Анна Тод
След падането (75)

Глава седемдесет и четири
Теса

Глуповатата усмивка не слиза от лицето ми, когато Кимбърли и Крисчън ми показват новия офис. Стените са бели. Вратата е в тъмносиво. Бюрото и рафтовете са черни и много модерни, но гледката просто спира дъха. Новата сграда на „Ванс Пъблишинг“ е в центъра. Градът долу живее и пулсира, развива се, движи се. И аз съм в средата на всичко това.

— Това е просто възхитително! Благодаря ви — възкликвам с може би малко повече ентусиазъм, отколкото изисква професионалният етикет.

— Наблизо ще намериш всичко, което ти е необходимо: кафенета, всякаква кухня, магазини — казва гордо Крисчън и прегръща годеницата си през кръста.

— Престани да се хвалиш — шегува се Кимбърли, а той нежно я целува по челото.

— Е, оставяме те на спокойствие. Хайде на работа — скарва се закачливо Крисчън и я извлича от офиса.

Подреждам си нещата на бюрото така, както ми харесва. Сядам да чета. До обяд вече съм пратила поне десет снимки на новия си офис на Ландън… и на Хардин. Знаех, че Хардин няма да ми отговори, но не можах да се стърпя. Исках да види гледката, надявайки се да му хареса и да промени решението си. Само си измислям нови и нови оправдания за моментното си залитане и изпращането на снимките. Но истината е, че Хардин ми липсва. Ето, казах го. И се надявах поне на кратко съобщение, на обаждане, на каквото и да е, но не получих нищо.

Ландън реагира ентусиазирано на всяка снимка, която му пратих, дори на онази, безобразно нахалната, на която държа чаша с кафе със знака на „Ванс Пъблишинг“.

Колкото повече мисля за спонтанното си решение да пратя тези снимки на Хардин, толкова повече съжалявам. А ако ги разбере погрешно? Обикновено разбира нещата по грешния начин. Може да реши, че така му напомням, че продължавам живота си без него, че се опитвам да му натрия носа за нещо, което е отчасти негова заслуга. Наистина не исках да стане така. Не това беше намерението ми. Така се надявам да не го разбере по този начин. Може би трябва да му изпратя съобщение и да му обясня. Или да му кажа, че съм пратила снимките по грешка. И двете опции ми звучат кофти. Не, прекалявам, не бива да премислям нещата. Все пак това са само снимки. Не мога да бъда отговорна и за това как той ще ги приеме. Не мога да бъда отговорна за емоциите на Хардин.

Когато влизам в стаята за обедна почивка, виждам Тревър, който е седнал на една от квадратните маси. Работи си нещо на таблета.

— Добре дошла в Сиатъл — казва и яркосините му очи грейват весело.

— Здрасти — отвръщам ентусиазирано и пъхам картата си в огромната машина за напитки и неща за хапване. Натискам няколко копчета и получавам пакетче фъстъчени крекери. Прекалено съм притеснена, за да ям. Дори не усещам глад. Утре ще изляза на обед, след като разгледам какво има наоколо.

— Харесва ли ти Сиатъл засега? — пита той.

Поглеждам го въпросително дали е удобно да седна при него. След като кимва с глава, се настанявам на стола срещу него.

— Не съм видяла кой знае колко. Пристигнах вчера, но тази сграда е разкошна. — Две жени влизат и му се усмихват, а едната се обръща и се усмихва и на мен. Аз леко й помахвам с ръка. Започват да си говорят тихо, по-ниската отваря хладилника и вади нещо за микровълновата, а другата гризе кожичките около ноктите си.

— Тогава трябва да разгледаш. Има толкова много неща за гледане и правене. Градът е красив — заявява, докато аз замислено дъвча крекера. — Кулата „Спейс Нийдъл“, Тихоокеанският научен център, музеи, галерии, каквото искаш…

— Искам да видя „Спейс Нийдъл“ и пазара „Пайк Плейс“ — казвам, но започвам да се чувствам неудобно и някак странно всеки път, когато погледна към двете жени. Сигурна съм, че ме гледат тайно и си говорят за мен. Нещо днес ме е подгонила параноята.

— Да, трябва. Решила ли си къде ще живееш? — пита Тревър и прокарва пръст по екрана на таблета, за да го затвори и за да може да ми обърне цялото си внимание.

— В момента съм в къщата на Кимбърли и Крисчън. Само за седмица-две, докато си намеря жилище.

Знам, че звуча притеснена. Никак не ми се нрави, че се наложи да остана при тях, понеже Хардин провали шанса ми да наема единствения подходящ за мен апартамент. Искам да живея сама, не желая да затруднявам никого.

— Мога да поразпитам дали има свободни апартаменти в моята сграда — предлага той, оправя вратовръзката си и приглажда реверите на сакото си.

— Благодаря, но не мисля, че твоята сграда ми е по джоба — напомням му меко. Той е завеждащ счетоводния отдел, а аз съм само стажантка. Да, стажът ми е платен, но съм сигурна, че не може да няма дори шахта за отпадъци зад сградата.

— Добре — съгласява се бързо и се изчервява, когато осъзнава каква огромна разлика има между доходите ни. — Мога да поразпитам дали някой знае хубаво място.

— Благодаря — усмихвам му се окуражително. — Убедена съм, че ще се почувствам като у дома си, когато всъщност имам дом.

— Съгласен съм. Ще отнеме време, но съм сигурен, че тук ще ти хареса. — Полуусмивката му е топла и доброжелателна.

— Имаш ли планове за след работа? — питам най-неочаквано и за самата мен.

— Имам, но мога да ги отложа.

— Не, не, няма проблем. Помислих си, че след като вече познаваш града, може да ми покажеш центъра, но след като вече имаш планове, ще го направим друг път.

Боже, така се надявам да се сприятеля с някого тук.

— С най-голямо удоволствие ще те разведа. Щях да тичам, но винаги мога да го отложа.

— Да тичаш? Защо?

— За удоволствие.

— Не звучи като голяма забава — смея се.

— Обикновено тичам всеки ден след работа. Все още опознавам града и мога да разглеждам, докато бягам. Трябва да дойдеш някой ден.

— Не знам… — отвръщам. Идеята никак не ми харесва.

— Можем да вървим, вместо да бягаме — смее се той. — Живея в „Болард“, доста приятен квартал.

— Чувала съм за него — казвам и си спомням, че попаднах на този квартал, докато разглеждах многобройните квартали в Сиатъл. — Добре, да. Хайде да се поразходим в „Болард“ — отвръщам и слагам ръце в скута си. Не мога да не се замисля как би реагирал Хардин, ако разбере. Той ненавижда Тревър и вече смятам, че с това споразумение да си дадем време и пространство му е безкрайно трудно. Не че го е казал, но ми е хубаво да си мисля, че е против това разстояние. Въпреки всичко, каквото и да е разстоянието между нас — буквално или в метафоричен смисъл, — за мен Тревър е само приятел. Последното нещо, което мога да направя сега, е да се държа романтично с мъж, който не е… Хардин.

— Добре тогава — отговаря Тревър и очевидно е изненадан, че се съгласих. — Обедната ми почивка свърши, но ще ти пусна съобщение с адреса ми и ще те чакам след работа.

— Защо не тръгнем направо оттук? Имам удобни обувки — предлагам и соча мокасините си. Мислено се потупвам по рамото, че днес не сложих високи токове.

— Идеално. Ще те взема от офиса ти след пет — казва и става.

— Да, добре. — Ставам и мятам опаковката от крекера в кошчето за боклук.

— Всички знаем как е получила работата, нали? — чувам едната жена да казва на другата.

Когато ги поглеждам с любопитство, те веднага млъкват и забиват очи в масата. Не мога да се отърва от усещането, че говореха за мен. Дотук с инициативата да създавам приятелства.

— Тези двете само клюкарстват, не им обръщай внимание — казва Тревър, слага ръка на гърба ми и ме повежда извън стаята за почивка.

Когато влизам в офиса си, вадя телефона от шкафа си и виждам две пропуснати обаждания от Хардин. Дали да му се обадя веднага? Звънял е два пъти. Може би има някакъв проблем. Да, знам, че се опитвам да водя преговори със себе си.

Хардин отговаря на първото позвъняване и веднага пита забързано:

— Защо не ми вдигна, когато звънях?

— Какво става? Проблем ли има? — скачам от стола и изпадам в лека паника.

— Не, няма проблем. — Представям си как се движат устните му, докато произнася точно тези думи. — Защо изпрати тези снимки?

Оглеждам се и започвам да си мисля, че снимките наистина са го ядосали.

— Просто бях развълнувана да видя новия си офис и исках да го видиш и ти. Надявам се да не си решил, че съм го направила с лошо чувство или че се хваля нещо. Извинявай, че…

— Не, няма нищо. Просто бях леко объркан, когато ги получих — прекъсва ме хладно и после млъква. След няколко секунди изричам:

— Няма да пращам повече. Не трябваше да пращам дори тези.

— Облягам чело на прозореца и се заглеждам надолу към улицата и забързания под мен град.

— Не се притеснявай. Няма проблем… Как е там? Харесва ли ти? — Пита. Гласът му е прекалено сериозен и ми се иска да изгладя с ръка намръщеното му лице. Сигурна съм, че е такова.

— Да, много е хубаво.

— Не отговори на въпроса ми. — Знаех си, че ще ми се скара.

— Да, харесва ми — отговарям тихо.

— Звучиш много ентусиазирано — отбелязва саркастично той.

— Наистина ми харесва. Просто все още се приспособявам. Това е… Какво става при теб? — питам, за да продължа максимално разговора и да не се налага да си мълчим. Не съм готова да затворя все още.

— Нищо — отговаря бързо.

— Това странно ли ти се струва? Знам, че каза, че не искаш да говориш по телефона, но ти ми се обади и аз… просто…

— Не, не е странно — прекъсва ме той. — При нас нищо не е странно. И исках само да кажа, че би било странно да говорим с часове всеки ден, ако няма да бъдем повече заедно, защото не го разбирам и само ще се измъчвам.

— Значи все пак искаш да говориш с мен? — питам, защото съм отчаяна и жалка и защото искам да ми каже думите, които се нуждая да чуя.

— Разбира се, че искам. — Чувам някой да свири с клаксон. Вероятно е в колата. — И сега какво, ще си говорим по телефона като приятели? — пита спокойно и с леко любопитство.

— Не знам. Може да опитаме така.

Тази раздяла е много по-различна от предишната. Сега се разделихме по взаимно желание — някак с добро — и оставихме вратите отворени. Не съм готова да взема решение дали това, от което имам нужда, е окончателна раздяла с Хардин, така че засега избутвам мисълта назад, слагам я в папка и я заключвам, но си обещавам да я разгледам по-късно.

— Няма да проработи.

— Не искам да се игнорираме и да не си говорим изобщо, но все още не съм променила решението си за времето и личното пространство, от което и двамата се нуждаем.

— Добре. Разкажи ми тогава за Сиатъл — изрича след кратко колебание.