Анна Тод
След падането (71)

Глава седемдесет
Хардин

— Как мина кикбоксът вчера? — пита Ландън. Лицето му е изкривено от усилието, когато вдига поредния кашон с торф и го нарежда при останалите. После се изправя, слага ръце на таза си и казва, драматично завъртайки очи: — Можеш да ми помогнеш, нали се сещаш?

— Знам — изричам от стола, на който съм се отпуснал в парника на Карен, и вдигам крака върху един от дървените рафтове.

— Кикбоксът беше ОК. Имам жена за треньор. Много тъпо.

— Защо? Защото ти срита дупето ли?

— Искаш да кажеш задника? И не, не ми е сритала нищо.

— Защо изобщо отиде тогава? Казах на Тес да не ти купува тази карта, защото и бездруго няма да я ползваш.

Мразя да я нарича Тес. Започвам да се дразня, но после си напомням, че това е само Ландън. Имам толкова много неща на главата си, толкова много тревоги, че Ландън ми е последната грижа.

— Защото побеснях. Имах чувството, че всеки миг ще изпочупя всичко в оня апартамент. И когато забелязах ваучера, докато вадех всичко от шкафовете, грабнах го и тръгнах.

— Извадил си всичко от шкафовете? И вероятно самите шкафове? Теса ще те убие — Ландън клати глава и най-сетне сяда на един от кашоните. Не мога да разбера защо изобщо се съгласи да помага на майка си да местят всичко из парника.

— Няма да види… това не е нейният апартамент вече — напомням му и се старая да звуча безразлично.

Той ме поглежда виновно.

— Извинявай.

— Да — въздъхвам. Дори не знам как да му затворя устата с нещо умно.

— Много ми е трудно да ти съчувствам, при положение че сега можеше да си там, с нея.

— Да ти го начукам — отвръщам. Облягам глава на стената. Усещам втренчения му поглед.

— Не мога да разбера. За мен няма логика — добавя. — Нито за нея, нито за когото и да било.

— Няма какво да се обяснявам на никого — казвам грубо.

— Тогава защо си тук?

Не му отговарям. Ставам и се оглеждам из парника. Не знам защо изобщо съм тук.

— Нямам къде да отида.

Да не би да си мисли, че Теса не ми липсва всяка секунда? Че не искам да съм с нея, а да седя тук и да си приказваме глупости?

— Ами приятелите ти?

— Искаш да кажеш… онези, които завлякоха Теса да я упоят? Същите, които ме издокараха да й кажа за облога в онова заведение пред всички — започвам драматично да броя на пръсти. — Или имаш предвид онези, които постоянно се чудят как да й свалят гащите? Да продължавам ли?

— Не, няма смисъл. И аз можех да ти кажа, че приятелите ти не са ти никакви приятели — отвръща. Гласът му ме дразни. — И какво мислиш да правиш?

Решавам, че е далеч по-добре да запазя мир, отколкото да го удуша.

— Ще правя точно това, което правя в момента.

— Значи ще седиш край мен и ще врънкаш през цялото време?

— Не врънкам. Правя това, което ми каза: „подобрявам себе си“ — цитирам думите му с леко подигравателна нотка. — Говорил ли си с нея, откакто замина?

— Да, пусна ми съобщение, когато пристигна тази сутрин.

— Тя е във Ванс, нали?

— Защо не я попиташ сам?

Мамка му, така ме дразни това момче!

— Знам, че е там. Къде другаде ще иде?

— При онзи Тревър? — бърза да ми напомни. И както ми се подсмихва, не знам дали да не се върна на варианта с екзекуцията му. Ако го ошамаря леко, няма да го заболи много, и без това е дребен. Няма даже да му оставя синина…

— Забравих за шибания Тревър — ръмжа и грубо разтърквам слепоочията си. Тревър ме вбесява почти толкова, колкото и Зед. С тази разлика, че съм силно убеден, че Тревър няма никакви добри намерения спрямо Теса, което ме ядосва още повече. Мисля, че е много по-опасен от Зед.

— И каква е следващата стъпка по пътя към усъвършенстването? — шегува се Ландън, но усмивката му се стопява и изражението му изведнъж става много сериозно. — Наистина се гордея с теб, че правиш това. Радвам се да те видя, че за първи път се опитваш да направиш нещо хубаво за себе си, а не като преди: полагаш усилия за около час, а после, в мига, в който тя ти прости, се връщаш към старите си навици. За нея наистина ще означава страшно много да види, че действително си постоянен в желанието си да се промениш.

Пускам крака и леко разлюлявам стола. Този разговор разбужда емоция у мен, но не знам каква, не знам дали е нещо добро, или зло.

— Не ми изнасяй лекции. Все още не съм постигнал нищо. Мина един-единствен ден.

Един дълъг, нещастен ден. Самотен ден. Очите на Ландън се разширяват от съчувствие.

— Не, говоря съвсем сериозно. Не се обърна към алкохола за утеха, не си се бил. Не са те арестували. И знам, че си идвал да говориш с баща си.

— Казал ти е! — Ебаси задника!

— Не, не ми е казал. Видях колата ти.

— О, да.

— Мисля, че това също ще я зарадва безкрайно.

— Престани, моля те. Мамка му, не си ми психоаналитик. Престани да се държиш, сякаш си по-добър от мен, а аз съм някое полудяло, увредено животно, което трябва да бъде…

— Защо не можеш да приемеш дори един комплимент? — надвиква ме Ландън. — Никога не съм казвал, че съм по-добър от теб. Опитвам се да съм до теб, да ти помогна като приятел. Нямаш си никого — сам го каза, и сега, когато Теса е в Сиатъл, нямаш нито един човек, който да ти даде морална подкрепа. — Гледа ме в очите, но аз извръщам поглед. — Трябва да престанеш да отблъскваш хората от себе си, Хардин. Знам, че не ме харесваш. Мразиш ме, защото си мислиш, че имам вина за проблемите между теб и баща ти, но аз наистина съм загрижен за Теса и за теб и не ми пука дали искаш да го чуеш, или не.

— Прав си, не искам да го чуя. — Защо винаги казва такива неща? Дойдох тук, за да… и аз не знам… да говоря с него, а не да слушам колко му пука за мен.

И защо да му пука за мен, след като през цялото време се държа с него като истински задник? От първия ден, в който го видях. Но не го мразя. Наистина ли си мисли, че го мразя?

— Това е едно от нещата, над които трябва да поработиш — казва, излиза от парника и ме оставя сам.

— Мамка му! — Ритам с крак и без да искам, удрям дървения рафт със саксиите. Чувам пукане и скачам.

— Не, не, не — крещя и се опитвам да хвана саксиите с цветя и другите неща по рафта, преди да паднат на земята. След секунди всичко полита към пода и се надробява на парчета пред очите ми. Не, това не се случва! Не исках да го счупя, но въпреки това — ето ме, застанал насред купчина пръст и цветя. Може би ще успея да почистя, преди Карен да дойде…

— О, господи! — чувам гласа й зад гърба си. Обръщам се, тя стои на вратата с една лопатка, а очите й са огромни.

 

Мамка мууу!

 

— Не съм искал, наистина. Стана случайно, кълна се. Без да искам, ритнах колоната и всичко падна. Опитах се да ги хвана — обяснявам като полудял, докато тя лети напред към останалата от цветята й купчина. Заравя ръце в пръстта и се опитва да събере парчетата от една синя саксия, но няма начин някога да бъде залепена. Не казва нищо, но чувам, че плаче. Вдига ръце и започва да бърше лицето си с мръсните ръкавици. След няколко секунди казва:

— Пазя тази саксия от дете. Това беше първата саксия, в която пресаждах цветя.

— Аз… — не знам какво да й отвърна. Предвид всичко, което съм чупил, този път беше наистина случайно, не съм го искал. Чувствам се като лайно.

— Това и порцеланът в кухнята бяха единствените неща, които пазя от баба. Това е всичко, което остана след нея — проплаква.

Порцеланът, който аз счупих и надробих на милион парчета, е бил от баба й.

— Карен, съжалявам, аз…

— Няма нищо — въздъхва и слага счупените парчета върху купчината пръст.

Но не е така, не е като да няма нищо. Виждам го в кафявите й очи. Виждам колко е наранена. И се учудвам на тежкото чувство за вина, което стиска гърдите ми, докато гледам в тъжните й очи. Тя се взира в надробената саксия, а аз гледам нея — мълчаливо и виновно. Опитвам се да си представя Карен като малко момиче, с големи кафяви очи и добра душа. Обзалагам се, че е била едно от онези добри и мили с всеки човек момичета, дори с идиоти като мен. Мисля и за баба й, вероятно също такава добра жена, която е дала на Карен нещо важно, нещо, което я е пазило и подкрепяло през всичките тези години. Времето не го е унищожило, а аз го съсипах с едно движение.

— Ще отида да приготвя вечерята. Ще е готова след малко — казва след няколко минути тягостно мълчание.

Избърсва очите си за последен път, излиза и ме оставя сам. Точно както направи Ландън преди няколко минути.