Анна Тод
След падането (58)

Глава петдесет и седем
Хардин

Прелиствам страниците на малката тетрадка и не знам откъде да започна да чета. Това е някакъв журнал от лекциите по религия на Теса. Отне ми минута, докато разбера какво е, защото въпреки заглавието на първата страница, всичко, което е писала, е обозначено с дата и само с една дума. Повечето от думите нямат нищо общо с религията. Не са структурирани като есета. Виждал съм как Теса пише есетата. Това е по-скоро като поток на подсъзнанието.

Болка.

Думата веднага хваща окото ми.

Дали болката е в състояние да накара хората да обърнат гръб на своя Бог? И ако е така, как и защо става така? Болката може да накара човек да обърне гръб на всички и всичко. Болката е в състояние да те накара да извършиш неща, които никога не си предполагал, че можеш да направиш. Например да обвиниш Бог за нещастието си. Болка — такава простичка дума, но заредена с много емоция и смисъл. Научих, че болката е най-силната емоция, която човек може да изпита. За разлика от много други емоции, болката е нещо, което неизменно сполетява човека в даден етап от живота му, всеки един човек, без изключение. В болката няма нищо позитивно, нищо градивно, не можеш да погледнеш на нея в друга перспектива… има само едно море от гола, чиста болка.

Напоследък се случи така, че се изправих срещу болката лице в лице. Беше станала буквално неописуема, смъртоносна. Понякога, когато съм сама, което напоследък се случва доста често, се опитвам да реша кой вид болка е най-неприятният. Отговорът не е така прост както очаквах. Бавната, стабилна, пулсираща болка, онази болка, която идва, след като си бил многократно нараняван от един и същи човек. И въпреки това, ето ме — позволявам на болката да остане, не я пускам да си иде. Само в онези редки моменти, когато той ме прегърне и ме притисне до гърдите си, тя изчезва. И тогава ми обещава неща, които знае, че няма да направи. И точно когато свикна с живота без болка, която обикновено сама си причинявам, тя се връща и ме поразява с още по-тежък удар.

Това няма нищо общо с религията. Това е за мен.

Реших, че изгарящата болка, от която не можеш да се спасиш, е най-лошото от всичко, което може да ти се случи. Тази болка идва, когато най-сетне се отпуснеш и започнеш да дишаш с пълни гърди, мислейки си, че един проблем е останал в миналото. Той обаче се връща след ден или два, вече е набрал нова сила и се настанява като основен проблем за дни напред. Тази болка идва тогава, когато вложиш всичко, което имаш, в някого или в нещо, а после този някой те предава и ти не знаеш, нямаш представа и когато разбереш за предателството, тя идва с такава сила, че те смазва, едва дишаш, едва успяваш да се хванеш за малкото парченце, което е останало от теб и което те моли да не се предаваш.

Мамка му!

Понякога хората се опират на вярата. Понякога, ако имаш късмет, може да се довериш на някого другиго и да се оставиш да те извадят от болката, преди да си потънал в нея. Болката е едно от онези ужасни места, където, веднъж стъпил, трябва да риташ с крака и да се бориш, за да излезеш от блатото. И дори когато си мислиш, че си избягал, разбираш, че тя е оставила своя отпечатък. Като жив, докато си жив. Ако си като мен, ако нямаш на кого да разчиташ, няма кой да ти подаде ръка и да те извади от този ад, тогава трябва сам да завържеш връзките на обувките си, сам да хванеш ръката си и да се измъкнеш. Отново сам.

Поглеждам датата. Писала го е, когато бях в Англия. Не бива да чета повече. Трябва да оставя шибаната тетрадка и никога повече да не я отварям. Но не мога. Трябва да знам какво още е написала в тази своя тетрадка. Мисля, че това е най-близкото разстояние, до което някога ще ме допусне, затова чета. Попадам на думата Вяра.

Какво е вярата за теб? Имаш ли вяра в нещо, по-силно от теб? Мислиш ли, че вярата може да направи живота на хората по-добър?

Това трябва да е по-леко за четене. Не би следвало да върти ножа в гърдите ми, нали? Това няма начин да е свързано с мен.

За мен вярата е това, когато освен в самия себе си вярваш в нещо или в някого другиго. Не считам, че хората могат да имат едно и също становище по въпроса за вярата, било то религиозна вяра, или не. Вярвам в сила, по-голяма от мен — така съм възпитана и отгледана. Майка ми ме водеше на църква всяка неделя и почти всяка сряда. Сега не ходя на църква, а може би трябва, но все още не знам какво мисля за вярата си от религиозна гледна точка. Сега когато съм голям и самостоятелен човек и вече не съм задължена да правя това, което майка ми очаква от мен или ми заповяда. Когато мисля за вярата, в съзнанието ми думата не се асоциира с религиозната вяра. Може би това не е редно, но не мога да направя нищо по въпроса. Винаги всичко отива към него. Той е във всяка моя мисъл. Не съм напълно сигурна, че това е нещо хубаво, но така стоят нещата и имам вяра, че накрая всичко ще се нареди. Да, с него е трудно, прекалено много ме брани, понякога дори ме контролира… добре де, не понякога, а често, но аз вярвам в него, знам, че намеренията му са добри, независимо че действията му понякога ме вбесяват.

Връзката ми с него ме изправя пред предизвикателства и изпитва вярата ми по начини, каквито дори не съм предполагала, че съществуват, но всяка секунда си струва. Само вярвам, че един ден страхът му да не ме загуби ще изчезне и че ще приеме с отворено сърце нашето съвместно бъдеще. Това е всичко, което искам. Знам, че и той го иска, но също знам, че никога няма да го признае. Имам толкова силна вяра в този мъж че бих изплакала всяка сълза, бих поела болката при всеки спор само за да мога един ден да видя в очите му, че най-сетне е възвърнал вярата си в себе си. А това ще се случи. Имам вяра, че един ден Хардин ще каже честно и открито какво наистина чувства, че най-сетне сам ще сложи край на емоционалното си заточение, на забраната, която си е наложил да не чувства нищо, да не казва нищо. Вярвам, че един ден ще види, че не е злодей. Той така упорито иска да изглежда като злодей, но дълбоко в себе си той е герой. Той е моят герой, моят… понякога мъчител, но предимно моят герой. Той ме спаси от самата мен. Прекарах толкова време, почти цял живот, да бъда човек, какъвто не съм, но Хардин ми показа кое е хубаво за мен и че няма нищо страшно да бъда себе си. Вече се отървах от представата на майка ми за това каква трябва да бъда и каква трябва да стана и аз съм безкрайно признателна, че ме доведе дотук. Вярвам, че един ден със сигурност ще види, че е невероятно съвършен в несъвършенството си и че толкова много го обичам заради това, че е такъв. Може и да не показва героизма у себе си по стандартния начин, но се опитва, а това е всичко, което искам от него. Вярвам в него, вярвам, че ако наистина продължи, ако не се отказва, един ден ще си позволи да бъде щастлив. А аз ще продължа да вярвам в него, докато той успее да повярва в себе си.

Затварям тетрадката и прокарвам пръст по носа си. Опитвам се да контролирам емоциите си. Теса няма причина да вярва в мен. Никога няма да разбера защо си похаби времето с мен, но докато четях дневника, нередактираните й, чисти мисли, така както са излезли от сърцето й, те извиват ножа в гърдите ми, изтръгват сърцето ми и после пак забиват ножа в кървящата рана.

Осъзнавам, че с Теса сме толкова еднакви. Мисълта ме плаши и ужасява. И в същото време съм развълнуван. А мисълта, че всичко в нейния свят се върти около мен, ме прави щастлив. Но тогава се сещам, че опропастих всичко, щастието изчезна така бързо, както и дойде. Дължа й го, дължа го и на себе си — да се опитам да бъда по-добър и да се пусна от гнева, да му позволя да си отиде.

Странно, но се чувствам, сякаш някой е вдигнал масивна тежест от гърдите ми. И това чувство дойде след странния разговор с баща ми. Не бих стигнал чак дотам, та да кажа, че грозната истина и болезнените спомени са забравени и че всичко е простено. Няма да станем най-добри приятели и да гледаме спорт по телевизията, но определено го мразя по-малко отпреди. Аз съм като баща си, макар че не искам да си призная. Опитах се да напусна Теса за нейно добро, но за такова нещо трябваше да съм много силен, а аз не бях. Така че той е по-силен от мен, в известен смисъл. Той тръгна и не се върна. Ако имах дете от Теса и знаех, че не ставам за баща и съпруг, аз също бих си тръгнал.

Майната му на това. Самата мисъл да имам дете… Гади ми се само като си го представя. Аз ще съм най-лошият баща, а Теса би била много по-добре без мен. Та аз дори не мога да й покажа, че я обичам, какво остава за дете?

— Стига. Край с това — казвам и въздъхвам.

Ставам, отивам в кухнята и отварям шкафа. Половин бутилка с водка. Вика ме, примамва ме. Аз съм алкохолик, пияница. Наистина е права. Завъртам капачката и вдигам бутилката към устните си.

Само една глътка и чувството за вина ще си отиде. Една глътка и ще мога да се насиля да си представям как Теса се връща при мен. Преди време една глътка успяваше да тушира болката. И сега ще проработи. Една. Само една.

Затварям очи, измятам глава назад да отпия и виждам просълзените очи на Теса. Отварям очи, пускам водата и изливам водката право в канала.