Анна Тод
След падането (61)

Глава шестдесет
Теса

— Какво се е случило? Искам да знам всичко — вика майка ми, когато Зед ме вдига и ме изкарва от колата. Увитите му около тялото ми ръце ме връщат в съзнание. Изгарям от неудобство и смущение.

— Предишната съквартирантка на Теса е сложила нещо в питието й и Теса ме помоли да я доведа тук — казва й Зед. И това е истината, но не цялата.

— Мили боже! Защо това момиче би направило такова ужасно нещо?

— Не знам, госпожо Янг. Може би Теса ще обясни, когато се събуди.

Будна съм, искам да извикам, но не мога. Странно е да можеш да чуваш всичко, което се случва около теб, но да не можеш да участваш в разговора. Не мога да се движа, не мога да говоря, но съзнанието ми е будно, макар и като затънало в непрогледна мъгла. Мислите ми са изкривени, но знам какво се случва, а това, което се случва, се променя на всеки няколко минути. Понякога гласът на Зед е заменен от този на Хардин и съм повече от сигурна, че чувам смеха на Хардин, че виждам лицето му и се опитвам да отворя очи.

Загубвам си ума. Откачам от наркотика, желая да го спра, не искам да руши тялото ми.

Минава време и мисля, че ме слагат на дивана. Бавно, дори с нежелание ръцете на Зед се развиват от тялото ми.

— Благодаря, че я доведе — казва майка ми. — Това е кошмар. Кога ще се събуди? — Гласът й е като бормашина. Дори и със затворени очи знам, че стаята се върти около мен.

— Не знам. Мисля, че най-много след дванадесет часа ще е добре. Вече са минали около три.

— Как може да е толкова глупава? — вика майка ми и думата „глупава“ отеква в съзнанието ми няколко пъти.

— Кой? Стеф ли? — пита той.

— Не, Тереза. Как може да е такава глупачка да общува с такива хора?

— Не е виновна тя — защитава ме Зед. — Това трябваше да е парти за сбогуване. Теса мислеше, че Стеф й е приятелка.

— Приятелка? О, моля ти се! Теса трябваше да си опича акъла и да не се и опитва да се сприятелява с нея. Или с когото и да е от вас всъщност.

— Не искам да бъда непочтен или да опонирам на мнението Ви, но Вие не ме познавате. Току-що карах два часа, за да доведа дъщеря Ви тук — отговаря вежливо Зед.

Майка ми въздъхва и чувам как щрака с токчетата по пода на кухнята.

— Имате ли нужда от нещо друго? — пита той.

Диванът е много по-мек от ръцете на Зед. Ръцете на Хардин са меки, но и някак силни и твърди. Начинът, по който мускулите му се изпъват и свиват под кожата му, е едно от нещата, които най-много обичам в него. Мислите ми пак са замъглени. Мятам се между объркване и ясно съзнание. Някъде в далечината чувам гласа на майка си.

— Не, благодаря, че я докара. Бях груба преди малко и се извинявам.

— Отивам само да й донеса дрехите и чантата от колата и се връщам веднага, след което заминавам.

— Добре — отвръща. Чувам токчетата й в другата страна на стаята.

Чакам да чуя как колата на Зед се отдалечава, но това не се случва. Може би вече е тръгнал и не съм усетила? Толкова съм объркана. Главата ми тежи. Не знам колко дълго съм лежала тук, но съм жадна. Дали Зед вече си е тръгнал?

— Какво правиш тук, по дяволите? — изврещява майка ми и острият звук ме връща в съзнание, но все още не знам какво се случва.

— Добре ли е? — пита задъхан, накъсан глас. Хардин. Тук е. Освен ако не е Зед и пак да се бъркам. Не, не, Хардин е. Усещам, че е той.

— Няма да влезеш в този дом — продължава да пищи майка ми. — Не ме ли чуваш? Изобщо не си мисли, че можеш да минеш през мен.

Вратата се затръшва, а майка ми продължава да врещи.

И мисля, че усещам ръката му на бузата си.