Анна Тод
След падането (90)

Глава осемдесет и девет
Хардин

Погледът в очите й почти ме кара да спра, но трябва да бъда честен с нея, искам да знае, че намирам стила й за много интересен.

— Четох ги поне десет пъти — признавам, но тя не иска да ме погледне. Шокирана е, унижението в очите й е осезаемо. Устните й леко се разтварят, когато най-сетне пита:

— Наистина ли?

— Не се срамувай. Само аз съм, няма никого другиго… Помниш, нали? — усмихвам й се и тя прави крачка към мен.

— Знам, но там звуча толкова жалка. Не мислех реалистично, когато ги писах.

Притискам пръст към устните й и казвам:

— Не, не си мислила. И точно затова са брилянтни.

— Аз… — опитва се да говори изпод пръста ми, но аз го притискам по-силно.

— Свърши ли вече с приказките? — питам и се усмихвам широко. Тя кима и махам пръст от устните й. Езикът й се стрелва навън, за да ги навлажни, а аз не мога да откъсна очи от устата й.

— Трябва да те целуна — прошепвам. Лицата ни са на сантиметри. Очите й са заковани в моите. Преглъща тежко и пак се облизва.

— Добре — прошепва и тя. Ръцете й алчно се увиват около тениската ми, после я обхваща в юмрука си. Придърпва ме към себе си. Диша тежко. И точно преди устните ни да се докоснат, някой чука на вратата.

— Теса? — пискливият глас на Кимбърли може да пробие тъпанчетата на човек дори и при полузатворена врата.

— Разкарай я — казвам много тихо, но Теса се отдръпва от мен. Първо детето, после майката. Можем да поканим и Ванс да се присъедини към нас.

— Тръгваме след няколко минути — казва тя, но не влиза.

Много хубаво. Радвам се за вас. Сега се разкарай…

— Добре. Веднага идвам — казва Теса и усещам как раздразнението ми се покачва до нечувани параметри.

— Благодаря, захарче — казва Кимбърли и токовете й щракат по коридора. Даже започва да си тананика някаква тъпа песен.

— Не трябваше дори да… мамка му…

Теса ме поглежда и ме спира по средата на грубата ми забележка. Освен това нямаше да е вярно — нищо не можеше да ме спре да дойда да я видя, да съм тук с нея.

— Трябва да изляза да гледам Смит. Ако искаш, остани тук.

— Не. Искам да бъда там, където си ти — казвам й и тя се усмихва. Мамка му, толкова искам да я целуна. Толкова ми липсваше… и аз съм ти липсвал… Защо не може просто да…

Ръцете й се увиват около врата ми и устните й се притискат към моите. Имам чувството, че някой ме е включил към електрическата мрежа — всяка нишка, всяка клетка в тялото ми вибрира. Езикът й се плъзга в устата ми, притиска моя, гали го. Ръцете ми се впиват в бедрата й.

Повличам я назад, докато краката ми не опират в леглото. Лягам бавно, а тя се отпуска нежно върху мен. Обвивам я в прегръдката си и я слагам под себе си. Усещам как пулсът й блъска като чук под устните ми, които се спускат по шията й, после пак нагоре към онази сладка точка под ухото. Тя ме възнаграждава с тих стон. Бавно започвам да я изтезавам с онези движения, които знам, че й доставят наслада и в същото време разпалват желанието й, притискам я към матрака. Пръстите й веднага се плъзват по горещата ми кожа под тениската и ноктите й се забиват в гърба ми. И точно захапвам мекото на ухото й, когато кошмарът се завръща. Единственото, което виждам пред очите си, е как Зед я чука, как тласка в нея. Скачам на крака.

— Какво има? — пита. Устните й са тъмнорозови и леко подути от целувката ми.

— Не… не… няма нищо. Мисля, че… ами… нали трябва да отиваш при малкото лайно — говоря като обезумял.

— Хардин! — продължава да настоява да й кажа.

— Теса, не питай повече, забрави. Няма нищо.

О, да, забравих да ти кажа, че сънувах как Зед те чука и така те фраска, че те разнася из целия креват. И не мога да спра да си го представям.

— Добре — казва, става от леглото и избърсва ръцете си в пижамата си.

Затварям очи и се опитвам да се отърва от ужасната картина пред очите ми. Ако този позьор по някакъв начин се намъкне във времето, което прекарвам с Теса, ще се прибера и ще му изпочупя всичките кости.