Анна Тод
След падането (70)

Глава шестдесет и девет
Теса

Пет без петнадесет е и за първи път майка ми не е облечена като за коктейл. Виждам я по копринена нощница и халат, който плътно покрива тялото й. Пантофите й са в същия цвят.

Косата ми е все още мокра от душа, но докато чакам да изсъхне, слагам грим и се обличам. Майка ми ме оглежда.

— Взела ли си всичко, което ти трябва?

— Да, всичко е в колата ми.

— Не забравяй да заредиш бензин, преди да тръгнеш.

— Майко, всичко ще е наред.

— Знам. Само се опитвам да съм от помощ.

— Знам.

Разтварям ръце да я прегърна за довиждане. Тя ме прегръща както винаги — сковано. Решавам да си сипя още една чаша кафе за из път. Онази малка, глупава надежда не ми дава мира. Очите ми все оглеждат улицата. Надявам се, че ще видя фаровете на колата на Хардин, че той ще изскочи от нея с багажа си и ще ми каже, че е готов да тръгне с мен. Но тази глупава надежда си остава точно такава — глупава. В пет и десет прегръщам майка си за последен път и се качвам в колата, която имах благоразумието да затопля предварително. Програмирах и адреса на Кимбърли и Крисчън в телефона си, който постоянно се рестартира, а още не съм излязла на магистралата. Наистина имам нужда от нов телефон. Ако Хардин беше тук, щеше да ми напомни поне десет пъти, че това е още една причина да си купя Phone. Но Хардин не е тук.

 

 

Пътят е дълъг и уморителен. Едва в началото на голямото приключение съм, а вече над главата ми виси някакво неприятно усещане, като голям, тъмен облак. След всеки малък град, през който минавам, се чувствам все по-странно и съвсем не на мястото си. Започвам да се питам дали до Сиатъл съвсем няма да се скапя. Дали ще се успокоя там, или ще хукна обратно към стария колеж… или още по-зле — към къщата на майка ми?

Когато поглеждам към часовника на таблото, виждам, че е минал само час. Като се замисля сега, този час мина доста бързо, което някак ме кара да се чувствам странно леко. След малко пак поглеждам: вече са минали още двадесет минути. Колкото повече се отдалечавам, толкова по-леко се чувствам. Без паника и страх минавам през непознати градове и села и гледам напред в бъдещето.

Бъдещето е това, от което нищо и никой не може да ме накара да се откажа.

Спирам често да пия кафе, да хапна, да подишам свежия въздух на утрото. Когато слънцето най-сетне изгрява, аз съм на половината път. Гледам оранжевите багри по небето и натежалите бели облаци. Очертава се хубав ден. Красиво начало на един красив ден. С просветляването на небето настроението ми става все по-леко. Усещам се как пея с Тейлър Суифт и барабаня с пръсти по волана. Тя пее за бедите, които влизат през вратата, и аз се смея на иронията, която провиждам в текста на песента.

Когато минавам край табелата, Добре дошли в Сиатъл, стомахът ми се свива от приятно вълнение и леко притеснение.

Направих го. Тереза Янг официално стъпи в Сиатъл и ще изгради живота си на възраст, в която повечето й връстници се опитват да решат какво да правят с бъдещето си. Успях. Не повторих грешките на майка си, няма да разчитам на други хора за прехраната си и за бъдещето си. Помогнаха ми и съм признателна за помощта, но сега от мен зависи да стигна до едно съвсем ново и по-високо ниво. Имам приказен стаж, прекрасна приятелка, имам и любящия й съпруг и кола, пълна с всичко, което притежавам на този свят.

Нямам апартамент, нямам нищо друго, освен книгите си — няколкото кашона на задната седалка — и работата си. Но всичко ще е добре.

Ще бъде.

Трябва да бъде.

В Сиатъл ще бъда щастлива. Ще бъде така, както винаги съм си представяла.

Ще бъде.

Всяка измината миля, всяка секунда е пълна със спомени, сбогувания и съмнения.

 

 

Къщата на Кимбърли и Крисчън Е МНОГО ПО-ГОЛЯМА, отколкото си бях представяла и в най-смелите си мечти, макар че според нейното описание трябваше да се очаква нещо, наподобяващо палат. Само алеята за коли е като магистрално платно. Цялото място е оградено от дървета, посадени на точно определено разстояние. Храстите и живият плет изглеждат като оформени от маникюрист и ухае на някакво цвете, което не познавам.

Паркирам зад колата на Кимбърли, поемам си дълбоко дъх и се качвам по стълбите. На голямата дървена врата има инкрустирано голямо V и не мога да не се засмея на арогантността на подобна украса. Точно се подсмихвам, когато Кимбърли отваря вратата.

— Не сме го слагали ние, кълна се. Семейството, което е живяло тук преди нас, е било Вермонт. Те са си оставили инициалите.

— Но аз не съм казала нищо — отвръщам объркано.

— Знам, че си мислиш колко е отвратително. Крисчън е горд с постиженията си, но дори той не би сложил такова грамадно и грозно нещо — обяснява и почуква по буквата с червените си нокти. Смея се, а тя ме повежда навътре.

— Влизай, влизай, навън е студено.

Прекрачвам във фоайето и усещам аромата на кафе и горящи в камина дърва.

— Как беше пътят?

— Малко дълъг. Надявам се никога да не ми се наложи пак да мина този път.

— Крисчън е в офиса. Аз си взех почивен ден, за да съм сигурна, че ще можеш да се настаниш удобно. Смит си идва от училище след няколко часа.

— Благодаря, че ми позволихте да остана при вас. Обещавам, няма да е за повече от две седмици.

— Нямай никакви грижи, няма защо да бързаш. Вече си в Сиатъл — уверява ме с усмивка и най-накрая реалността ме удря: АЗ СЪМ В СИАТЪЛ!