Анна Тод
След падането (6)

Глава пет
Хардин

Излизам пред сградата. Вятърът плющи в ушите ми и носи единствения глас, който не очаквах да чуя точно сега. Досега трябваше да търпя, да слушам как всички онези хора говорят лоши неща за мен и трябваше да си държа устата затворена. И след всичко това исках да чуя гласа на моето момиче, на моя ангел. И ето, чувам гласа й. Но чувам и неговия.

Завивам зад ъгъла. Ето ги. Теса и Зед. Първите ми мисли бяха: Защо Зед е тук, по дяволите? Защо Теса е навън и говори с него? Коя част от изречението „Стой настрани от него“ не е разбрала, по дяволите?

Когато този задник започва да й крещи, тръгвам бързо към тях. Никой няма право да й крещи. Но когато споменава Сиатъл… спирам като закован.

Теса мисли да заминава за Сиатъл? И Зед знае, а аз не? Това наистина ли се случва? Тя никога не би планирала такова нещо зад гърба ми. Никога не би крила от мен. Но присвитите и изпълнени с подигравка очи на Зед ми подсказват, че може би аз съм се объркал някъде в преценката си. Когато Теса се обръща към мен, движенията й са като в забавен кадър. Сиво-сините й очи буквално ще гръмнат от изненада и напрежение.

— Хардин… — Виждам, че се опитва да ми говори, но гласът й е едва доловим, думите й са изгубени насред вятъра.

Не знам какво да кажа. Устата ми се отваря, затваря, отваря, затваря, после се движи настрани, но нищо не излиза от гърлото ми. След много време успявам да кажа:

— Значи това е бил планът ти?

Тя рязко прибира косата си назад, устните й се обръщат сърдито надолу, потърква ръцете си с длани, трепери от студ.

— Не! Не е така, Хардин. Аз…

— Вие двамата сте измислили страхотен план. Ти… — соча към копелето. — Ти си правил планове и си се чудел как да се докопаш до момичето ми. Пак и пак, като някоя упорита конска муха. Колкото и да ти се говори, колкото и да те бия, пак долазваш като някоя шибана хлебарка.

За мое огромно учудване, той даже смее и да приказва.

— Тя е…

— А ти? — соча към русото момиче, което току-що смаза целия ми свят под острото токче на обувката си. — Ти си играеш тези игрички с мен, правиш се, че ти пука, а през цялото време си планирала да ме напуснеш! Знаеш, че няма да отида Сиатъл, и въпреки това си планирала да избягаш. Без дори да ми кажеш!

Очите й са насълзени. Молят ме.

— Затова не ти казах, Хардин, защото…

— Престани да говориш — казвам и ръката й притиска гърдите й. Преструва се, че думите ми могат да я наранят. Или може би наистина я нараняват, но нека се почувства така, както се чувствам аз. Как можа да ме унижи по този начин. И то не пред кого да е, а пред шибаняка Зед.

— Защо той е тук? — питам.

Няма и следа от самодоволната му усмивка, с която ме посрещна.

— Помолих го да се видим тук.

Правя няколко крачки назад, сякаш съм изненадан от думите й. Разбира се, че го е извикала да се видят тук. Или пък наистина съм изненадан? Не мога да разбера какво се случва с мен, какви са тези чувства, които преминават с бясна скорост през гърдите ми.

— Е, ето ти и истината. Вие двамката вероятно имате да си казвате нещо специално.

— Исках само да говоря с него за обвиненията. Опитвам се да ти помогна, Хардин. Моля те, само ме изслушай. — Прави крачка към мен и прибира косата от лицето си. Клатя глава.

— Това са пълни глупости. Чух разговора ви. Ако не го искаш, кажи му го сега, пред мен.

Насълзените й очи ме молят да не я карам да го унижава пред мен, но няма начин да ме убеди. Не и този път.

— Сега, иначе приключвам с теб — думите ми изгарят езика ми като киселина.

— Не те искам, Зед — казва с лице към мен. Думите й са забързани, паниката кънти в тях.

Знам, че я боли да го каже.

— Никак ли? — питам и имитирам зловещата усмивка на Зед отпреди минута.

— Никак — отвръща тъжно и прокарва пръсти през косата си.

— И не искаш да го виждаш никога повече. Обърни се и му го кажи в лицето.

Но Зед се обажда:

— Хардин, престани. Остави. Разбрах. Не бива да участваш в тази болна игра, Теса. Разбрах.

Изглежда жалък, като тъжно дете.

— Теса… — започвам, но когато ме поглежда, в очите й виждам отвращение. От мен. Едва не падам на колене да я моля за прошка.

Тя прави крачка към мен.

— Не, Хардин, няма да го направя. Не защото искам да бъда с него. Не искам. Обичам теб, само теб, но ти го правиш, за да си отмъстиш, да се наложиш. Това е грозно, жестоко и няма да ти помогна — казва и започва да яде вътрешната част на бузата си, за да не се разплаче.

Какво правя, по дяволите?

— Прибирам се у дома — заявява с гняв. — Когато си готов да говориш за Сиатъл, ще бъда там.

Обръща се и се кани да тръгва.

— Няма как да се прибереш у дома — викам след нея.

— Аз ще я закарам — казва Зед.

Думите му едва не ме скършват на две половини.

— Вече минах през достатъчно лайна заради теб. И сега бих те убил. Не, не само да ти счупя някоя и друга кост, а направо да ти пръсна черепа върху цимента и да гледам как кръвта ти изтича…

— Престани! — пищи Теса и покрива ушите си.

— Теса, ако… — започва с много мек глас Зед, но тя го прекъсва.

— Зед, оценявам всичко, което направи, но вече наистина е време да спреш. — Опитва се да звучи строго, но не успява. Той въздъхва, обръща се и се отдалечава. Тръгвам към колата и точно когато съм вече до вратата, баща ми и Ландън се появяват. Разбира се, точно сега всички ще се насъберат! Чувам почукването на токчетата на Теса зад гърба си.

— Тръгваме — казвам, преди някой от тях да успее да обели дума.

— Ще ти се обадя след малко, Ландън — казва Теса.

— Нали ще идваш в сряда? — пита Ландън. Тя се усмихва с най-изкуствената възможна усмивка, но дори фалшът не успява да прикрие паниката в очите й.

— Да, разбира се.

Ландън ме гледа лошо — очевидно е забелязал напрежението между нас. Дали знае за плана й? Сигурно.

И най-вероятно й е помогнал да го разработи. Качвам се в колата и дори не се опитвам да прикрия нетърпението си да се махна от това място.

— Ще се обадя — казва тя на всички и маха с ръка.

Веднага щом закопчава колана си, увеличавам музиката.

— Хайде, чакам — изрича без грам емоция на лицето.

— Моля?

— Хайде, чакам да ми се разкрещиш. Знам, че това ще направиш.

Предположението й ме кара да си затворя устата. Да, наистина мислех да крещя и да й викам, но сега, когато казва, че го е очаквала, ме сварва леко неподготвен. Но разбира се, че ще очаква да крещя. Защото винаги това правя. Само това.

— Е? — устните й са свити в черта.

— Нямам намерение да ти крещя.

Тя ме поглежда и веднага отмества очи към някаква несъществуваща точка зад прозореца.

— Не знам какво да правя… освен да ти викам. Това е проблемът, нали? — въздъхвам, предавам се и облягам чело на волана.

— Не съм го планирала зад гърба ти, Хардин. Не съм го направила с цел да крия нещо от теб.

— А защо изглежда точно така?

— Никога не бих направила такова нещо, Хардин. Обичам те. Ще го разбереш, когато ти мине.

Думите й се удрят в мен и гневът ме залива.

— Разбирам, че скоро се местиш. Дори не знам кога. По дяволите, та ние живеем заедно! Спим в едно легло! И не си ми казала нищо. Не си ми казала, че имаш намерение да ме оставиш. Винаги съм знаел, че ще го направиш.

Чувам как разкопчава колана си, след секунда вече е седнала в мен и ме блъска в раменете. Голите й бедра са ме обкрачили. Студените й ръце са заключени около врата ми, мокрото й от сълзи лице е заровено в гърдите ми.

— Стани от мен — казвам и се опитвам да махна ръцете и, увити около тялото ми.

— Защо винаги мислиш, че ще те оставя? — пита и ме стиска по-силно.

— Защото ще го направиш.

— Не заминавам за Сиатъл, за да те напусна. Отивам заради себе си, заради кариерата си. Винаги е било заложено в плана ми, това е била мечтата ми — да замина за Сиатъл и да работя, там. И това е прекрасна възможност. Попитах Ванс, когато бяхме разделени и се опитвахме да решим какво ще правим. След това пробвах да ти кажа много пъти, но ти или ме прекъсваше, или не искаше да говориш за нищо сериозно.

Представям си само едно: как си опакова нещата и заминава, без да ми каже до последната секунда. Вероятно си е мислела да ми остави само някоя бележка на плота на кухнята.

— Да не си посмяла да ме обвиняваш! — гласът ми не звучи така убедително, както ми се искаше.

— Не те виня, но предполагах, че няма да ме подкрепиш. Знаеш колко е важно това за мен.

— И какво мислиш да правиш? Ако заминеш, знаеш, че не мога да бъда с теб. Обичам те, Теса, но няма да замина за Сиатъл.

— Защо? Та ти дори не знаеш дали ще ти хареса, или не. Можем поне да опитаме. И ако не ти харесва, да заминем за Англия…

— И ти не знаеш дали ще ти хареса в Сиатъл. — Поглеждам я с празни очи. — Съжалявам, но ще се наложи да избереш. Сиатъл или аз.

Тя ме поглежда и сяда на мястото си, без да каже и дума.

— Не се налага да решаваш веднага, но времето лети.

Въртя ключа и потегляме.

— Не можеш да ме обвиняваш заради това, че съм направила своя избор.

Не ме поглежда.

— Знаеше какво мисля за Сиатъл. Имаш късмет, че си удържах нервите там, с него.

— Аз ли имам късмет?

— Този ден вече замина по дяволите. Нека не се караме за тези неща. Но искам да ми отговориш до петък. Освен ако не планираш да заминеш преди това.

Самата мисъл, че може наистина да замине, вледенява кръвта ми. Знам, че ще избере мен. Трябва да избере мен. Можем да заминем за Англия и да се махнем от тази дупка. Не се е оплакала, че днес е пропуснала часовете си, за което се радвам, защото не желая да се караме и за това.

— Ти си пълен егоист — обвинява ме тя.

Не споря, защото е права, но въпреки това казвам:

— Мисля, че егоист е и човек, който е планирал да те напусне, без дори да ти каже, и който прави планове зад гърба ти. Къде смяташ да живееш? Имаш ли вече квартира?

— Не, мислех да търся от утре. Заминаваме в сряда на екскурзия със семейството ти.

В началото не разбирам защо говори в множествено число.

— Ние!

— Ти каза, че ще дойдеш…

— Теса, все още се опитвам да се съвзема от новината ти за Сиатъл. — Знам, че се държа като идиот, но всичко това е толкова объркано, толкова неправилно. — И да не забравяме, че пак си се обадила на Зед.

През целия път тя мълчи. Налага се да я погледна няколко пъти, за да се уверя, че все още е будна.

— Сега какво? Не ми говориш ли? — питам, когато спираме на паркинга пред нашия… моя апартамент.

— Не знам какво да кажа — гласът й е тих, сякаш се е предала. Докато паркирам, се сещам: — Мамка му, баща ти е все още тук, нали?

— Не знам къде другаде може да отиде… — отвръща, без да ме погледне.

Излизаме от колата и аз казвам:

— Е, като се качим, ще го попитам къде иска да го закарам.

— Не, аз ще го закарам — промърморва тя.

Макар че моето момиче върви до мен, ми се струва, че е вече на километри далеч.