Анна Тод
След щастливия край (3)

Хардин

Пукотът от счупено дърво изкънтява в бара.

— Хардин, престани! — отеква в кафенето гласът на Ванс. Още един трясък. Този път на счупено стъкло.

Приятен звук.

Желанието ми да руша се надига като гладен звяр. Искам да троша, да нараня някого, да пребия някого. Засега само чупя предмети.

Някой пищи. Поглеждам ръцете си и виждам унищожения крак на стол. На скъп стол. Вдигам очи и оглеждам лишените от емоция физиономии. Търся едно лице. Търся Теса. Няма я. Но ако беше тук, не знам дали бих искал да ме види такъв. Не знам дали яростта ми е нещо хубаво, или е нещо унищожително. Тя би се страхувала. Би се притеснявала за мен, би викала името ми, за да заглуши кънтящите в ушите ми писъци.

Пускам дървото, сякаш е изгорило кожата ми. Усещам нечии ръце на раменете си.

— Изкарайте го оттук, преди някой да е повикал полиция — бучи гласът на Майк в ушите ми. Никога не съм го чувал да вика.

— Разкарай се от мен — отвръщам, разтърсвам рамене, за да се освободя от ръката на Ванс, и го гледам. Виждам всичко в червено.

— В затвора ли искаш да идеш? — крещи той на сантиметри от лицето ми.

Ще ми се да го бутна на пода и да сложа ръце около врата му…

Няколко жени изпищяват, сякаш са се досетили за намеренията ми, а това ме предпазва от поредното пропадане в онази черна дупка. Оглеждам се из скъпото заведение. Счупените чаши по пода, разбитият стол, ужасените лица на клиентите, които се молят да излязат оттук живи и здрави. И след секунда шокът им бавно преминава в гняв, защото съм нарушил спокойния им ден. Ден, който са отделили да гонят изпуснатото щастие.

Минавам покрай хостесата и излизам навън. Крисчън е до мен.

— Влез в колата, за да ти обясня всичко — говори раздразнено.

Притеснявам се, че ченгетата наистина ще се появят всеки миг. Влизам в колата му, но не знам какво трябва да изпитвам към него, нито какво да кажа. Съзнанието ми не го побира, не го разбира. Всичко ми се струва нелепо, невероятно, комично невъзможно.

Сядам в колата, той влиза секунда след мен и хваща волана.

— Не е възможно да си ми баща. Това не е възможно. Няма никаква логика. Всичко това е лудост — изричам. Осъзнавам, че сме в скъпа, взета под наем кола. Дали Теса е сама в парка. Дали има как да се придвижи. — Кимбърли има кола, нали?

Ванс ме поглежда изумено:

— Да, разбира се, че има… Съжалявам, че разбра по този начин. Всичко се подреждаше някак, но накрая се изплъзна от контрол — въздъхва.

Не казвам нищо. Знам, че ако си отворя устата, ще гръмна и ще наговоря ужасни неща. Пръстите ми се забиват в бедрото. Леката болка ме поуспокоява.

— Ще ти обясня, но трябва да запазиш спокойствие и да мислиш свободно. Става ли?

Поглежда ме и в очите му виждам съчувствие.

— Няма да търпя да ме съжаляват. Не ми говори като на някакво шибано дете — казвам грубо.

Ванс ме поглежда и обръща очи към шосето.

— Знаеш, че съм израснал с баща ти Кен. Бяхме приятели от бебета.

— Всъщност това не го знаех — отвръщам. Поглеждам го ядно и извръщам очи настрани, взирайки се през прозореца. — Очевидно нищо не знам.

— Бяхме като братя. Повече от братя.

— И после ти изчука жена му — казвам и прекъсвам приказката му за лека нощ.

— Виж какво — изревава Ванс. Ръцете му стискат волана до побеляване. — Опитвам се да ти обясня, така че просто ме изслушай — настоява. Поема си дълбоко дъх, за да се успокои, после продължава: — И за да отговоря на въпроса ти… не, не беше така. Майка ти и баща ти започнаха да излизат в гимназията, когато Триш се премести в Хампстед. Тя беше най-красивото момиче, което бях виждал.

Стомахът ми се обръща при спомена за устата му върху нейната.

— Но тя веднага се влюби в Кен. Прекарваха заедно всяка секунда. Като Макс и Дениз. Петимата бяхме нещо като групичка, компания — разказва. Изгубва се в спомена, въздъхва и гласът му става далечен. — Тя беше умна, с чувство за хумор, влюбена до ушите в баща ти… Мамка му! Няма да мога да спра да го наричам „баща ти“. — Долавям гняв в гласа му, пръстите му барабанят по волана, сякаш да се отърве от яростта си към Кен. — Той беше умен, изключително умен и когато го приеха по-рано в университета с пълна стипендия, изведнъж стана много зает. Прекалено зает, за да има време за нея. Прекарваше часове в университета и все по-често оставахме само ние, четиримата. Накрая бяхме почти винаги само четиримата, без него. И нещата между майка ти и мен… е, моите чувства станаха още по-силни, плашещо силни, а нейните тъкмо се зародиха.

Ванс млъква за секунда, за да смени платното и да включи вентилатора — в колата бе започнало да става доста топло. Въздухът е все още тежък и гъст, а съзнанието ми е като в подводно течение. Ванс продължава:

— Винаги съм я обичал. Тя знаеше. Но тя обичаше него, а той беше моят най-добър приятел — млъква и преглъща. — С времето станахме… интимни. Не в сексуално отношение, но започнахме да показваме чувствата си един към друг и вече не се бояхме от тях.

— Спести ми шибаните подробности — викам, стискам юмруци и се насилвам да млъкна и да го оставя да свърши с тая история.

— Добре, добре, да — отвръща. Заглежда се напред. — След време започнахме истинска афера. Кен нямаше представа. Макс и Дениз подозираха нещо, но никой от двамата не проговори. Умолявах майка ти да го остави заради пренебрежението, с което се бе отнесъл към нея… знам колко е тъпо, колко болно звучи, но… мамка му, обичах я. — Веждите му се събират гневно. — Тя беше моето единствено бягство от самоунищожителното ми поведение и разрушителните ми постъпки. Обичах Кен, но любовта ме беше заслепила — въздъхва дълбоко.

— И… — подканвам го след няколко секунди мълчание.

— Да… И когато ми каза, че е бременна, мислех, че ще заминем заедно, че ще се омъжи за мен, а не за него. Обещах й, че ако избере мен, ще бъда отговорен, ще бъда винаги до нея и… до теб.

Усещам, че ме гледа, но сега не искам да срещна очите му.

— Майка ти казваше, че не съм достатъчно стабилен за нея. Наложи се да седя и да мълча, да захапя езика си, когато тя съобщи пред компанията, че с Кен чакат дете и че ще се омъжат същата седмица.

Какво е това, по дяволите?

Поглеждам го, но той напълно се е изгубил в миналото и не откъсва очи от пътя.

— Исках най-хубавото за нея. Не можех да я набутам в калта и да унищожа репутацията й, като отида при Кен и обявя, че детето е мое, като му разкажа всичко, което се е случило между нас. Смятах, че Кен вероятно знае, че дълбоко в себе си усеща, че детето, което расте в нея, не е негово, защото майка ти се кълнеше, че не я бил докосвал от месеци. — Раменете на Ванс потрепват, тръпки минават по тялото му. — Бях негов кум на малката им сватба. Знаех, че той ще й даде това, което аз нямах. Та аз дори не планирах да ходя в университет! Запълвах времето си, като се напивах и гаснех от мъка по една омъжена вече жена. Запомнях цитати от романи, които харесвах и които знаех, че никога в живота си няма да имам повод да произнеса. Нямах планове, нямах пари, а на нея й трябваха и двете — въздъхва и иска да избяга от спомена. Докато го гледам, се изненадвам от това, което минава през ума ми, от това, което искам да му кажа. Пръстите ми се свиват в юмруци, но после несъзнателно ги отпускам. Сетне свивам пак юмрук и когато проговарям, не мога да разпозная гласа си.

— Значи майка ми като цяло те е използвала за развлечение и те е захвърлила, защото си нямал пари?

Ванс отново въздъхва.

— Не, не ме е използвала — отвръща. Поглежда ме. — Знам, че отстрани изглежда така. И че ситуацията е тотално откачена, но тя трябваше да мисли за твоето бъдеще. Аз бях истински боклук, откачен и див. И нищо добро не ме чакаше.

— А сега имаш милиони — отбелязвам горчиво.

Как може да защитава майка ми след всичко, което му е причинила? Болен ли е? Но после нещо в мен се обръща и се замислям за майка си, която изгубва двама мъже; и двамата стават милионери, а тя се убива от работа, за да ме гледа, и всеки ден се връща в тъжния си, малък дом, пребита до смърт.

Ванс кима.

— Да, но тогава не знаех, че нещата ще се развият така. Нали? Кен имаше глава на раменете, а аз не. Точка по въпроса… Докато не започна да се напива всяка вечер.

Гневът ми пак се надига. Имам усещането, че никога няма да мога да се освободя от яростта и от острото убождане на предателството. Раните са отворени и смъдят. Прекарах детството си с един пияница, а Ванс е живеел богато, животът му е бил уреден.

— Още една от изцепките ми — казва мъжът, когото до вчера можех да се закълна, че познавам. Че истински познавам. — След раждането ти минах през ужасни лайна, но успях да вляза в университета и продължих да обичам майка ти… отдалече…

— Докато?

— Докато ти стана на около пет. Беше на рождения ти ден и всички бяхме дошли за партито ти. Ти бягаше към кухнята и крещеше: „Тати, тати“. — Гласът му се скършва и аз свивам юмруци. — Притискаше една книга към гърдите си и за секунда забравих, че не викаш мен, а него. — Удрям с юмрук в таблото.

— Пусни ме да изляза от тази кола.

Не мога да слушам повече. Това е пълна лудост. Прекалено много ми идва, та да разбера всичко това сега, да проумея всичко наведнъж. Ванс не обръща внимание на изблика ми и продължава да кара по някаква улица в някакъв квартал.

— И този ден си изгубих ума. И контрола. Исках майка ти да каже на Кен истината. Не желаех да гледам как растеш далеч от мен. На онзи етап вече бях планирал преместването си в Америка. Умолявах я да дойде с мен. Да ми даде детето. Да доведе сина ми.

Сина ми.

Стомахът ми се обръща. Трябва да скоча от колата, не ми пука, че е в движение. Гледам малките, спретнати къщички и си мисля, че бих предпочел най-свирепата физическа болка пред това, което трябва да преживея днес.

— Но тя отказа и ме увери, че си е правила някакви тестове… и в крайна сметка се оказало, че не си мой син.

— Моля? — възкликвам. Разтърквам слепоочията си. Бих си разбил главата в таблото, ако съм сигурен, че ще помогне. Поглеждам към него: озърта се наляво-надясно и едва тогава осъзнавам, че минава на червено и нарушава всички правила, за да не намали скоростта на колата, та да не скоча. — Мисля, че тогава се уплаши. Не знам — добавя. Поглежда ме. — Знаех, че ме лъже. Години след това призна, че тогава е нямало никакви тестове. Но на онзи твой рожден ден беше убедителна. Помоли ме да забравя за всичко и ми се извини, задето ме е подвела да си мисля, че си мое дете.

Фокусирам се върху юмрука си. Свий, отпусни. Свий, отпусни…

— Мина още една година и започнахме да си говорим… отново — казва Ванс, но нещо в гласа му не ми звучи добре.

— Искаш да кажеш… да се чукате?

Още една въздишка.

— Да… всеки път, когато бяхме наблизо. Всеки път правехме една и съща грешка. Кен работеше, учеше за доктората си, а тя беше с теб у дома. Ти толкова приличаше на мен. Винаги когато идвах, виждах себе си, заровен в книжка. Не знам дали помниш, но аз все ти носех книжки. Аз ти дадох „Великият Гет…“.

— Спри — сгърчвам се, долавяйки обожанието в гласа му. Изкривените спомени от детството ми се разбуждат и стават почти видими в мъглата.

— Това продължи години. С големи прекъсвания. И мислехме, че никой не подозира. Вината беше само моя: никога не спрях да я обичам. Каквото и да правех, мисълта за нея ме преследваше като дух. Преместих се близо до къщата им. Буквално срещу вас. Баща ти знаеше. Нямам представа как бе разбрал, но стана ясно, че е разбрал — млъква и завива по друга улица. — И тогава започна да пие.

Удрям с длани върху таблото.

— Значи си ме оставил да живея с един алкохолик, който е станал такъв заради това, което ти и майка ми сте правили? — питам, а гневът в гласа ми изпълва колата, почти не мога да дишам.

— Опитах се да я убедя, Хардин. Опитах се. Не искам да я обвиняваш, но аз я молех да те доведе при мен, да дойде да живее с мен. Ала тя не искаше — отвръща. Дланите му са в косата, дърпа я, скубе я. — Пиянството на Кен стана по-тежко и се превърна в ежедневие, но тя не искаше да признае, че си мое дете. Не признаваше дори пред мен. Затова напуснах. Трябваше да си ида.

Той млъква и когато го поглеждам, забелязвам, че мига бързо. Хващам дръжката, но той веднага заключва вратите. Клик-клик-клик. Звукът отеква в колата. Ванс увеличава скоростта. Гласът му е кух:

— Преместих се в Америка. Не ми се обади години наред. Позвъни едва когато баща ти я напусна. Нямаше никакви пари и се съсипваше от работа. Бях започнал да изкарвам… някой долар. Не, нищо общо с това, което печеля в момента, но можех да й помогна. Върнах се в Англия и наех къща за трима ни. Грижех се за нея и за теб, докато него го нямаше. Но тя се отдалечаваше от мен все повече и повече. Ставаше по-студена и дистанцирана. Кен й изпрати документите за развода от… където и да е бил по онова време, но тя пак не пожела никакво постоянно обвързване с мен. След всичко, което направих за нея, пак не й беше достатъчно. Аз не бях достатъчен.

Спомням си, че Ванс ни прибра, когато баща ми ни напусна, но не съм се задълбочавал повече по въпроса. Никога не съм предполагал, че го е сторил, защото с майка ми имат такава дълга история зад гърба си. Още по-малко, защото аз съм му син. Ако на този етап мнението ми за майка ми се беше пропукало, сега вече тотално се срина. Загубих всякакво уважение към жената, която ме е родила.

— И когато майка ти ме напусна и се върна в къщата ви, продължих да се грижа финансово за вас, но заминах за Америка. Майка ти започна да връща чековете ми всеки месец и спря да отговаря на телефонните ми обаждания. Реших, че си е намерила някой друг.

— Не, нямало е друг. Тя работеше като куче. Всеки ден.

Тийнейджърските ми години бяха самотни, затова си намерих компания навън. Лоша компания.

— Мисля, че тя просто го чакаше да се върне — казва Ванс. — Но… той никога не се върна. Продължи да пие година след година, докато нещо не го накара да спре, да си каже: „Стига толкова“. Не бях говорил с Кен от години. Обади се едва когато се премести в Щатите. Той беше трезвен, а аз съвсем наскоро бях загубил Роуз. Роуз беше първата жена, която можех да погледна, без да виждам лицето на Триш. Тя беше най-сладкото и мило човешко същество. И ме направи отново щастлив. Знаех, че никога няма да я обичам така, както бях обичал майка ти, но с Роуз бях щастлив. Ние бяхме щастливи. Започвах да градя живота си с нея. Но съм бил прокълнат… Тя се разболя. Роди Смит и я загубих…

— Смит — казвам и устата ми остава отворена. Бях прекалено зает да се опитвам да наредя пъзела, за да помисля за детето. Какво иска да каже?

Мамка му!

— Помислих си, че това малко гениално дете е моят втори шанс да бъда баща. То ме направи цял, събра парчетата от живота ми след смъртта на майка му. Когато го гледах, винаги мислех за теб като бебе, като момченце. Прилича точно на теб като малък, само че неговите очи и косата му са по-светли.

Спомням си, че Теса ми каза същото, когато за първи път видяхме Смит, но аз все още не виждам прилика.

— Това е… това е прекалено объркано — успявам да кажа. Телефонът вибрира в джоба ми, но аз гледам в крака си, сякаш вибрацията е някакво нереално усещане и не мога да се насиля да отговоря.

— Знам, че е така. Съжалявам. Когато ти дойде в Америка, мислех, че ще мога да бъда близо до теб, без да играя ролята на баща. Поддържах контакт с майка ти, взех те на работа във „Ванс“, опитах се да се сближа с теб доколкото ми позволиш. Оправих взаимоотношенията си с Кен, макар че между нас винаги ще има враждебност. Мисля, че ми съчувстваше, когато загубих Роуз, а и вече се бе променил толкова много. Исках само да съм близо до теб. Бих приел всичко, което ми дадеш, за да съм край теб. Осъзнавам, че сега ме мразиш, но мисля, че успяхме да постигнем близост поне за известно време.

— Ти си ме лъгал през целия ми живот.

— Знам.

— Както и майка ми и моят… Кен.

— Майка ти все още отрича — казва Ванс в нейна защита. — Дори сега й се струва почти невъзможно да го признае. А Кен… той винаги е подозирал, но майка ти така и не призна. Нито потвърди, нито отрече съмненията му. Мисля, че той все още се държи за малката вероятност да е твой баща.

Това е пълен абсурд.

— Искаш да ми кажеш, че Кен Скот е толкова тъп да вярва, че съм му син след всичките тези години, през които сте се чукали зад гърба му?

— Не — отвръща. Спира колата, паркира я и ме поглежда. — Не, Кен не е глупав. Той е човек, който умее да подхранва надеждата. Той те обичаше. Обича те и сега. Ти си единствената причина да спре да пие и да завърши образованието си. Макар и да знаеше, че има голяма вероятност да не си негово дете, той направи всичко за теб, съжалява за ада, през който си минал заради него. Съжалява и за всичко, което се случи с майка ти.

Усещам как лицето ми се сгърчва, когато спомените от онази нощ проблясват пред очите ми. Като накъсани кадри. За кой ли път преживявам всичко, което онези пияни моряци й причиниха.

— И не сте правили тестове? Откъде знаеш, че ти си ми баща? — питам. Не мога да повярвам, че задавам такъв въпрос.

— Знам. Както го знаеш и ти. Всички казваха колко приличаш на Кен, но аз съм убеден, че в кръвта ти тече моята кръв. И с годините приличаш все повече на мен. А и погледнато в ретроспекция, няма начин да е забременяла от него.

Взирам се в дървото, опитвам се да фокусирам съзнанието си върху нещо. Телефонът ми пак вибрира.

— Защо сега? Защо ми го казваш точно сега? — настоявам. Гласът ми е гневен, търпението ми е на изчерпване.

— Защото майка ти започва да изпада в истинска параноя. Преди две седмици Кен ми спомена за някакви кръвни тестове, че трябва да се помогне на Карен. И аз казах на майка ти…

— Какви тестове? Какво общо има Карен с това?

Ванс поглежда към крака ми, където телефонът вибрира.

— Трябва да вдигнеш. Кимбърли също ми звъни.

Поклащам глава. Ще се обадя на Теса, когато изляза от тази кола.

— Наистина съжалявам за всичко. Не знам защо изобщо отидох в къщата й снощи. Тя ми се обади и аз… Не знам. Кимбърли ще стане моя съпруга. Обичам я повече от всичко. Обичам я повече, отколкото някога съм обичал майка ти. Но това е различна любов. Тази любов е споделена. Кимбърли е всичко за мен. Направих огромна грешка, че отидох да видя майка ти. И до края на живота си ще изкупвам тази грешка. Няма да се изненадам, ако Ким ме напусне.

О, я ми спести сополивите детайли от драмата си.

— Да, господин Предсказуем. Не трябваше да се опитваш да чукаш майка ми на плота в кухнята.

— Когато майка ти се обади, звучеше разтревожена. Искаше да е сигурна, че миналото ще си остане завинаги погребано. Искаше всичко да е забравено преди сватбата й. А когато става дума за неправилни решения, аз съм първият заподозрян.

Потупва с пръсти по волана. В гласа му усещам срам от постъпката му.

— Също и аз — казвам на себе си и хващам дръжката на вратата. Той се опитва да ме улови за ръката.

— Хардин.

— Недей.

Издърпвам се и излизам от колата. Току-що ме застреляха с отговорите на толкова много въпроси, които дори не знаех, че трябва някога да задам, въпроси, които никога не исках да задавам. Искам да дишам. Трябва да се успокоя. Трябва да се махна от него, да намеря момичето си. Момичето, което е моето спасение.

— Трябва да се махнеш от мен. И двамата го знаем — казвам, когато разбирам, че няма намерение да тръгва. Гледа ме, кима и ме оставя на улицата. Оглеждам се и забелязвам познат магазин за хранителни стоки. Разбирам, че съм само на няколко пресечки от къщата на майка ми. Кръвта бучи и пулсира в ушите ми. Вадя телефона да се обадя на Теса. Искам да чуя гласа й, искам да ме върне в реалността.

Гледам магазина, линията дава свободно и демоните в мен започват да се борят, да ме дърпат към удобния мрак. С всяко позвъняване на телефона й притеглянето става по-силно. След секунди осъзнавам, че вече пресичам улицата. Краката сами ме водят. Пъхам телефона в задния си джоб и отварям вратата. Пристъпвам в познатата самота и тишината на миналото си.