове. Искам най-доброто за нея, ти също. Аз не съм заплаха. Не съм чак толкова тъп. Не си въобразявам, че Теса някога би избрала мен… Все още я обичам… защото… просто винаги ще я обичам, но не както я обичаш ти.

Бих разбрал думите му много по-добре, ако не бях прекарал последните осем месеца да мразя жалкия му задник. Не казвам нищо. Облегнал съм гръб на стената до банята и чакам водата да спре.

— Пак сте скъсали, нали? — Честно, това момче или е много любопитно, или не знае кога да спре.

— Очевидно — отвръщам, затварям очи и отпускам глава назад.

— Не искам да си вра носа във вашите неща, но се надявам да ми кажеш за Ричард. Как се е оказал в апартамента ти? Не разбирам.

— Когато Теса замина за Сиатъл, той остана да живее при мен. Нямаше къде да отиде, така че му позволих. Когато тръгнахме за Лондон, той влезе в клиника за наркомани. Затова си представи изненадата на всички, задето се е оказал мъртъв на пода в банята ми.

Вратата се отваря. Теса излиза, минава покрай нас, без да каже и дума. Само по хавлия, увита около тялото й. Ноа никога не я е виждал гола. Никой друг мъж не я е виждал гола и съвсем егоистично се надявам това да си остане така. Знам, че сега не бива да мисля за такива неща, но не мога инак.

 

 

Влизам в кухнята за вода и да се порадвам на малко тишина, когато Карол се обажда зад гърба ми с мек, дори срамежлив глас:

— Хардин, може ли да поговорим за минутка?

Тонът й вече ме притеснява, а още не сме започнали да говорим.

— Да, разбира се — отвръщам и правя крачка назад. На прилично и безопасно разстояние.

Не усещам кога съм опрял гръб до стената на кухнята. Изражението й е напрегнато и знам, че разговорът ще постави и двама ни в неловко положение.

— Исках да поговорим за снощи.

Отмествам очи от нейните и поглеждам в краката си. Нямам представа как ще продължи този разговор, но тя вече е успяла да прибере косата си и да изчисти размазалия се под очите й грим.

— Не знам какво ми стана. Не биваше да си позволявам да се държа така пред теб. Беше ужасно глупаво и аз…

— Няма проблем — казвам с надеждата да я накарам да млъкне.

— Не, не е като да няма проблем. Искам да поясня, че нищо не се е променило. Аз все още държа да стоиш настрана от дъщеря ми.

Поглеждам я в очите. Не че съм очаквал да чуя нещо друго.

— Ще ми се да мога да ти обещая, че ще те послушам. Но не мога. Знам, че не ме харесваш — казвам. Не мога да не се засмея на твърде неизразителния глагол. — Исках да кажа, знам, че ме мразиш. Това го разбирам, но ти също си наясно, че твоето мнение няма никакво значение за мен. Просто така стоят нещата.

Тук обаче тя ме изненадва: започва да се смее с мен. В смеха й — както и в моя — има болка, ниско вибрираща, натрапчива, на моменти кънтяща болка.

— Ти си същият като него. Говориш ми по същия начин, както той говореше на родителите ми. На Ричард никога не му пукаше какво другите мислят или казват за него. И виж докъде стигна.

— Аз не съм Ричард — казвам рязко.

Наистина се опитвам да съм възпитан и мил, но тя превръща задачата в крайно трудна. Искам да проверя какво прави Теса — притеснявам се, когато Ноа се навърта наоколо.

— Трябва да се опиташ да видиш всичко това в някаква перспектива, Хардин. Аз поддържах такава отровна, убиваща връзка години наред и знам какъв е финалът. Не искам Теса да преживява такъв край. И ако я обичаше, както казваш, и ти не би искал това. — Поглежда ме и чака някаква реакция от мен. Такава липсва и тя продължава: — Може би няма да ми повярваш, но й желая най-доброто. Отгледах я така, че да е независима от никой мъж, защото аз бях зависима. А след това стана много трудно. Но… погледни я сега. Тя е едва на деветнадесет и всеки път, когато си отиваш, се превръща в… празно нищо.

— Аз…

— Нека довърша — въздъхва. — Всъщност й завиждах. Знам колко съм жалка, но част от мен й завиждаше, защото ти винаги се връщаш при нея. Ричард никога не го направи. Но всеки път, когато я оставяше, все повече се убеждавах, че ще приключите като нас, защото макар и да се завръщаш, ти не оставаш. Ако искаш един ден Теса да бъде като мен — самотна и изпълнена с омраза, тогава продължавай по този начин, по който постъпваш и сега. Но аз мога да те уверя, че ще стане точно така, както вече ти казах.

Мразя начина, по който изглеждам в очите на Карол, но още повече мразя, когато е права. Да, аз винаги я напускам, после винаги се връщам и чакам да се почувства щастлива и спокойна, след което пак я напускам.

— Всичко зависи от теб, Хардин. Ти си единственият човек, който тя ще послуша, а моята дъщеря те обича прекалено много, за да мисли за себе си и за доброто си.

Знам. Обича ме. И именно защото ме обича, няма да свършим като родителите й.

— Не можеш да й дадеш това, от което има нужда, само я възпираш да намери някой, който ще й го даде.

В този момент чувам вратата на спалнята на Теса.

— Ще видиш, Карол, ще видиш… — казвам и вадя празна чаша от шкафа. Наливам вода за Теса и си казвам, че мога да обърна хода на събитията, да докажа на всички, че грешат, в това число и на себе си.

Знам, че мога да докажа.