Анна Тод
След щастливия край (1)

Хардин

Много пъти в живота си съм се чувствал нежелан, не на мястото си, и то винаги по възможно най-лошия начин. Имам майка, която положи усилия, опита се, наистина се опита, но не беше достатъчно. Работеше прекалено много. Спеше през деня, защото беше на крак по цяла нощ. Триш се опита, но едно момче, особено пък едно изгубено момче има нужда от баща.

Знаех, че Кен Скот е имал проблеми, че е човек, който е искал да стане нещо от него, който е преследвал амбиции. Знаех също, че никога не беше доволен, още по-малко пък се впечатляваше от нещата, които правех и постигах. Колко жалък е бил онзи малък Хардин в опитите си да впечатли високия мъж, чиито тежки стъпки и пияни викове изпълваха малкото пространство на лайняната ни къща.

Дали онова дете би било щастливо да научи, че има вероятност този мъж да не е неговият истински татко?

Не, не мисля. То би въздъхнало, би взело книжката си и би попитало майка си кога ще им дойде на гости онзи мил и добър чичко Крисчън, който винаги го кара да се смее.

Но Хардин Скот, порасналото момче, което се бори с алкохола и с другите си зависимости, което се опитва да победи гнева, получен по наследство от онова мижаво подобие на баща, поднесено му от съдбата, този Хардин Скот е бесен.

Чувствам се предаден, объркан. Дяволски объркан и дяволски ядосан.

Няма никаква логика. Вонящият сценарий с подмяната на бащите, сякаш взет от най-тъпия сапунен сериал, не може, няма как да се окаже реалността на моя живот.

Отдавна заровени спомени изплуват на повърхността. Майка ми говори по телефона в един през нощта, след като едно от есетата ми беше публикувано в местния вестник: „Исках да знаеш, че Хардин е брилянтно дете. Като баща си.“ Говори тихо, но с гордост. Оглеждам се в малкия хол. Мъжът с тъмната коса, припаднал от пиене до стола, с бутилка уиски в нозете никак не ми изглежда брилянтен. Той е подобие на човек, мисля си, докато гледам как се размърдва на земята. Майка ми светкавично затваря телефона.

Имало е много такива случаи, прекалено много, за да ги изредя. Това само доказва колко съм бил глупав, а може би и твърде малък, за да разбера защо Кен Скот се държеше така студено и резервирано с мен, защо никога не ме прегръщаше така, както другите бащи прегръщаха синовете си. Той никога не играеше футбол с мен, никога не ме научи на нищо.

Освен как се става пияница.

И всичко това е било напразно?

Всичкото това пропиляно време?

Дали наистина Крисчън Ванс е мой баща?

Помещението се върти около мен. Гледам го. Мъжът, който вероятно ме е заченал. Виждам нещо познато в зелените му очи, в челюстта му. Ръцете му треперят. Прибира косата от челото си.

Застивам.

Защото осъзнавам, че правя абсолютно същото.