Анна Тод
След падането (62)

Глава шестдесет и едно
Хардин

Не може да са пристигнали отдавна. През цялото време карах с повече от тридесет километра над позволената скорост. Едва не повръщам, когато забелязвам колата на Зед пред къщата на майка й. Виждам го да излиза от малката веранда и вече съм като обезумял бик. Зед бавно тръгва към колата си, а аз паркирам на улицата така, че да не го блокирам, за да може да се разкара възможно най-бързо.

Какво да му кажа? Какво да й кажа? Дали ще може дори да ме чуе?

— Знаех, че ще дойдеш тук — казва тихо Зед, когато заставам пред него.

— Защо да не дойда? — питам и с мъка преглъщам гнева си.

— Вероятно защото ти си виновен за всичко това.

— Сериозно ли го казваш? Аз съм виновен, че Стеф е психопат?

Да, да, аз съм виновен!

— Не, не. Но си виновен за това, че не дойде с нея на въпросното парти. Трябваше да видиш лицето й, когато разбих оная врата. — Зед клати глава, сякаш да се отърве от спомена.

Гърдите ме болят. Теса вероятно не му е казала, че се разделихме. Дали това означава, че все още се държи за надеждата. Така както се държа и аз.

— Не… не отидох, защото изобщо не знаех, че Теса ще ходи. Сега се разкарай. Къде е тя?

— Вътре — казва с убийствен поглед.

— Не ме гледай така. Не трябваше да си тук, нали? — напомням му заканата си.

— Ако не бях аз, щяха да я изнасилят и кой знае още какво…

Ръцете ми са вече на яката на якето му и го заковавам за вратата на джипа.

— Колкото и да се опитваш, колкото и пъти да я спасяваш, тя никога няма да те иска повече от мен. Не го забравяй. — След което правя крачка назад. Искам да счупя носа му пак, да го бия заради това, че е такъв надут пуяк, но Теса е в къщата и искам да я видя. Веднага. Когато минавам край прозореца на джипа му, забелязвам… роклята и чантата на Теса.

Не е с дрехи?

— Защо роклята й е тук? — питам и не искам да чувам отговора. Отварям вратата и събирам нещата й. Той не ми отвръща веднага. Поглеждам го и чакам.

— Бяха я съблекли — обяснява с гробовно изражение.

— Мамка му!

Тръгвам към къщата на майка й. Когато стигам до вратата, тя застава на прага и блокира пътя ми.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Дъщеря й е зле, а нейната първа мисъл е да започне да ми писка. Страхотна майка!

— Искам да я видя — отговарям. Хващам дръжката на вратата. Тя клати глава, но се отдръпва от пътя ми. Имам чувството, че се е усетила, че ще я отнеса с вратата.

— Няма да влезеш в този дом. Не ме ли чуваш? Изобщо не си мисли, че можеш да минеш през мен.

Вратата зад гърба ми се затръшва и веднага оглеждам стаята. Търся моето момиче. И когато я виждам, застивам. Лежи на дивана. Коленете й са леко свити, русата й коса е като ореол около главата й. Очите й са затворени. Карол не спира да врещи. Не ми пука.

Пристъпвам към Теса и падам на колене. Палецът ми вече гали бузата й, дланите ми се увиват като шушулка около зачервеното й лице.

— Исусе! — прошепвам и гледам как гърдите й бавно се вдигат и свиват. — Мамка му, Тес, толкова съжалявам! Аз съм виновен за всичко! — нашепвам и се моля да може да ме чуе. Толкова е красива! Лицето й е спокойно, устните й са леко разделени. Изумителните й черти са така невинни и чисти.

Карол, разбира се, скача отгоре ми като лъвица и изсипва гнева си върху мен.

— Да, това поне си разбрал. Ти си виновен! Сега се махай от къщата ми, преди да съм извикала полицията да те изкара насила.

Без да обръщам глава към нея и все така впил поглед в моето красиво момиче, казвам съвсем спокойно:

— Защо не спреш да викаш? Никъде няма да отида. Давай, звъни в полицията. Нека да дойдат тук посред нощ. Утре всички ще говорят само за това, а както вече знаем, ти не искаш това да се разчуе.

Наясно съм, че се опитва да ме убие с поглед и че в мислите си мята ножове в гърба ми, но не я поглеждам.

— Добре, имаш пет минути — изсумтява тя и започва да блъска с токовете си по пода. Звукът е кошмарен. И защо се е докарала така посред нощ, по дяволите?

— Надявам се да ме чуваш, Теса — думите ми са забързани, но допирът ми е нежен. Галя лицето й. Сълзи се стичат от очите ми и падат върху кожата й. — Толкова съжалявам. Господи, толкова съжалявам за всичко. Не трябваше да те пускам да си идеш. Никога. Какво съм си въобразявал, за бога! Мисля, че мъничко ще се гордееш с мен. Не убих Дан, когато го намерих. Само го ритнах в лицето… о, да, и малко го стиснах за гърлото… — спирам и се замислям, преди да продължа с признанията си. — И почти бях решил да пия тази вечер, но не го направих. Знам, че си мислиш, че не ми пука, но не е така. Просто не знам как да ти го покажа. — Млъквам, гледам как клепачите й се мърдат и се надявам, че ме чува.

— Теса, можеш ли да ме чуеш? — питам с надежда.

— Зед? — прошепва тя и за секунда усещам как дяволът пак се загнездва в съзнанието ми.

— Не, бебо, аз съм Хардин. Не Зед — не мога да прикрия раздразнението си, когато чувам името му от устните й.

— Не, Хардин. — Веждите й се събират объркано, но очите й са затворени. — Зед? — повтаря и аз махам ръце от лицето й. Когато се изправям, майка й е изчезнала. Учудвам се, че не надничаше през рамото ми, докато се опитвах да говоря на дъщеря й. И тогава, сякаш усетила, че мисля за нея, вещицата нахлува в стаята.

— Свърши ли? — пита заканително тя.

— Не, не съм.

Би трябвало да съм приключил — все пак Теса иска да види Зед, а не мен. След това обаче Карол се сеща, че Теса е напълно безпомощна, и пита с мазен глас:

— Можеш ли да я качиш в стаята й, преди да тръгнеш? Не бива да лежи тук, на дивана.

— Значи не ми е разрешено да влизам тук… — не довършвам изречението. Не искам да започвам спорове с тази жена. Не е добре за никого. — Разбира се. Къде е стаята й?

— Последната врата вляво — отговаря тя рязко и пак изчезва. Не знам откъде Теса е наследила добротата си, но едно е сигурно — не е от майка й.

Въздъхвам, плъзгам една ръка под коленете на Теса и нежно я повдигам. Когато я притискам към гърдите си, от устните й се откъртва нежен стон. Докато я нося към стаята й, трябва да вървя с леко приведена глава — къщата е малка, много по-малка, отколкото си бях представял. Последната врата е притворена. Бутам леко с крак. Шокиран съм от носталгията, която ме залива при влизането в тази стая, която виждам за първи път в живота си. В другия край до стената има малко легло. Бюрото е в ъгъла. Голямо е почти колкото леглото и изпълва половината стая. Виждам Теса като момиче, седнала зад огромното бюро. Седи там с часове и учи. Веждите й са събрани, устата й е свита в права линия, косата й пада над очите и тя бързо я прибира с ръка, слагайки молива зад ухото си.

Не е възможно тези розови чаршафи и лилава завивка да принадлежат на Теса, не и на Теса, която познавам. Може би са от времето, когато малката Тереза е минавала през „розовия Барби период“, за който веднъж каза, че е и най-хубавият, и най-лошият в живота й. Спомням си, когато ми разказваше как постоянно питала майка си къде работи Барби, в кой университет е била, дали един ден ще има деца. Поглеждам порасналата Теса в ръцете си и се усмихвам на вечното й любопитство — едно от най-любимите ми в нея неща, но в същото време и най-дразнещото.

Отмятам одеялото и нежно я слагам на леглото. Под главата й поставям само една възглавница — точно както спи у дома.

У дома… това вече не е нейният дом. Вече не. Тази малка къща и нашият апартамент са били за Теса една малка спирка по пътя към голямата й мечта: Сиатъл.

Когато отварям да търся дрехи, за да я облека, малкият дървен гардероб проскърцва. При мисълта как Дан я е събличал, свивам ръце в юмруци около материята на тениската, която намирам в гардероба й. Нежно повдигам тялото й и започвам да я обличам. Косата й е рошава, но когато се опитвам да я пригладя, става още по-зле.

Тя пак простенва и пръстите й помръдват. Иска да се движи, но не може. Опитвам се да не гледам към гърдите й, докато вкарвам ръцете й в отворите за ръкавите.

Обръщам се и на вратата виждам Карол. Лицето й е напрегнато, но и някак замислено. Питам се колко ли време е стояла там.