Анна Тод
След падането (82)

Глава осемдесет и едно
Теса

Не мога да се преборя с напрежението, което се изсипва в мен, докато вървя из сградите на колежа. Колежът в Сиатъл не е толкова малък, както го описа Кен, а всички улици са усукани и все вървиш нагоре. Направих пълна подготовка за днес, за да съм сигурна, че всичко ще мине по план. Тръгнах два часа по-рано, за да стигна навреме за първата лекция. Половината от това време замина в задръствания. Просто седиш в колата, чакаш и слушаш някакво сутрешно радиошоу. Никога досега не се бях замисляла за тези програми и не разбирах защо хората изобщо се обаждат, докато една жена не звънна в студиото да разкаже за предателството на най-добрата си приятелка, която спала с мъжа й. И после двамата избягали и взели и котето й Мейзи. Макар че плачеше, личеше, че се опитва да запази достойнството си… Е, доколкото можеш да си запазиш достойнството, след като си се обадил в радиото да ревеш пред всички. По едно време се усетих, че слушам с интерес драматичната й история. Към края останах с впечатлението, че дори самата тя знаеше, че животът й е по-добър без този мъж.

Докато стигна до паркинга, извадя студентската си карта и талона за безплатно паркиране, са ми останали само тридесет минути до началото на часа. Нервите ми са изопнати до краен предел и се притеснявам, че закъснявам за първата си лекция. За щастие, почти веднага намирам място за паркиране, което е близо до сградата, където е лекцията ми, и дори ми остават петнадесет свободни минути.

Сядам на първия ред и не мога да преборя чувството за самота. Липсва ми кафенето, липсват ми срещите с Ландън, на мястото до мен не седи Ландън. Спомням си цялата първа половина от учебната година.

Залата се пълни със студенти и забелязвам, че с изключение на момичето до мен всички са момчета. Мислех си, че мога да избутам този курс, но истината е, че никак не ми се учат политически науки. Започвам да съжалявам за прибързаното си решение.

Едно красиво момче със светлокафява кожа сяда от другата ми страна и се опитвам да не го гледам. Бялата му риза е перфектно изгладена. Даже е с вратовръзка. Изглежда точно като политик — излъскан, усмихнат, бели зъби и всичко останало. Момчето забелязва, че го гледам, и пита:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Гласът му е очарователен и авторитетен. Да, един ден от него ще излезе добър политик.

— Не. Извинявай — казвам и отбягвам погледа му. Когато лекцията започва, полагам усилия изобщо да не поглеждам към него, прелиствам програмата за другите си лекции и разучавам как да намеря залите.

Следващата ми лекция е по специалността „История на изкуството“ и е доста по-приятна. Учащите са си обикновена студентска тълпа, повечето с доста артистичен външен вид. Едно момче със синя коса сяда до мен и ми се представя. Казва се Майкъл. Професорът кара всички да станат и да се представят. Аз съм единствената, която специализира „Английска литература“, но всички са дружелюбни. Майкъл има страхотно чувство за хумор и през цялото време пуска шеги. Аудиторията се смее, дори професорът.

„Креативно писане“ е последната лекция, която се оказва и най-приятната. Докато записвам мислите си на листа, забравям за всичко. Забавно е, освобождаващо е и ми харесва. В края на лекцията имам чувството, че е продължила само една минута.

Останалата част от седмицата минава в люшкане между двете състояния — мисля си, че ми е все по-лесно, а в същото време имам чувството, че съм точно толкова объркана, както бях в самото начало. Но най-важното е, че всяка секунда чакам нещо, което не идва.

 

 

В петък съм тотално изтощена. Цялото ми тяло е сковано и напрегнато. Тази седмица беше едно голямо предизвикателство както за добри, така и за лоши събития. Липсва ми старият колеж. Там познавах всичко. Липсва ми и Ландън. Липсва ми да се виждам с Хардин из колежа. Липсват ми дори Зед и светещите цветя в сградата по Опазване на околната среда.

Зед. Не съм говорила с него от онази нощ, когато ме спаси от Стеф и Дан на онзи проклет купон и ме закара чак до къщата на майка ми. Спаси ме от такова ужасно насилие и унижение, а аз дори не съм му благодарила. Оставям учебника по политически науки и вземам телефона.

— Ало? — гласът на Зед звучи така чужд, макар че е минала само една седмица, откакто го чух.

— Зед, Теса е — изричам, захапвам вътрешната страна на бузата си и чакам отговора му.

— Ммм… здрасти.

Поемам си дълбоко дъх и казвам това, заради което се обадих:

— Виж, съжалявам, че не се обадих по-рано. Всичко се случи толкова бързо тази седмица и до голяма степен се опитвам да избягвам да мисля за това, което стана. Знам, че това не ме оправдава… да, знам, ужасна съм… Извинявай и… — млъквам. Едва осъзнавам какво говоря, защото думите се търкулват от устата ми така забързано, но той ме прекъсва, преди да съм довършила:

— Няма нищо, знам, че доста ти се е струпало.

— Все пак трябваше да ти се обадя след всичко, което направи за мен. Не можеш да си представиш колко съм благодарна, че се оказа на онова място. — Отчаяно се моля да разбере колко съм му задължена. Споменът за лепкавите пръсти на Дан ме кара да потръпна. — Ако не се беше появил, кой знае какво щяха да ми направят.

— Хей… — прекъсва ме нежно той. — Спрях ги, преди да се е случило каквото и да е. Не мисли повече за това. И не е нужно да ми благодариш.

— Не мога да не съм признателна, нито мога да преодолея болката от предателството на Стеф. Никога не съм направила нищо лошо, с нищо не съм я наранила, нито някого от вас…

— Моля те, не ме слагай в един кюп с тях — казва обидено Зед.

— Не, не. Съжалявам. Не исках да те слагам заедно с тях. Просто сте една група… приятели — извинявам се пак, но устата ми дърдори, преди съзнанието ми да е одобрило думите ми.

— Нямаш грижа — промърморва. — И вече не сме група. Тристан заминава за Ню Орлеанс по-рано, след няколко дни, а Стеф не съм я виждал изобщо из колежа.

Мълча и оглеждам огромната и чужда ми някак стая, в която съм отседнала.

— Зед, съжалявам, че те обвиних, че си пуснал онова съобщение на рождения ден на Хардин… онзи инцидент… По време на… случката с Дан Стеф каза, че тя го е направила — обяснявам. Опитвам се да накарам тялото си да спре да трепери при споменаването на името на този човек.

Той се засмива тихо и казва:

— Трябва да призная, че май аз бях най-подходящият… обичайният заподозрян относно писането на такива съобщения — отговаря сладко Зед. — Как са нещата край теб?

— Сиатъл е… различен.

— Там ли си? Помислих си, че след като Хардин дойде в къщата на майка ти…

— Не, тук съм — прекъсвам го, преди и той да ми каже, че от мен се е очаквало да не замина заради Хардин.

— Имаш ли вече приятели?

— Ти как мислиш? — усмихвам се и се пресягам да взема чашата с вода.

— Ще имаш, и то съвсем скоро — смее се той и аз не мога също да не се засмея.

— Силно се съмнявам. — Сещам се за двете жени, които ме обсъждаха по време на обедната почивка във „Ванс Пъблишинг“. Сякаш се смееха на нещо и това нещо бях аз. — Наистина съжалявам, че не се обадих по-рано.

— Теса, всичко е наред. Престани да се извиняваш. Знаеш ли, правиш го прекалено често.

— Извинявай — казвам и се удрям по челото. Първо онзи сервитьор, а сега и Зед ми го казва. Двама души не могат да грешат.

— Мислиш ли да минаваш насам да ни видиш по някое време? Или… все още не можем да бъдем приятели? — пита деликатно.

— Можем да бъдем приятели — отбелязвам уверено. — Но нямам представа кога ще мога да дойда.

Честно казано, искаше ми се да се прибера у дома този уикенд. Хардин ми липсва. Липсват ми и свободните шосета, искам да се махна от задръстванията.

Чакай, защо казах „у дома“?

Живях там едва шест месеца! Но после се сещам. Хардин. Заради Хардин. Където и да е Хардин, той винаги ще бъде моят дом.

— Лошо. Може би скоро ще мръдна към Сиатъл. Имам приятели там — казва Зед. — Има ли проблем?

— О, не, няма никакъв проблем.

— Добре — усмихва се в слушалката. Този уикенд заминавам за Флорида да видя родителите си. Закъснявам за полета вече, но може би в края на другата седмица ще се опитам да дойда?

— Да, разбира се. Само ми кажи предварително. Весело изкарване във Флорида — пожелавам му и затварям.

Оставям телефона върху купчината учебници и секунди след това той пак започва да вибрира. Виждам името на Хардин. Поемам си дълбоко дъх, опитвам се да укротя сърцето си и отговарям.

— Какво правиш?

— Ами нищо — запъвам се.

— Къде си?

— В къщата на Кимбърли и Крисчън. А ти къде си? — питам саркастично.

— У дома — заявява информативно. — Къде да съм?

— Не знам… в спортната зала? — Тази седмица Хардин ходи да спортува всяка вечер.

— Преди малко се прибрах.

— Как е войнствената ти инструкторка?

— Все така — отговаря кратко и някак остро.

— Хардин, какъв е проблемът?

— Няма проблем. Как мина денят ти? — пита. Не разбирам защо така бързо смени темата, но не искам да го притискам. Не и след разговора със Зед, който вече тежи на съвестта ми.

— Добре… беше дълъг ден. Все още не мога да се насиля да харесам тези политически науки.

— Вече ти казах да ги зарежеш. Можеш да вземеш изпит по някоя друга социална дисциплина — напомня ми.

Лягам на леглото.

— Да, знам. Ще се справя.

— У дома ли ще си бъдеш тази вечер? — Усещам предупреждението в гласа му.

— Да, вече съм по пижама.

— Добре. — Е, как да не му завъртя очи сега?

— Обадих се на Зед преди малко — пускам бомбата, без да знам защо. И май така е по-добре, да се свърши по-бързо. Никога не съм предполагала, че тишината може да бучи така. Търпеливо изчаквам дишането му да се успокои.

— Би ли повторила? — пита рязко.

— Обадих му се да му благодаря за… миналия уикенд.

— И все пак защо му се обади? Мислех, че… — замлъквам. Чувам как едва контролира гнева си. Диша тежко в слушалката. — Теса, мислех си, че работим по проблемите си.

— Да, работим, но му го дължах. Ако той не се беше появил тогава…

— Знам — казва рязко, сякаш се опитва да се предпази от спомена за онази вечер. Не искам да споря с него, но не мога да очаквам нещо някога да се промени, ако не му казвам истината.

— Каза, че може да мине към Сиатъл.

— Няма да идва там. Точка по въпроса.

— Хардин…

— Теса, не. Няма да идва. Повярвай ми, полагам огромни усилия за всичко. И в момента полагам огромни усилия да не ми падне пердето, така че най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми помогнеш.

— Добре — въздъхвам. И бездруго срещата със Зед няма да свърши добре за никого, най-малко за Зед. Не мога да си позволя да го подвеждам пак. Не е честно спрямо него и не мисля, че някога ще можем да имаме само платонична връзка. Не и в очите на Хардин. Не и в очите на Зед.

— Благодаря ти. Ако можеше винаги да си така изпълнителна.

Моля?

— Никога няма да съм изпълнителна, Хардин. Това е…

— Спокойно, спокойно, само се шегувах — казва бързо. — Има ли друго, което трябва да знам, докато си на тема признания?

— Не.

— Добре. Сега ми кажи какво се е случило в това радиопредаване, че си така развълнувана от случката.

Започвам да обяснявам подробно за жената, която тръгва да търси изгубената си любов от гимназията, докато е бременна от комшията, минавам през скандалите, които следват, а когато стигам до онази част, когато вземат котката й, вече се смея истерично. Казвам му, че вероятно е много трудно да чакаш дете от един, а да си влюбена в друг, който не те иска особено. Хардин, разбира се, счита, че сами са си причинили всичко, и ме подкача, че вярвам много на разни радиопрограми.

През цялото време, докато разказвам, Хардин се смее с мен, а аз затварям очи и си представям, че е до мен.