Анна Тод
След падането (68)

Глава шестдесет и седем
Теса

Когато Хардин стига до вратата, думите сами излизат от устата ми:

— Какво направи с Дан?

Искам да знам повече подробности за станалото снощи, макар че Ноа е в кухнята и може да чуе. Когато минахме по коридора край него, Хардин не си направи и труда да го погледне. Ноа изглеждаше объркан и не знаеше какво да прави.

— Каза ми, че Моли ти е съобщила. Какво направи след това? — Добре познавам Хардин и знам, че са последвали големи събития. Все още не мога да се начудя на постъпката на Моли и не разбирам защо е решила да ми помогне. Изобщо не очаквах такова нещо от нея, а когато влезе в стаята снощи, бях убедена, че ще им помогне с най-голямо желание. Побиват ме тръпки. Хардин се усмихва леко.

— Нищо сериозно.

— Не убих Дан, когато го намерих. Само го изритах в лицето…

— Изритал си го в лицето… — казвам и продължавам да разчоплям плетеницата в главата си.

— Да… Зед ли ти каза? — пита учудено.

— Да… не… не помня. — Спомням си, че чух думите, но не помня кой ги каза. Аз съм Хардин, не съм Зед. Гласът на Хардин в съзнанието ми е така ясен, така истински!

— Бил си тук, нали? Снощи. — Правя крачка към него, а той се притиска към стената. — Да, ти беше тук. Помня. Каза, че за малко да се изкушиш да пиеш, но не си пил…

— Мислех, че не помниш — отвръща тихо Хардин.

— Защо просто не ми кажеш? — Главата ме заболява, докато се опитвам да отделя и пак да събера парченцата установена реалност.

— Не знам. Щях да ти кажа, но после ти се усмихна и не исках да разваля мига — обяснява и очите му се забиват в златните райски врати на картината на майка ми.

— Как би могъл да провалиш мига, като ми кажеш, че си ме докарал у дома?

— Не, не, Зед те докара, не аз.

И аз бях останала с такова впечатление, но всичко е объркано и започвам да се вбесявам от безпомощността на размътеното ми съзнание да си спомни.

— Значи си дошъл след това? Какво правех? — Искам Хардин да ми помогне да събера парчетата от пъзела, да възстановя хронологията на събитията. Не мога сама.

— Лежеше на дивана. Едва говореше.

— О!

— И изричаше неговото име, викаше го — казва тихо, но някъде дълбоко в гласа му усещам болка и… злост.

— Кого?

— Зед. — Вече усещам цялата емоция, стояща зад тази една сричка.

— Не, не, не съм го викала. Няма никаква логика в това. Не помня, ще се побъркам. — Парчета: Хардин говори за Дан, Хардин ме пита дали го чувам, аз питам за Зед… — О, да, исках да питам дали си се бил със Зед. — Споменът е мътен, но е все още там.

— Ти каза името му няколко пъти. Няма проблем. Не знаеше какво става. — Погледът му се забива в килима и остава закован там. — И бездруго не съм очаквал да ме искаш тук.

— Не, не съм искала него. Не помня много, но знам, че се страхувах. Познавам се достатъчно добре. Първият човек, когото бих извикала, си ти — признавам, без да се замислям.

Какво казах? С Хардин скъсахме. За пореден път. Всъщност за втори, но имам чувството, че сме се разделяли много повече пъти. Сигурно защото този път не скочих в ръцете му при най-малкия сигнал от негова страна, че ме иска. Този път напуснах апартамента и му върнах подаръците. Този път заминавам за Сиатъл след по-малко от двадесет и четири часа.

— Ела тук — казва и разтваря ръце.

— Не мога. — Прокарвам ръце през косата си — още един придобит от него навик.

— Да, можеш.

Когато Хардин е край мен, независимо от ситуацията, чувството за присъствието на нещо любимо и познато се излива във вените ми, във всяка клетка от съществото ми. Или си крещим, или се усмихваме един на друг и се закачаме. Никога няма средно положение, няма някаква дистанция. Сега ми се струва толкова естествено — като придобит инстинкт — да си позволя да намеря утеха в прегръдката му и да забравя за всичките ни проблеми.

— Нали не сме вече заедно — казвам тихо.

— Знам.

— Не мога да се преструвам или да се залъгвам, че сме. — Захапвам долната си устна и се опитвам да пренебрегна изгасналата светлина в очите му, след като му напомням каква е ситуацията между нас.

— Не искам от теб такова нещо. Просто те моля да дойдеш при мен — ръцете му са все още отворени, примамващи, магнитни и ме притеглят все по-силно.

— Ако го направя, ще влезем обратно в затворения цикъл, който и двамата решихме да прекратим.

— Теса…

— Хардин, моля те — правя крачка назад. Тази стая е прекалено малка, за да избегна влиянието му. Самоконтролът ми се разпада.

— Добре — въздъхва накрая и ръцете му се заравят в косата — знак, че е безсилен и че трупа недоволство.

— Имаме нужда от това. Сам го знаеш. Да прекараме малко време разделени.

— Малко време разделени? — Изглежда наранен, като прострелян, но в същото време и ядосан. Страхувам се от думите, които предстои да му кажа. Не искам да се карам сега с него, а и днес не е ден за кавги.

— Да, малко време. Да останем сами. Не успяваме да сработим нещата и всичко като че върви срещу нас. Самият ти каза онзи ден, че ти е писнало. Изрита ме от апартамента — казвам и кръстосвам ръце пред гърдите си.

— Теса… не можеш, по дяволите… — поглежда ме в очите и се спира по средата на изречението. — Колко време?

— Какво?

— Колко време разделени?

— Аз… — не очаквах, че ще се съгласи. — Не знам.

— Седмица? Месец?

Иска да му кажа точно какво да очаква.

— Не знам, Хардин. И двамата трябва да се съвземем, да се осъзнаем, да поработим над себе си.

— Ти си моето осъзнаване, Тес.

Думите му се забиват в гърдите ми. Събирам последни сили да откъсна очи от лицето му, преди да съм се предала. Съпротивата ми е на нула.

— И ти си моето осъзнаване, знаеш, че е така. Но винаги си толкова ядосан, а аз винаги се притеснявам да не избухнеш. Трябва да направиш нещо по въпроса за този гняв у теб. А и аз имам нужда временно да остана сама.

— Значи отново вината е само моя?

— Не, аз също имам вина. Прекалено съм зависима от теб. Трябва да се науча да бъда независима.

— Откога това има значение? — Тонът му ми подсказва, че досега не се е замислял, че зависимостта ми от него е проблем.

— Откакто всичко гръмна преди няколко вечери. Всъщност започна малко преди това. Проблемът със Сиатъл и скандалът онази вечер бяха само черешката на тортата.

Когато най-сетне събирам кураж да го погледна, изражението му е съвсем различно.

— Добре, разбирам. Съжалявам. Знам, че винаги се издънвам. Може би е време да започна да те слушам повече. — Пресяга се и хваща ръката ми. Този път не се дърпам. Не мога да отрека, че начинът, по който се съгласява с всичко, което кажа, ме изумява. — Ще ти дам времето, ще ти дам и личното пространство. През последните двадесет и четири часа ти се струпаха ужасни неща и не искам и аз да бъда проблем… поне този път най-големият проблем не съм аз.

— Благодаря.

— Може ли да те помоля да ми се обадиш, когато пристигнеш в Сиатъл? И да ми обещаеш, че ще хапнеш нещо и че ще си почиваш сега? Моля те. — Зелените му очи са меки, топли и искам да му кажа да не тръгва, да остане, но знам, че идеята не е добра.

— Обещавам. Благодаря… Наистина благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. — Пъха ръце в тесните джобове на джинсите си, а очите му изучават лицето ми. — Ще предам поздрави на Ландън.

И тръгва. Гледам как бавно върви към колата, после се обръща и дълго гледа къщата на майка ми, преди да се качи. Не мога да спра усмивката си.