Анна Тод
След падането (9)

Глава осем
Теса

— Баща ти? — пита шокиран Ландън в слушалката. Бях забравила, че не съм му казала за завръщането на баща ми в щата.

— Да, вчера случайно го видяхме…

— Как е? Какво каза? Как изглежда? Как мина?

— Той е… — Не разбирам защо се, срамувам да кажа на Ландън, че баща ми все още пие. Знам, че никога не би ме осъдил, не би направил коментар, но се срамувам.

— Все още ли…?

— Да, все още… Беше пиян, когато го видяхме, но го доведохме тук и остана при нас през нощта — казвам и нервно въртя пръст около кичур коса.

— И Хардин му позволи?

— Хардин няма думата в случая. Това е и мой апартамент — лая в слушалката, но веднага след това ми става съвестно и се извинявам: — Съжалявам, просто с Хардин се карахме досега, защото продължава да си мисли, че може да контролира всичко.

— Теса, искаш ли да изляза от лекции и да дойда?

Ландън е толкова мил. Чувам добротата му в гласа му.

— Не, просто малко драматизирам. — Оглеждам се из спалнята. — Всъщност мисля да дойда там, все още мога да стигна за последния час. Малко йога и кафе ще ми дойдат много добре, като се има предвид какви са обстоятелствата.

Започвам да се обличам за йога и продължавам да слушам Ландън. Не знам защо трябва да ходя само за един час, но наистина не ми се седи сама да чакам Хардин да се върне от… където и да е отишъл.

— Професор Сото пита защо не си на лекции днес. Кен каза, че е написал много положителна характеристика за него. Как разбираш това?

— Наистина ли Сото е направил такова нещо? Не знам… Преди предложи да му помогне, но не мислех, че го казва сериозно. Може би просто го харесва… или нещо такова?

— Да харесва Хардин! — смее се Ландън и аз не мога да не се засмея с него.

Телефонът ми пада в мивката, докато се опитвам да вържа косата си на опашка. Псувам и успявам да го сложа до ухото си, когато Ландън обяснява, че тръгва към библиотеката преди следващата си лекция. Вземаме си довиждане и решавам да пусна съобщение на Хардин, за да му кажа къде ще бъда, но не го изпращам.

Знам, че ще се вразуми за това заминаване за Сиатъл. Длъжен е да го направи.

Когато пристигам в колежа, вятърът се е усилил и небето е станало грозно сиво. Взимам си кафе, имам тридесет минути до часа по йога. Библиотеката е прекалено далеч, така че няма време да се видя с Ландън. И така се оказвам пред залата на професор Сото. Лекцията трябва да свърши всеки… Мисълта ми е прекъсната от глъчка. Студентите се изливат през вратата като отприщена вода. Нагласявам чантата си още по-високо на рамото и си проправям път през тях да вляза.

Професорът е с гръб към мен и облича коженото си яке. Обръща се, вижда ме и се усмихва широко.

— Госпожице Янг.

— Здравейте, професор Сото.

— Какво те води насам. Искаш ли да ти дам темата, по която писахме днес в дневниците?

— Не, Ландън вече ми я даде. Дойдох да Ви благодаря — казвам и пристъпвам нервно от крак на крак в обувките си за йога.

— За какво?

— За това, че сте написали тази положителна характеристика за Хардин. Знам, че невинаги е бил мил с вас, затова наистина ценя жеста Ви.

— Не е кой знае какво. Всеки заслужава добро образование. Дори лудите глави като Хардин — смее се той.

— Предполагам, че сте прав — усмихвам се и се оглеждам из залата, но не знам какво повече да кажа.

— Освен това Зед напълно заслужава това, което в крайна сметка си получи — добавя за моя огромна изненада.

Моля?

— Какво искате да кажете? — обръщам се към него.

Професор Сото премигва няколко пъти и бързо започва да събира нещата си.

— Нищо… Аз просто… Сигурен съм, че Хардин има много основателна причина да го нападне. Трябва да вървя. Имам среща. Ще се видим в сряда.

— Няма да съм тук в сряда. Заминаваме на екскурзия.

Той маха небрежно с ръка.

— Забавлявай се. Ще се видим, когато се върнеш.

След това излиза с бърза крачка и ме оставя напълно безмълвна и изумена.

Какво искаше да каже, по дяволите?