Анна Тод
След падането (63)

Глава шестдесет и две
Теса

Престанете! Искам да изкрещя и на двамата. Не мога да понасям да се карат така. Не мога да следя събитията, а времето отдавна няма значение. Всичко е извън контрол. Някъде се затръшват врати, майка ми и Хардин спорят, а това е толкова болезнено за слушане. Но най-ужасен е мракът. Поглъщащ мрак, който се опитва да ме дръпне за краката и да ме удави.

По някое време питам Хардин.

— Да, а какво стана със Зед? И него ли би?

Поне мисълта е там и се опитвам да я изрека, но не съм сигурна, че думите успяват да стигнат до устата ми и че изобщо излизат разбираеми. Движенията на устата ми не могат да се координират с мозъка.

— Не, аз съм Хардин, не Зед.

Хардин е тук, а не Зед. Чакай, Зед също е тук, нали?

— Не, Хардин, бил ли си Зед?

Мракът ме дърпа в обратна на гласа ми посока. После този на майка ми изпълва стаята. Знам, че е тук. Знам, че се опитва да се наложи, но не разбирам и дума. Чувам само гласа на Хардин — ясно и силно. Не толкова самите думи, а начина, по който звучи гласът му, как се разлива по мен, през мен. После усещам нещо да се плъзва под тялото ми. Ръката на Хардин? Не съм сигурна, но знам, че ме вдигат от дивана, а познатият аромат на мента изпълва ноздрите ми. Защо е тук и как ме е намерил? Секунди след това ме слагат да легна и после пак ме изправят. Не искам да се мърдам. Разтрепераните ръце на Хардин ме обличат. Искам да изпищя и да му кажа да спре да ме докосва. Не желая никой да ме докосва, но в мига, в който пръстите му се опират в кожата ми, гнусният спомен за Дан изчезва.

— Докосни ме пак. Накарай го да си иде — умолявам го. Той не отговаря. Ръцете му докосват главата ми, врата ми, косата ми и аз се опитвам да вдигна ръце към него, но са прекалено тежки.

— Обичам те. Толкова съжалявам — чувам, преди главата ми да се отпусне на възглавницата. — Искам да я заведа у дома.

Не, остави ме тук, моля те. Но не си отивай…