Анна Тод
След щастливия край (2)

Теса

— Това е невъзможно.

Ставам, но веднага сядам пак на пейката. Тревата под мен се люлее. Земята се люлее. В парка прииждат хора. Семейства с малки деца, с балони, с подаръци. Никой не обръща внимание на хладното време.

— Това е истината. Хардин Скот е негов син — казва Кимбърли. Сините й очи горят. Гледат в една точка.

— Но Кен… Хардин толкова прилича на него.

Спомням си първия път, когато видях Кен Скот в онова заведение, където предлагат замразено кисело мляко. Веднага разбрах, че това е бащата на Хардин. Високият му ръст и тъмната коса ме подведоха да направя това доста прибързано заключение.

— Така ли мислиш? Не виждам прилика. Освен тъмната коса. Хардин има абсолютно същите очи и черти като тези на Крисчън.

Дали?

Опитвам се да си представя лицата на тримата. Крисчън има трапчинки, същите като тези на Хардин. И очите им са същите. Но не… няма никаква логика. Кен Скот е бащата на Хардин. Така е, така трябва да е. В сравнение с Кен, Крисчън изглежда много по-млад. Знам, че са на една възраст, но пиенето е състарило лицето на Кен. Все още е красив мъж, но личи, че алкохолът е добавил доста години отгоре.

— Това е… — мъча се да намеря думите. Опитвам се да си поема глътка въздух. Кимбърли ме гледа състрадателно и някак ми се извинява с поглед.

— Знам. Толкова много исках да ти кажа. Не желаех да премълчавам такова нещо от теб, но не ми е работа да обсъждам такива неща. — Слага ръка върху моята и лекичко я стиска. — Крисчън ме увери и ми обеща, че веднага щом получи разрешението на Триш, ще каже на Хардин.

— Аз… просто… — не довършвам. Поемам си дълбоко дъх. — Това ли прави Крисчън сега? Казва на Хардин истината?

Сега?

Ставам. Ръката на Кимбърли пада от скута ми.

— Трябва да тръгвам. Той ще…

Не искам дори да си представя как ще реагира Хардин на подобна новина. И то след като снощи завари Триш и Крисчън заедно. Това ще е прекалено, прекалено много за него.

— Да, сега му казва. Триш все още се дърпа, но Крисчън твърди, че е на път да се съгласи и че нещата вече излизат от контрол.

Вадя телефона си. Не мога да повярвам, че Триш е крила такова нещо от сина си. Намирах я за страхотна майка, за добър човек, мислех толкова хубави неща за нея, а сега имам чувството, че никога не съм познавала тази жена.

Опирам телефона до бузата си и чакам. Този на Хардин дава свободно. Кимбърли добавя:

— Предложих на Крисчън да не ви разделя, когато му съобщава истината, но според Триш, ако все пак се стигне дотам, Хардин трябвало да е сам и само Крисчън да присъства.

Устните й се свиват в черта и тя се оглежда из парка. После обръща очи към небето. След пет позвънявания се включва гласовата поща на Хардин. Набирам пак. Кимбърли седи неподвижно и мълчи. Пак гласова поща. Прибирам телефона. Не знам какво да правя с ръцете си.

— Кимбърли, закарай ме при него. Моля те.

— Да, разбира се.

Тя скача на крака и вика Смит. Докато гледам как той крачи към нас с походка на иконом в заможно семейство от някой анимационен филм, започвам да правя връзката… Смит е син на Крисчън и… брат на Хардин. Хардин има малко братче. И после се сещам за Ландън. Що за братство е тяхното? Как се чувстват в тази „роднинска“ конфигурация? Как Хардин ще приема Ландън занапред, след като знае, че нямат кръвна връзка? Ами Карен? Сладката Карен и нейните вкусни печени сладкиши? А Кен? Мъжът, който толкова много се старае да поправи грешките, които е допуснал по време на детството на момче, което дори не е негов син? Дали Кен знае?

Вие ми се свят. Трябва да видя Хардин. Искам да чувства, че съм тук, до него. Че ще се справим с това заедно. Не мога дори да си представя какво му е сега.

— Смит знае ли? — питам.

Ким не отговаря веднага.

— Мислехме, че се е досетил. Наясно си как се опитва да се докопа до Хардин и че има по-специално отношение към него. Но няма начин да знае цялата истина.

Изпитвам истинско съчувствие към Кимбърли. Трябва да приеме и да преодолее изневярата на мъжа си, а сега и това?

Смит спира до нас, претегля ни с мистериозен поглед, сякаш знае за какво сме си говорили. Осъзнавам, че не е възможно, но начинът, по който тръгва напред, вървейки право към колата, без да каже и дума… ме кара да се питам какво ли усеща.

Докато пътуваме към Хампстед, за да намерим Хардин и баща му, гърдите ми се надигат и свиват, надигат, свиват, надигат, свиват.

И боли.