Анна Тод
След щастливия край (22)

Хардин

Очилата на дебелия лекар са кацнали на върха на носа му и буквално надушвам неодобрението в погледа му. Излъчва се от него, така както радиатор излъчва топлина. Сигурно още е ядосан, след като откачих, когато за десети път ме попита дали съм сигурен, че съм ударил стена. Знам какво си мисли, но да ходи да си го начука.

— Имате фрактура на метакарпалната кост — казва с информативен тон.

— На английски, моля — отвръщам. Съумях да се успокоя, но все още съм бесен заради този разпит и укорителния му поглед. Все едно съм убил човек. Предполагам, че след като работи в най-натоварената клиника в Лондон, е виждал и много по-тежки случаи от моя, но все пак не спира да ме гледа лошо.

— Счу-пе-на. Ръката ви е счупена. Трябва да ви се сложи гипс. Ще ви дам рецепта за болкоуспокояващи, но просто трябва да изчакате болката да отмине и ръката да заздравее. Костите трябва да заздравеят.

Не знам кое е по-смешно: това, че ще трябва да нося гипс, или това, че тоя ми обяснява как болката щяла да отзвучи благодарение на болкоуспокояващите. Нито една аптека не предлага това, което може да ми помогне. Освен ако на някой рафт може да се намери едно отдадено, предано русо момиче със сиво-сини очи. Ако то липсва, нищо не може да ми помогне.

Час по-късно ръката ми е гипсирана. Постарах се да не се изсмея в лицето на стария човек, когато ме попита какъв цвят гипс предпочитам. Когато бях малък, исках да ми сложат гипс, за да могат всички мои приятели да се разпишат на него и да рисуват с маркер разни глупави картинки. За жалост… тогава нямах приятели. Сдобих се с такива чак след като намерих Марк и Джеймс. Но сега и двамата са толкова различни. Марк все още си е лайно, мозъкът му е тотално изпържен от прекалено многото дрога. Необратимо е. За беда. Въпреки това и двамата са се променили. Джеймс го е яхнала някаква женска и яко го удря с камшика. Никога не бях очаквал да видя Джеймс с постоянна приятелка. Марк е все така див, все още живее в свят, където грешките остават без последствия, но е омекнал, успокоил се е, удобно му е да живее живота си такъв, какъвто е. През последните три години и двамата са изгубили онази суровост, която ги обгръщаше като дебело, тъмно одеяло. Не, не като щит. Не знам какво е предизвикало тази промяна у тях, но като се има предвид моето сегашно положение, това никак не ми харесва.

Очаквах да видя същите задници, които оставих преди три години, но от онези момчета сега няма и следа. Да, все още се блъскат с повече дрога, отколкото нормалното човешко тяло може да понесе, но не са онези безскрупулни злодеи, които помня.

— Мини през аптеката и после всичко ще е наред. Можеш да се прибираш — казва лекарят.

Кимам и излизам от кабинета.

— Мамка му! — викам и блъскам с твърдия гипс по волана. Как ще карам. Как ще пиша?

Няма да мога.

Мамицата му!

Не, няма защо да пиша. Нямам какво да пиша. Това трябва да спре веднага. Продължи прекалено дълго и сега трезвият ми мозък само си прави шибани шеги с мен. Чака да се поразсея и пуска някой и друг спомен в главата ми.

Кармата продължава да се ебава с мен и — вярна на курвенската си природа, — когато изваждам телефона от джоба си, на екрана виждам името на Ландън.

Натискам червеното копче и прибирам телефона в джоба си.

Господи, какви ги забърках! Пак!