Анна Тод
След падането (92)

Глава деветдесет и едно
Хардин

Докато Смит се разхожда из стаята си, аз правя малка инвентаризация на всичко, което това дете има. Боже, колко е разглезено това хлапе.

— Какво ти се прави? — питам и влизам в стаята.

— Не знам — отвръща. Гледа в стената. Русата му коса е сресана на една страна. Пътят му е толкова прав, че чак ме плаши.

— Тогава защо искаше да се кача тук?

— Не знам…

И е твърдоглав като магаре.

— Добре, този разговор не отива наникъде…

— Сега тук ли ще живееш с твоето момиче? При нас?

Изненадва ме.

— Не, дойдох само за една вечер — казвам и отмествам поглед от него.

— Защо? — пита. Очите му бавно се преместват и погледът му каца върху мен. Мога да го почувствам и без дори да гледам към него.

— Защото не искам да живея в този град. Искам… като че ли… Може би съвсем мъничко.

— Защо? Не я ли харесваш?

— Да, харесвам я — смея се. — Просто… не знам защо. Защо винаги питаш толкова много?

— Не знам — казва простичко. Вади някакъв комплект за построяване на влакова композиция и гара и какво ли още не.

— Нямаш ли приятели, с които да си играеш?

— Не.

Това не ми харесва. Детето е печено.

— Защо нямаш?

Той свива рамене и разглобява единия от вагоните.

— Сигурен съм, че можеш да се сприятелиш с другите деца.

— Не, не мога.

— Да не би децата да се държат като задници с теб или нещо такова? — Не си правя труда да се извинявам за израза си. Ванс псува повече от каруцар и моряк, взети заедно, затова съм сигурен, че синът му е чувал и по-грозни думи.

— Понякога — отговаря хлапето, извива някаква метална жичка и закачва малко влакче към нея. Жицата изпуска искри, но той дори не мигва. След няколко секунди влакът тръгва по коловоза. В началото бавно, после все по-бързо.

— Я кажи какво каза, че не чух добре?

— Оправих го. Вървеше много бавно, а сега е бърз.

— Нищо чудно, че нямаш много приятели — смея се, но после се усещам. Мамка му! Но той просто си седи и гледа влакчето си. — Искам да кажа… понеже си много умен… и понякога умните хора не ги бива в общуването и никой не ги харесва. Като Теса например. Тя е толкова умна, че кара хората да се чувстват неловко.

— Добре…

После се обръща, гледа ме втренчено и изведнъж ми става много кофти заради него. Толкова не ме бива да давам съвети и дори не знам защо се опитах да го посъветвам нещо. Но аз поне съм наясно какво е да израснеш без приятели. Като дете нямах нито един приятел, но когато със замах влязох в пубертета, започнах да пия, да пуша трева, да вися с кофти хора. Не бяха приятели. Харесваха ме само защото си правех каквото си искам, а за тях това беше „мно’о яко“. Никой от тях не обичаше книгите, така както ги обичах аз. Искаха само да ходят по купони. Аз винаги бях гневното момче в ъгъла, с което никой не говореше. Всички се страхуваха от мен. До ден-днешен това не се е променило.

Но после срещнах Теса. Тя е единственият човек, на когото наистина му пука за мен, но и тя се страхува понякога от мен. Спомням си Коледа у баща ми. Червеното вино, разляло се по бялата й жилетка…

Предполагам, че и на Ландън малко му пука за мен, но ситуацията между нас е доста странна и имам подозрението, че му пука за мен само защото е прекалено загрижен за Теса. Тя упражнява такава сила върху хората.

Най-вече върху мен.