Анна Тод
След щастливия край (10)

Теса

— Просто влез да си вземеш душ тук. Изглеждаш ужасно — казва нежно тя, макар че думите й никак не ме ласкаят.

Хардин все още седи в кухнята с чаша кафе, около която е увил големите си ръце. Откакто влезе там и Смит отиде при него, почти не ме е погледнал. Мисълта, че сега могат да прекарат малко време заедно като братя, стопля сърцето ми.

— Всичките ми дрехи са в онази кола под наем, която остана пред бара. Искам само един душ, но нямам какво да облека.

— Можеш да сложиш нещо мое — предлага Кимбърли, макар и двете да знаем, че нито една нейна дреха няма да ми стане. — Или нещо на Крисчън. Има къси гащи и тениски…

— Не, по дяволите, не — вика Хардин и става от стола си. — Ще ида да ти взема нещата. Няма да носиш негови дрехи.

Кимбърли отваря уста да спори, но бързо се отказва. Думите не излизат. Поглеждам я с благодарност. Сега не е време за война. Не и в тази хотелска стая.

— Колко далеч е „Габриел“? — питам с надеждата някой да знае.

— Десет минути — отвръща Хардин, който вече държи ключовете на колата.

— Можеш ли да шофираш?

Карах през целия път от Олхолоус, защото все още беше под въздействие на алкохола. Сега, часове след това, очите му все още са стъклени.

— Да — отговаря рязко.

Браво. Чудесно! Предложението на Кимбърли да облека някоя дреха на Крисчън за секунда промени настроението му: ако досега се сърдеше, вече е бесен.

— Искаш ли да дойда? Ще карам колата под наем, за да можеш да прибереш тази на Крисчън… — започвам, но той веднага ме прекъсва.

— Ще се оправя.

Никак не ми харесва този нетърпелив тон, но не казвам нищо. Ако си отворя устата, ще го навикам. Не знам какво ми става напоследък, но ми е все по-трудно да си държа устата затворена. От друга страна обаче, това е хубаво. Не за Хардин, но със сигурност е хубаво за мен.

Той излиза от апартамента, без да се обърне да ме погледне, без да каже и дума. Гледам затворената зад гърба му врата толкова дълго, че се откъсвам от реалността. Гласът на Кимбърли ме изкарва от транса ми.

— Как се справя?

— Не особено добре.

— Това го виждам. Да изгориш една къща до основи, вероятно не е най-добрият начин да се освободиш от гнева си.

В думите й няма упрек. Забила съм поглед в дървената маса и точно сега не искам да срещна очите й.

— Не се страхувам от гнева му. Усещам как се отдалечава от мен. Затваря се в себе си с всяко свое вдишване. Знам, че е детинско и егоистично от моя страна дори да го споменавам. Имаш си своите проблеми, а и сега с тези тревоги около Крисчън…

Да, най-добре е да запазя егоистичните си мисли за себе си.

Кимбърли слага ръка върху моята.

— Теса, няма такова правило, че хората трябва да се изчакват един другиго, за да ги заболи. Ти си забъркана във всичко това точно толкова, колкото и аз.

— Знам, но не искам да те занимавам с проб…

— Не ме притесняваш. Казвай.

Поглеждам я с намерението да не споделям нищо, да запазя мрънкането за себе си, но тя сякаш чете мислите ми и клати глава.

— Иска да остане тук, в Лондон, а аз знам, че ако му позволя, с него е свършено.

— Вие двамата имате съвсем различна представа за „свършено“ от тази на всички нас.

Искам да се метна на врата й и да я прегърна за топлата усмивка, която ми подарява сред ада, в който сме всички.

— Знам, че трудно ще ми повярваш, особено като се има предвид историята ми с Хардин, но тези новини около Триш и Крисчън или ще са пиронът в ковчега му, или ще са нашето спасение. Не виждам друг изход. Сега се страхувам кой от двата изхода ще се окаже нашата реалност.

— Теса, знам, че се е насъбрала прекалено много тежест у теб. Освободи я, кажи ми. Уверявам те, че нищо от това, което ще споделиш, няма да промени мнението ми за теб. Понеже съм себична кучка, имам нужда да мисля за нечии други проблеми, за да не задълбавам върху своите.

Не чакам да ме подканва трети път. Вратите се отварят и душата ми се отприщва като мощна вода. Думите се изливат от устата ми. Бързат. Не мога да ги контролирам.

— Хардин иска да остане тук и да ме върне в Сиатъл. Сякаш съм някакъв товар, който няма търпение да остави на летището. Отдалечава се от мен. Така прави винаги… когато е наранен. Сега вече е стигнал дъното. Изгори онази къща. В сърцето му не е останала и капка съжаление. Знам, че е ядосан, и никога няма да му кажа това, но той просто прави нещата по-зле за себе си. Ако можеше да обуздае гнева си, ако можеше да признае, че освен мен и него има и други хора на този свят, които заслужават да бъдат обикнати и уважавани, може и да успее да мине през този ад. Вбесява ме, защото казва, че не би могъл да живее без мен и че по-скоро би умрял отколкото да ме загуби, но когато стане напечено, какво прави? Отблъсква ме. Няма да се откажа от него. Прекалено е късно, прекалено съм обвързана, прекалено силно го обичам. Но понякога се уморявам от тези битки и започвам да си мисля какъв би бил животът ми без него. Но когато тръгна да си го представям, почти губя съзнание от болка. — Грабвам чашата с кафе от масата и го изпивам на две глътки. Гласът ми е по-добре от сутринта, но дърдоренето ми е по-важно от възпаленото гърло. — Не виждам логиката. След всички тези месеци, след всичкото това объркване и тези драми предпочитам да мина през болката отново, но не и да бъда без него. Най-лошите мигове с него са нищо в сравнение с най-щастливите. Не знам дали съм в пълна заблуда, или пък съм луда. Може би и двете. Обичам го повече от себе си, повече отколкото някога съм си представяла, че е възможно да обичаш. Искам само да е щастлив. Не заради мен, а заради себе си. Копнея да се погледне в огледалото и да се усмихне, а не да сбръчква вежди. Ще ми се да не мисли за себе си като за чудовище. Искам да се види отстрани, да види истинския Хардин, защото ако не излезе от ролята на злодея, това ще го разруши, а за мен ще остане пепелта. Моля те, не му казвай, не казвай и на Крисчън това, което споделям сега. Просто имам нужда да го изкарам от себе си, инак ще се удавя. Много ми е трудно да държа глава над водата, особено когато плувам срещу течението, опитвайки да спася него, а не себе си.

Гласът ми изневерява и започвам да кашлям. Кимбърли се усмихва и отваря уста да каже нещо, но аз я спирам.

— Има и друго. Преди да заминем, бях на гинеколог. За противозачатъчни — почти прошепвам последните думи. Кимбърли полага усилия да не се засмее, но не успява.

— Няма защо да шепнеш. Казвай, момиче.

— Добре. Преди да ми бият инжекцията, лекарят ме прегледа. Каза, че шийката ми е къса и че иска да отида за още изследвания, но спомена за безплодие.

Поглеждам я и виждам съчувствието в очите й.

— Сестра ми има същия проблем. Някои го наричат слаба шийка на матката. Какъв ужасен термин. Да не е щангист, че да й трябва сила? — шегува се тя, а лекият й тон ме успокоява. Успокоява ме и фактът, че познава жена със същия проблем.

— Има ли деца? — питам и когато виждам посърналото й лице, веднага съжалявам.

— Не знам дали сега му е времето да ти разказвам за нея. Може би някой друг път.

— Кажи ми — настоявам. Не трябва да слушам, знам, но не мога да се спра и вече я умолявам.

Кимбърли си поема дълбоко дъх.

— Години наред се мъчеше да забременее. Беше кошмар. Опитваха всякакви методи за лечение на безплодие. Всичко, което можеш да намериш в интернет, беше пробвано.

— И? — притискам я да кара направо, по същество. Улавям се, че в този момент приличам на Хардин, който прекъсва хората по точно този груб начин. Надявам се вече да се връща. В състоянието, в което се намира в момента, не бива да бъде оставян сам.

— Най-сетне успя да забременее. Беше най-щастливият ден в живота й. — Кимбърли извръща поглед от мен. Или крие нещо, или не ми казва самата истина, за да ме предпази.

— Какво стана? На колко е бебето сега?

Кимбърли слага длани една в друга и ме поглежда в очите.

— Беше в четвъртия месец, когато загуби бебето. Но все пак говорим за един изолиран случай. Не се подвеждай по това, което стана с нея. Може дори да нямаш същия проблем. И дори да е така, при теб нещата биха могли да се развият по съвсем различен начин.

Ушите ми пищят.

— Имам това ужасно предчувствие, че никога няма да мога да забременея. В мига, в който онзи лекар произнесе думата „безплодие“, вече знаех, че никога няма да имам деца.

— Не можеш да знаеш такова нещо със сигурност — отвръща. Хваща ме за ръката. — И не че възнамерявам да натискам главата ти под водата, но Хардин не иска деца, нали?

Да, несъмнено заболява, когато забива малкото ножче в гърдите ми, но се чувствам по-добре, след като й казах. Просто разтоварих цялото си бреме.

— Не, не желае. Не иска да се женим, не иска и деца.

— Ти надяваше ли се, че ще промени мнението си?

— За жалост, да. Почти бях сигурна, че ще успея да променя решението му. Не веднага, но след години… Мислех си, че когато помъдрее и двамата завършим колеж, ще мисли по различен начин. Но сега изглежда още по-заблуден отпреди и може би е още по-твърдо решен да не се жени и да няма деца.

Бузите ми пламват, не вярвам, че казвам всички тези неща.

— Знам, че на моите години е смешно да мисля за деца, но винаги съм искала да бъда майка. Откакто се помня. Може би защото майка ми и баща ми не бяха добри родители, но винаги съм изпитвала тази потребност, този копнеж да имам бебета. Не само майка, а майка, която ще обича децата си безрезервно. Никога не бих ги съдила, никога не бих омаловажавала мнението им, никога не бих се опитвала да ги превърна в свои копия, в свои по-добри копия.

В началото, когато започнах да говоря за тези неща, си помислих, че е пълна лудост. Но Кимбърли кима на всяка моя дума и аз продължавам:

— Смятам, че мога да бъда добра майка, ако някога имам такава възможност. Мисълта за едно малко зеленооко момиченце с кестенява коса, което бяга към протегнатите ръце на Хардин, кара сърцето ми да отскача до гърлото. Това си представям понякога. Знам, че е глупаво. Представям си как двамата седят, сгушили се един в друг. Представям си къдравите им, буйни коси. Представяла съм си го толкова много пъти. Едва ли може да се каже, че човек е способен да си представя подобна илюзия толкова много пъти. Освен ако не е откачен, разбира се. Би й чел приказки, би я носил на раменете си, а тя пък би го въртяла на малкия си пръст. — Опитвам се да се усмихна и да изтрия сладкото видение от съзнанието си. — Но той не иска това. И сега когато разбра, че Крисчън му е баща, знам, че никога няма да пожелае.

Прибирам косата зад ушите си. Изненадана съм… и малко горда, че успях да изговоря всичко това, без да пророня нито една сълза.