Анна Тод
След щастливия край (14)

Теса

Може да не ми е останало много, но все пак имам малко гордост, затова предпочитам да застана лице в лице с Хардин и да проведа този разговор. Знам точно какво ще направи. Ще ми каже, че съм прекалено добра за него и че той ме повлича надолу. Ще се постарае да ме нарани, а аз ще се опитвам да го убедя в обратното.

Знам, че Кимбърли ме мисли за луда, задето го гоня, след като така ме нарита да си ходя сама, но го обичам. А когато обичаш някого, правиш точно това. Бориш се за него. Вървиш и го търсиш, защото знаеш, че има нужда от теб. Помагаш му да се пребори със себе си и не се отказваш дори когато той самият се е отказал от себе си.

— Добре съм. Ако го намеря и ти си с мен, ще се почувства като притиснат в ъгъла и ще стане по-зле — обяснявам на Кимбърли за втори път.

— Внимавай. Не искам да се стига дотам, че да го утрепя, но нищо не обещавам — подхвърля, опитва се да се усмихне, да се пошегува вероятно. — Чакай, да не забравя! — възкликва. Вдига пръст и хуква към масичката за кафе. Започва да рови в чантата си и ме вика да се приближа. И понеже това е Кимбърли, намазва устните ми с гъст слой лъскаво червило, после ми подава спиралата. — Искаш да изглеждаш добре, нали?

Въпреки болката в гърдите ми, не мога да не се усмихна на опита й да ми помогне да изглеждам, ако не добре, то поне прилично. За нея това е част от решението на уравнението.

 

 

След десет минути бузите ми вече не са зачервени от плач, подутините ми не личат благодарение на пудрата. Косата ми е сресана и е някак оформена на едри къдрици. Кимбърли се опитва да я пооправи още малко, но се отказва и заявява, че сега тези къдрици са на мода. Не си спомням кога ме е накарала да съблека тениската и да сложа блуза и жилетка, но за забележително кратко време успя да ме преобрази от зомби в прилично изглеждаща жена.

— Обещай ми, че ще се обадиш, ако имаш нужда от мен — настоява тя. — Не се заблуждавай, че няма да тръгна да те търся.

Знам, че не би се поколебала да хукне след мен. Прегръща ме два пъти и ми дава ключовете от колата на Крисчън, която Хардин остави на паркинга.

Влизам в колата и вкарвам телефона си в зарядното, след което свалям прозореца. Колата мирише на Хардин. Празните чаши от кафето, което пихме тази сутрин, са все още в поставките. Правихме любов само преди няколко часа. Това е бил неговият начин да ми каже сбогом. Като се замисля сега, знам, че още тогава го усетих, но не бях готова да призная поражението си, което е чакало в засада под повърхността и ме е дебнело, за да ме неутрализира.

Не мога да повярвам, че е почти пет часа. Имам по-малко от два часа да го намеря и да го убедя да се върне с мен. Трябва да съм чекирала багажа си най-късно до осем и половина, което значи, че трябва да съм на летището малко преди седем, за да мина през охраната.

Сама ли ще летя обратно за дома?

Поглеждам се в огледалото за обратно виждане. Съзирам онова момиче, което с мъка стана от пода на банята, и най-сетне признавам ужасното предчувствие, че в този самолет ще пътувам до празна седалка.

Знам само едно място, където да го търся, но дали е там? Нямам представа. Не мога да карам из Лондон без пари и посока. Отчаяна и притисната от времето, опитвам да му се обадя и почти се разплаквам от щастие, когато чувам, че вдига телефона.

— Ало, кой е? — пита непознат мъжки глас. Поглеждам екрана да се уверя, че не съм сбъркала номера, но не съм, това е номерът на Хардин. — Алооооооо — повтаря мъжът.

— Здрасти. Там ли е Хардин? — питам. Стомахът ми се е свил и се усуква от притеснение. Усещам, че нещата отиват на зле, знам, че този глас няма да ми каже нищо хубаво, макар че не познавам човека. Около него се чува смях, много гласове, много женски гласове.

— Скот в момента не е… на положение — отвръща мъжът.

На положение?

— Казва се „не е на разположение“ — крещи женски глас. Следва бурен смях.

О, боже!

— Къде е той? — продължавам. Усещам, че съм на високоговорител, защото звуците се променят.

— Зает е — обяснява друг мъж. — Кой го търси? Идваш ли на купона? Затова ли се обади? Харесва ми американският ти акцент, пиленце. И ако си от приятелите на Скот…

Купон? Едва в пет? Опитвам се да се концентрирам върху този безсмислен факт, за да не обръщам внимание на женските гласове и на информацията, че Хардин е зает.

— Да — отговаря устата ми, преди мозъкът ми да се съгласи. — Но загубих адреса.

Гласът ми трепери, но никой не забелязва. Мъжът ми дава адреса и аз бързо го вкарвам в навигацията на телефона си, който забива на два пъти и въпросният трябва да повтори. Той няма нищо против и ми казва да побързам. Хвали се, че никога в живота си не съм виждала толкова много пиене, колкото ще видя там.

 

 

Двадесет минути по-късно вече съм на паркинга до малката тухлена сграда, която почти се е разпаднала. Прозорците са големи и три от тях са покрити със самозалепваща се лента или по-вероятно… с найлонови торби за боклук.

Паркингът е претъпкан, но лъскавото BMW се набива на очи като порязан палец. Единствената кола, която е в приличен вид, е наетата под наем. Автомобилът на Хардин е паркиран в предната част на паркинга и останалите коли са го запушили, което означава, че е пристигнал много по-рано.

Наближавам входа на сградата и си поемем дълбоко дъх, за да събера сили. Непознатият мъж каза по телефона, че се пада втората врата на третия етаж. Сградата не ми изглежда достатъчно голяма, за да има и трети етаж, но докато се качвам по стълбите, се оказва, че има. Още преди да стигна до етажа, чувам оглушителната музика, а миризмата на марихуана поразява ноздрите ми. Какво прави Хардин тук? Защо е дошъл да решава проблемите си на такова място?

Заставам със свит стомах пред изрисуваната с графити надрана врата и се питам какво ли ще видят очите ми. Поклащам глава, за да се отърся от всички съмнения. Защо изпадам в параноя? Става дума за Хардин, за моя Хардин. Дори когато е ядосан и дистанциран, дори когато се крие зад жестоките си думи, никога не би направил нещо, с което да ме нарани, не и умишлено. Той просто преживява много тежко проблемите около семейството си. Искам да вляза там и да го отведа със себе си. Няма защо напразно да се навивам.

Вратата се отваря, преди да успея да почукам — млад мъж, облечен в черно, минава покрай мен и слиза надолу, без да си прави труда да затвори вратата след себе си. Дим от цигари и трева се изсипва на талази в коридора. Прекрачвам прага. Кашлям. Това, което виждам, ме кара да спра на място. Първото нещо, което забелязвам и моментално изпадам в тотален шок, е едно полуголо момиче, седнало на пода. Оглеждам се: всички в тази стая са полуголи.

— Махай тениската — казва някакво младо момче на момиче, изрусено почти до бяло. То върти очи, но се съблича.

Остава само по сутиен и бикини. Отнема ми време да разбера, че играят на някаква игра на карти, според чиито правила очевидно трябва да се събличат. Това малко ме успокоява, защото първоначалното ми подозрение беше далече по-страшно. Изпитвам и леко облекчение, че Хардин не е сред хората, участващи в играта. Оглеждам се в претъпкания хол, но не го виждам.

— Влизаш ли… или какво? — пита някой. — И затвори вратата — добавя. — Момчето се появява иззад гърба ми и пита: — Срещали ли сме се преди, Бамби?

Зачервените му от алкохола очи алчно оглеждат тялото ми. Пристъпвам неудобно от крак на крак. Погледът му вулгарно се забива в гърдите ми. Не ми харесва и това „Бамби“, но не мога да му кажа името си. Мисля, че това е мъжът, с когото говорих по телефона. Поклащам глава. Думите са се разтворили на езика ми и очевидно съм ги глътнала.

— Марк — представя се момчето и се опитва да ме хване за ръката, но аз веднага се дърпам. Сещам се за писмото на Хардин, за Марк от тийнейджърските му години и за всички истории, които ми е разказвал за него. Дружелюбен е, но благодарение на онова писмо знам какво всъщност представлява. Знам и какво е причинил на всички онези момичета.

— Това е моят апартамент. Кой те е поканил?

В началото си мисля, че е луд да ми зададе подобен въпрос, но когато го поглеждам, на лицето му виждам гордост. Акцентът му е много силен, но доста приятен и като цяло е много привлекателен мъж. Малко плаши с вида си, но е красив. Кестенявата му коса е щръкнала над челото, а брадата и мустаците му са добре поддържани. „Нескопосан хипстер“, както казва Хардин, но в общи линии изглежда повече от прилично. Няма татуировки на ръцете, но под долната му устна блестят две метални топчета.

— Ами… аз — започвам. Не мога да укротя нервите си.

Той се смее и ме хваща за ръката:

— Бамби, мисля, че е редно да ти налеем едно питие, за да се поотпуснеш малко, че започваш да ме плашиш.

Марк тръгва към кухнята, а аз се чудя дали Хардин е изобщо тук. Може би е оставил колата и телефона си и е отишъл на друго място? Може да е в колата. Защо не погледнах? Трябва да сляза и да видя дали не е там. Беше толкова изморен. Може да е заспал в колата.

И точно в този миг въздухът се стрелва вън от гърдите ми, сякаш са ме изритали в корема с крак. Ако някой ме попита как се чувствам в момента, не знам дали мога да отговоря. Не намирам и една дума за болката, за разбитото си сърце, за паниката, за отхвърлянето и за усещането за пълна парализа. Не чувствам нищо и в същото време изпитвам толкова много неща. Това е най-ужасното усещане в живота ми.

Хардин е облегнат на плота. С джойнт между устните и бутилка в ръката. Но не това спира дъха ми, а жената, която седи на плота зад него и която е увила краката си около кръста му, усукала е цялото си тяло около неговото, сякаш това е най-естественото нещо на света.

— Скот, дай ми шибаната водка. Трябва да налея едно на новата си приятелка Бамби — крещи Марк.

Хардин обръща почти невиждащите си очи към Марк и се усмихва с неприязън. Никога не съм виждала това черно, мрачно изражение на лицето му. После очите му се преместват към мен, за да види коя е Бамби. Съзирам как зениците му се разширяват, ще гръмнат. Мрачното му изражение се стопява.

— Какво… правиш… — опитва се да се сети за думите.

Очите му се плъзгат по ръката ми и натежават от чиста, неподправена лудост, когато вижда ръката на Марк около моята. Гняв изпълва очите му, залива цялото му лице, а аз веднага дръпвам ръката си.

— Познавате ли се? — пита домакинът на партито.

Не отговарям. Присвитите ми очи се заковават върху жената, чиито крака са все още увити около кръста на Хардин. Не е направил никакъв опит да я махне от себе си. Облечена е само по бикини. И тениска. Обикновена черна тениска. Хардин е с черния си суитшърт, но не виждам тениска под него. Това… никакво, това случайно момиче не забелязва, разбира се, напрежението и е изцяло концентрирано върху джойнта, който току-що издърпа от устата на Хардин. Дори ми се усмихва. Отвеяна, замаяна, пияна усмивка.

Нямам какво да кажа. Думата „шок“ е много слаба. Познавам ли изобщо този човек, който е пред мен? Дори и да исках, не бих могла да обеля и дума. Знам, че сега Хардин е на своето тъмно място, но да го видя така… пиян, надрусан и с друга жена… това е много повече, отколкото мога да понеса. Не, мамка му, не мога да го понеса. Единственото, за което се сещам, е да бягам далеч от него.

— Ще приема мълчанието ти за съгласие — смее се Марк и издърпва бутилката от ръката на Хардин, който все още не е казал нищо. Просто ме гледа, сякаш съм призрак, сякаш съм вече забравен спомен, който най-неочаквано се е събудил в съзнанието му.

Завъртам се на токчетата си, бутам хората и търся изхода от ада. Спирам чак в коридора, облягам се на стената и бавно потъвам надолу. Ушите ми пищят, а тежестта на преживяното през последните пет минути се блъска в мен и ме притиска към пода. Не знам как ще изляза от тази сграда. Ослушвам се да чуя как тежките му стъпки приближават вратата, но чувам само тишина. Уви. Всяка изминала самотна, тиха минута се врязва в мен по-дълбоко от предишната.

Дори не дойде да ме потърси. Позволи ми да го видя такъв и дори не си направи труда да ме последва, за да ми обясни.

Нямам повече сълзи за проливане. Не и днес. Но се оказва, че е много по-болезнено да плачеш без сълзи. И не е възможно да контролираш този плач.

След всички битки, след смеха, след времето, което прекарахме заедно, той решава да приключи тъкмо по този начин? Да ме захвърли като парцал? Не му е останало дори малко себеуважение, след като си позволява да се напива така, да се блъска с дрога, да допуска това момиче да го докосва, да носи тениската му и… кой знае какво са правили двамата преди това? Не мога да си позволя да мисля повече. Мисълта ме осакатява.

Знам какво видях, но едно е да знаеш, съвсем друго е да го приемеш. Много ме бива да измислям оправдания за поведението му. Усъвършенствала съм този си талант през месеците, прекарани с него. Била съм вярна на тези измислени оправдания. Но сега няма извинение. Дори болката, която изпитва заради предателството на майка си и Крисчън, не му дава право да ме наранява по този начин. Не съм направила нищо, което да предизвика такава реакция. Единствената ми грешка е, че през цялото това време търпях насочената му в грешната посока ярост.

Колкото по-дълго седя на стълбището, толкова по-бързо болката се трансформира в гняв. Тежък, гъст, помитащ гняв. Няма да го оправдавам повече, за нищо на света. Няма да му позволя да се измъкне с едно извинение или обещание, че ще се промени.

Не, мамка му, не. Няма да стане!

Няма да се дам без борба. Отказвам да си тръгна и да му позволя да си мисли, че няма нищо лошо в това да третираш хората по такъв начин. Не изпитва никакво уважение не само към мен, но и към себе си.

Гневът ме изправя на крака и аз тръгвам към шибаната врата на тая лайняна дупка. Отварям я с такъв замах, че удрям някого, но не ми пука. Блъскам хората и се добирам до кухнята. Гневът ми се покачва с още няколко нива, когато го намирам на абсолютно същото място, в абсолютно същата поза и с абсолютно същото момиче, залепено за гърба му.

— Никоя, копеле. Те е просто случайна… — казва на Марк.

Преди да усети присъствието ми, грабвам бутилката и я запращам в стената. Стъклото се пръска и стаята потъва в тишина. Имам чувството, че съм отделена от тялото си и се наблюдавам отстрани: едно побъркано, полудяло от гняв момиче, което не мога да спра и да контролирам.

— Бамби, какво правиш, по дяволите? — крещи Марк.

Обръщам се към него:

— Теса. Казвам се Теса — крещя и аз.

Очите на Хардин се затварят. Чакам да каже нещо, да направи нещо.

— Добре, Теса, но не разбирам защо трябваше да чупиш шишето с водка — казва. Очевидно е прекалено напафкан, за да му пука за стъклата, но определено се тревожи за съдържанието на бутилката.

— Научих се да троша бутилки в стените, показа ми го един истински професионалист — отвръщам. Поглеждам към Хардин.

— Не си ми казал, че вече си имаш приятелка — изрича увесената на гърба на Хардин курва.

Едва сега забелязвам, че между Марк и тоя боклук има някаква прилика… и… Чела съм писмото толкова пъти. Знам коя е.

— Ако оставиш нещата в ръцете на Скот, ще докара на купона ти най-побърканата американка, за да ти изпотроши алкохола — казва Марк. Изглежда цялата тази ситуация го забавлява.

— Недей! — вика Хардин и застава между нас.

Лицето ми е безжизнено, сухо, но само аз знам какво става в мен. Гърдите ми се надигат и свиват в накъсани, изплашени дихания, но лицето ми е маска. Точно като неговата.

— Коя е тая мацка? — пита Марк, сякаш не съм там.

— Вече ти казах — отвръща Хардин със същото пренебрежение. Няма смелостта да ме погледне в очите в тази стая, пълна с хора, но на мен това ми е предостатъчно.

— Какво ти става? — пищя. — Мислиш, че като дойдеш тук и пушиш трева цял ден, ще си решиш проблемите ли? — Знам, че изглеждам като луда, но за първи път не ми пука какво си мислят хората за мен. Не му давам възможност да отговори: — Ти си пълен егоист. Смяташ, че като ме отблъснеш и се заключиш в себе си, ми правиш добро ли? Досега трябва да си разбрал как завършват тези твои опити. Не можеш да изкараш дълго без мен. И ще бъдеш нещастен. Аз също. Не ми правиш добро, като ме нараняваш, но очевидно това тук ти харесва?

— Дори не знаеш за какво става дума — изрича. Гласът на Хардин е нисък и ме смущава.

— Не знам, така ли? — възразявам. Вдигам ръце във въздуха. — Тая тук ти е облякла шибаната тениска! — продължавам да крещя.

„Тая тук“ скача от плота и придърпва тениската, за да прикрие бедрата си. Тя е много по-дребна от мен, много по-слаба и тениската на Хардин изглежда гигантска върху тялото й. Никога няма да я забравя. Това момиче с тениската на Хардин ще остане запечатано в съзнанието ми, докато умра. Отсега усещам как изгаря мозъка ми. Тялото ми е пламнало в опустошителните огньове на нечуван бяс и в този момент на чиста, неподправена, неомекотена от нищо ярост… всичко си идва на мястото.

Сега вече виждам логиката. Всичко, което си мислех за любовта и за това как не трябва да се отказваш от човека, когото обичаш, е ужасно далеч от истината, всъщност е на противоположния полюс. През цялото време съм грешала. Когато обичаш някого, не му позволяваш да те унищожи. Не му позволяваш да те съсипе заедно със самия себе си. Не му позволяваш да те влачи в калта. Опитваш се да му помогнеш, опитваш се да го спасиш, но в мига, в който усетиш, че само ти даваш, ако почувстваш, че в любовта ви има егоизъм, трябва да спреш да се опитваш, защото ако продължиш, си пълен глупак. Ако го обичах, нямаше да му позволя да ме унищожи.

А аз се опитвах. Не само веднъж, а всеки път. Давах му шанс след шанс и всеки път си мислех, че сега вече всичко ще е наред. Наистина смятах, че тази връзка ще проработи. Въобразявах си, че го обичам достатъчно, че ако не се откажа, може да проработи и да бъдем щастливи.

— Защо си тук? — пита Хардин и прекъсва мига на моето прозрение.

— Какво? Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да се измъкнеш като истински страхливец?

Гневът отново започва да цвърчи у мен. Ужасявам се от мига, в който яростта ще ме напусне, но пък съм спокойна заради прозрението си. През последните седем месеца позволих на думите на Хардин да ме направят слаба. Позволих му да ме отхвърля и бута назад толкова много пъти. Изтощил ме е до краен предел. Но сега за първи път виждам връзката ни каквато е всъщност. Обречена. През цялото време краят е бил неизбежен, а на мен ми отне толкова много време да го проумея и да го приема.

— Давам ти една последна възможност да тръгнеш с мен сега и да се прибереш у дома, но ако изляза сама оттук, това е краят.

Мълчанието му изчерпва и последната ми капчица търпение.

— Така си и помислих — вече дори не викам. Няма смисъл. Той не ме чува. Никога не ме е чувал. — Знаеш ли какво? Можеш да имаш всичко това, можеш да пропиеш шибания си живот, — пристъпвам към него и спирам на сантиметри — но то е всичко, което ще имаш. Така че истински се надявам да се насладиш на безкрайния си купон, преди да са затворили вратите.

— Така и ще направя — отговаря и думите му се забиват в сърцето ми. За пореден път.

— Ако не е твоя приятелка… — обажда се Марк и ми напомня, че не сме сами.

— Не съм ничия приятелка.

Думите ми поощряват Марк, усмивката цъфва на лицето му и ръката му се плъзва по гърба ми, за да ме отведе в хола.

— Добре, разбрахме се тогава.

— Махни се от нея! — вика. Ръката на Хардин отскача към Марк. Не толкова силно, че да го събори, но достатъчно рязко, за да го накара да ме пусне. — Навън, сега! — казва остро, минава покрай мен и излиза от кухнята, после през коридора и външната врата. Вървя след него и блъскам вратата зад гърба си.

Той плъзва ръце в косата си, скубейки я.

— Какво беше това, по дяволите?

— Кое какво беше? Че ти викам да се съвземеш и да излезеш от лайната си ли? Мислиш си, че можеш да ми бутнеш един билет и един ключодържател и да се изнижеш по терлици? — викам. Блъскам го в гърдите, удрям го, залепвам го за стената и… почти се извинявам, почти се чувствам виновна, задето съм го ударила, но когато поглеждам в празните му очи, всяко съжаление се изпарява. Смърди на алкохол и марихуана. Не виждам и следа от онзи Хардин, когото обичам.

— В момента съм прекалено объркан и изгубен в собствените си мисли, не мога да разсъждавам, какво остава да ти давам обяснения за хиляден път! — изкрещява, забива юмрук в стената и я пука.

Да, това също съм го виждала. Прекалено често. Но сега ще е за последен път.

— Дори не се опита! Не съм направила нищо лошо!

— Какво повече искаш, Теса? Искаш да ти го кажа буква по буква ли? Иди си там, където ти е добре, където е домът ти. Нямаш работа на такова място. Не е за теб — казва. Вече към последната дума гласът му е равен, почти мек. Незаинтересован…

Нямам сили да водя повече войната.

— Щастлив ли си сега, Хардин? Победи. Но ти винаги побеждаваш, нали?

Той ме поглежда в очите и казва:

— Ти знаеш по-добре от всички, ти винаги знаеш всичко. Нали така би казала?