Анна Тод
След падането (97)

Глава деветдесет и шест
Теса

Устата на Хардин оставя влажна следа по корема и гърдите ми и най-накрая спира до челото ми, целува ме нежно. Лежа на пода до него и се опитвам да дишам, да възпроизведа в съзнанието си всеки един миг от случилото се току-що. Имах намерение да водя сериозен разговор с него относно липсата на комуникация между нас, но когато го видях как ядно рита тая торба, след няколко секунди вече скимтях и стенех името му.

Облягам се на лакът и казвам:

— Искам да се реванширам.

— Заповядай — отвръща. Устните му лъщят от влагата.

Премествам се и веднага го поемам в уста. Хардин няма време дори да си поеме дъх.

— Мамка му, Теса — ръмжи, а възбуждащите звуци, излизащи от гърлото му, ме карат да отворя устата си още по-широко. Хардин надига таза си и нахлува в устата ми. Притиска се в гърлото ми.

— Моля те, Тес.

Мога да усетя собствените си сокове по кожата му, но почти не забелязвам вкуса им, когато Хардин настоятелно шепне името ми.

— Няма да мога… няма да издържа… дълго — задъхва се, хваща ме за косата и не позволява на главата ми да мърда. — Ще свърша в устата ти, после ще те заведа в леглото и ще те чукам пак.

Прокарва палец по устните ми и аз леко захапвам връхчето на пръста му. Не спирам да движа устните и езика си. Усещам как пенисът му става ужасно твърд и помръдва хаотично в устата ми. Краката му са сковани, мускулите — обтегнати.

— Мамка му, Теса… толкова е хубаво…

Топлата течност се излива в устата ми. Поглъщам всяка капка, всичко, което може да ми даде. Изправям се на крака и обърсвам устните си с пръст.

— Облечи се — казва Хардин и мята сутиена към мен.

Докато се обличаме бързо, на няколко пъти го улавям да ме гледа втренчено. Не съм изненадана, защото и аз го гледам по същия начин. Не мога да спра да го гледам.

— Готова ли си?

Кимам, той гаси осветлението и затваря вратата след нас, сякаш нищо не се е случило в тази стая. Повежда ме по коридора. Вървим в приятно мълчание, толкова по-различно от мълчанието допреди няколко часа.

Когато стигаме до моята врата, той ме спира и ме хваща за лакътя:

— Трябваше да ти кажа за кошмара, а не да се дистанцирам така от теб.

Приглушената светлина от пода хвърля достатъчно отблясъци върху лицето ми, за да видя честността и мекотата в очите му.

— И двамата трябва да се научим как да общуваме един с друг.

— Ти проявяваш такова разбиране към всичко, което правя. Не го заслужавам — прошепва и вдига ръце към лицето ми. Устните ми се притискат към всяко едно от кокалчетата на дланите му. Коленете ми се подкосяват и едва не падам от слабост при този мил жест.

Хардин отваря вратата, хваща ме за ръката и ме повежда към леглото.