Анна Тод
След щастливия край (12)

Теса

Проверявам телефона си, който е включен да се зарежда.

— Няма го вече час — казвам. Опитвам се да му се обадя. Пак.

— Предполагам, че не кара бързо в състоянието, в което е днес.

Кимбърли не успява да прикрие съмнението, което кънти в думите й. Знам, че просто се опитва да ме успокои.

— Не вдига. Ако се е върнал в онзи бар… — мисля си. Ставам и започвам да крача из стаята.

— Вероятно ще си дойде всеки миг — отвръща. Отваря вратата и се озърта наляво-надясно по коридора, после поглежда надолу. Чувам да произнася името ми, но гласът й не звучи добре. Става нещо.

— Какво? Какво има? Хардин ли е?

Хуквам към нея точно когато се навежда да вдигне… куфара ми. Ужасът ме поваля на колене. Почти не усещам ръцете на Кимбърли, която се опитва да ме вдигне. Треперя. Отварям предния джоб. Билет за самолет. Един-единствен. До него е ключодържателят на Хардин с ключа от колата и апартамента му.

Знаех, очаквах го. Знаех, че ще избяга при първия удобен случай. Хардин не може да се справи с емоционалните си травми. Просто му липсват нужните качества. Трябваше да се подготвя за това… и може би съм се подготвяла, но защо този билет тежи толкова? Защо имам чувството, че изгаря ръцете ми? Сега трябваше да съм силна. Трябваше да мога да се вдигна на крака, да събера малкото останали парчета от достойнството ми. Да стана и да изправя рамене и глава, да си взема проклетия куфар и да се разкарам от Лондон.

Това би направила всяка уважаваща себе си жена. Просто е, нали? Опитвам се да се държа за тази мисъл, но коленете ми треперят, ръцете ми треперят, лицето ми гори от унижение и аз пак се разбивам на парчета заради този мъж.

— Той е пълен задник — казва Кимбърли, сякаш не го знам. — Наясно си, че ще се върне. Винаги се връща — добавя, притискайки се в косата ми. Поглеждам я и виждам гнева на приятелката ми, която е готова да убие заради мен. Измъквам се внимателно от ръцете й.

— Добре съм. Добре съм — повтарям си го повече на себе си, не толкова на нея.

— Не, не си — поправя ме тя и прибира един кичур зад ухото ми.

Спомням си как го прави Хардин и се отдръпвам.

— Трябва да си взема душ — заявявам, преди да се побъркам.

 

 

Не, не съм прекършена. Не съм начупена. Просто съм победена. Това е — победена. Месеци наред се борих с неизбежното, блъсках срещу течението, което се оказа прекалено силно за сам човек, и сега водата ме повлече, а наблизо не се вижда спасителна лодка.

— Теса? Теса, добре ли си? — вика Кимбърли пред вратата на банята.

— Да, добре съм — отвръщам. Думите ми са слаби, тялото ми е отпаднало, вътрешно нямам сили. Не мога дори да се събера и да прикрия слабостта си.

Водата е студена. Може би е студена от минути… от часове. Нямам никаква представа колко време стоя така, свита на топка под душа, на пода. Коленете ми са притиснати към гърдите, студената вода се лее върху гърба ми. Преди малко бях на прага на онази болка, която тялото и съзнанието могат да понесат, но сега съм напълно безчувствена.

— Трябва да излезеш вече. Не си мисли, че не мога да разбия вратата.

Не се съмнявам, че ще го направи. Вече няколко пъти се заканва, но не обърнах внимание, ала този път спирам крана. Не правя обаче никакво движение, не искам да напусна своето мъничко местенце на пода.

Очевидно Кимбърли се е успокоила, че поне не съм под ледената вода, и не идва да ме проверява известно време, но когато след малко започва да удря с юмруци по вратата, събирам сили и казвам:

— Излизам.

Когато ставам от пода, краката ми продължават да треперят и косата ми е почти суха. Отварям куфара и механично намирам джинси. Вкарвам единия крак, после и другия, вдигам ръце нагоре, да, така, сега тениската надолу. Като робот. И когато бърша парата от огледалото и се поглеждам, установявам, че изглеждам точно така: като робот.

Колко пъти ще ти причини това?, питам отражението си.

Колко пъти ще му позволиш да ти причини това? — ето кой е правилният въпрос.

— Никога повече — казвам на глас на непознатото момиче, което ме гледа отсреща. Ще го намеря, за последен път — само заради семейството му, — ще извлека задника му от Лондон и ще направя това, което трябваше да направя преди много, много време.