Анна Тод
След падането (87)

Глава осемдесет и шест
Теса

Излизам от стаята си и тръгвам към хола с едно издание на „Брулени хълмове“. Кимбърли е там и когато ме вижда, казва:

— Изглеждаш ми потисната, Теса. А аз като твой ментор и приятелка съм отговорна за теб и трябва да те измъкна от това състояние.

Русата й коса е прекалено права и лъскава, а гримът — твърде… перфектен. Тя е едно от онези момичета, които другите жени мразят по фабрична настройка.

— Ментор? Сериозно ли го казваш? — смея се и тя върти очи. Не мога да не отбележа, че е доста тежко гримирана за ранен следобед.

— Добре, може би не ментор. Но като приятелка!

— Не съм потисната. Просто имам много работа, трябва да чета за лекциите другата седмица и никак не ми се излиза тази вечер.

— Момиче, ти си на деветнадесет. Дръж се като за годините си. Когато аз бях на деветнадесет, не се прибирах у дома. Почти не ходех на лекции. Излизах на срещи с мъже. Много, много мъже — токчетата й тракат по дървения под.

— Така ли? — прекъсва я Крисчън, който пак е влязъл, без да го усетим. Опитва се да махне някаква самозалепваща се лента от пръстите си.

— Но нито един не беше прекрасен като теб — намига му Ким и той й се усмихва.

— Ето това ми се полага, като живея с такава млада жена. Трябва да се състезавам с пресни, топли спомени за колежанчета. — Зелените му очи греят весело.

— Хей, не съм много по-млада от теб — казва и го перва по гърдите.

— Дванадесет години.

— Да, но ти си млад по душа. За разлика от Теса, която се държи като четиридесетгодишна жена.

— Да, бе. Съгласих се. Сега можеш и да й изнесеш една лекция какво да не прави, докато е в колежа.

Усмихва й се, пляска я по дупето и изчезва. Кимбърли е ухилена до ушите.

— Толкова го обичам — казва, когато оставаме сами. Знам, че е така. — Много ми се искаше да дойдеш с нас тази вечер. Крисчън и партньорите му отвориха нов джазклуб в центъра. Страхотен е. Повече от сигурна съм, че ще прекараш страхотно.

— Крисчън има джазклуб?

— Само инвестира в него, но не върши никаква работа там — прошепва с лукава усмивка. — Всяка събота гостуват музиканти.

— Може би другия уикенд.

Изобщо не ми се излиза. Не ми се занимава да ставам да се обличам и да ходя на клуб.

— Добре, следващия уикенд. Разчитам. И Смит не иска да дойде. Опитах се да го убедя, но нали знаеш какъв е: изнесе ми цяла лекция, за да ме увери, че джазът е нищо в сравнение с класическата музика — смее се тя. — Детегледачката му ще е тук след няколко часа.

— Мога аз да го гледам. И без това няма да излизам никъде.

— Не, скъпа, не се налага.

— Знам, но искам.

— Ами… всъщност мисля, че ще е страхотно и ще е много по-лесно, защото и нея не харесва по някаква си негова причина.

— Той и мен не харесва — смея се.

— Така е, но с теб говори повече в сравнение с останалите хора.

— Поглежда към годежния си пръстен, а после и към портрета на Смит над камината. — Той е толкова сладък, но е много… резервиран и затворен.

На вратата се звъни и Ким ме поглежда въпросително.

— Кой идва по никое време следобед, по дяволите? — пита, сякаш аз мога да знам отговора.

Заглеждам се в снимката на Смит на стената. Толкова е сладък… И е толкова сериозен. Като някой малък инженер или математик.

— Я… да видим… кой е дошъл… — извиква Кимбърли от вратата. Обръщам се да разбера за какво става дума и устата ми остава отворена.

— Хардин! — името му пада между устните ми. Не мисля. Адреналинът се изсипва във вените ми и видението на вратата ме дърпа към себе си. Чорапите ми се хлъзгат по паркета и едва не се сгромолясвам по лице. И след това се хвърлям към него и го стискам по-силно от всякога.