Анна Тод
След падането (57)

Глава петдесет и шест
Теса

Чувам как Логан вика името ми от другия край на кухнята, но не мога да разбера какво казва. Той се приближава до мен.

— Радвам се, че дойде. Не бях сигурен дали ще се появиш — казва и се усмихва широко.

— Не бих пропуснала собственото си прощално парти — отвръщам и с разтреперани ръце вдигам чашата за нещо като тост.

— Липсваше ми. А и никой не се е опитвал да бие Моли напоследък — смее се той, после измята глава назад и излива чиста водка в гърлото си, преглъща, прочиства го, разтърсва глава. Тялото ми се сгърчва при мисълта как ли го гори отвътре.

— За мен ти си герой, моят герой, задето направи това с Моли — смее се пак и ми подава бутилката.

Поклащам глава и му показвам наполовина празната чаша в ръката си.

— Сигурен съм, че и на някоя друга ще й писне от Моли и някой ден ще се опита да я удуши.

Мисълта ме кара да се усмихна.

— Охо! И като си говорим за вълка… — казва Логан и гледа към някого зад гърба ми. Не искам да се обръщам.

— Защо? — простенвам тихичко и се облягам на плота. Когато Логан ми предлага бутилката, този път не отказвам.

— Пий на воля — изрича и се отдалечава.

Моли застава до мен и вдига чаша за поздрав.

— Колкото и да скърбя, че заминаваш — гласът й е сладък и мил, — не мога да не се радвам, че никога повече няма да те срещна. Виж, Хардин ще ми липсва. И онези неща, които умее да прави с езика си…

Опитвам се да измисля саркастичен отговор, но не успявам. Ревността тече като лед по вените ми и се замислям дали да не я удуша направо върху плота.

— Разкарай се — отсичам след дълга пауза, а тя се смее. Ужасно дразнещ смях, наистина.

— О, стига, Теса. Аз бях първият ти враг тук. Поне това трябва да ми се зачете — намига ми и ме подбутва със задника си, докато излиза от кухнята.

Този купон беше ужасна идея. Знаех си, че не трябва да идвам на това място, особено без Хардин. Стеф е изчезнала и макар че Логан ми прави компания известно време, сега си е намерил свободно момиче, с което да се забавлява. В началото виждам само профила на момичето. Изглежда съвсем нормално, скромно момиче, но когато се обръща към мен, едва не падам: другата половина на лицето й е цялата в татуси. Чудя се дали са постоянни, или ще паднат до седмица-две. Сипвам си още съвсем малко и решавам да пия много бавно, защото нямам намерение да се напивам тази вечер. Иначе фасадата, която така упорито се опитвам да запазя, ще падне и ще се превърна в едно от многото пияни момичета, които започват да плачат на рамото на всеки.

Насилвам се да тръгна из къщата и да потърся червената коса на Стеф, но не я виждам никъде. Когато след много време съзирам Нейт, забелязвам, че и той обработва някакво момиче. Не искам да го прекъсвам. Чувствам се съвсем не на мястото си. Не само защото не се вписвам сред тези хора, а и понеже, макар това да е парти за сбогуване, никой не го е грижа дали аз и Хардин ще изчезнем. Може би щяха да обърнат повече внимание, ако Хардин беше дошъл с мен. Все пак той е техен приятел.

Прекарвам един час сама в кухнята и най-сетне чувам гласа на Стеф:

— Ето къде си била!

Към този момент съм изяла една купа с гевречета и съм изпила две напитки. Точно обмислях дали да си извикам такси, но след като Стеф е вече тук, може да се опитам да остана още малко. Тристан, Моли и Дан са зад нея. Мъча се да запазя неутрално изражение.

Хардин ми липсва.

— Реших, че си тръгнала — казвам високо, за да надвикам музиката, и се опитвам да не мисля колко неправилно постъпих, идвайки без него. През последния час водих ужасни битки със себе си дали да се кача в предишната му стая на горния етаж. Толкова много ми се иска да вляза там, да се скрия от тълпата, да помисля… Не знам. Погледът ми постоянно се плъзга към стълбището. Желанието ми да отида в стаята му ме убива.

— Как така ще си тръгна! Донесох ти питие — казва Стеф и взема чашата от ръката ми, а на нейно място слага в дланта ми друга, пълна с розова течност. — Ало, черешова водка! — пищи, когато вижда обърканото ми изражение, а аз се опитвам да се засмея и вдигам чашата към устните си.

— За твоя последен купон с нас — казва възторжено Стеф и хората наоколо вдигат чаши.

Забелязвам, че Моли отвръща поглед от мен, когато измятам глава и изпивам и последната капка. Сладкият аромат на череша изпълва устата ми.

— И като стана дума за навреме свършена работа… — казва Моли, а Стеф и аз се обръщаме да видим кого гледат. Не знам дали искам човекът, когото обсъждат, да е Хардин, но дилемата ми е веднага разрешена, защото в кухнята влиза Зед. Целият е облечен в черно. Обръщам се към Стеф и казвам:

— Ти ми обеща, че Зед няма да е тук.

Не искам още нещо да ми напомни в каква каша се превърна животът ми. Вече си взех довиждане със Зед и не желая да отварям нови рани след злополучното си приятелство с него.

— Извинявай. Той просто се появи — казва невинно тя и се обляга на Тристан.

Поглеждам я дръзко, предполагам, че куражът ми идва от алкохола.

— Сигурна ли си, че тоя купон е за мен? — Знам, че звуча като неблагодарница, но фактът, че Стеф е поканила Зед и Моли, наистина ме притеснява. Ако Хардин беше тук, щеше да му падне пердето. Особено когато види Зед.

— Разбира се! Виж, съжалявам, че е тук. Ще му кажа да стои далеч от теб — отвръща и тръгва към Зед, но аз я хващам за ръката.

— Не, не му казвай нищо. Не искам да се държа лошо с него. Няма проблем.

Зед говори с някакво русо момиче, което влиза с него в кухнята. Тя се смее, а той й се усмихва мило, но когато вдига поглед и ме вижда, усмивката му изчезва. Очите ми се стрелват към Стеф и Тристан, но и двамата отбягват погледа ми и изчезват от кухнята, следвани от Моли и Дан. И аз пак съм сама.

Зед се навежда и казва нещо на ухо на момичето, което се усмихва и излиза от кухнята.

— Здрасти — казва и неловко пристъпва от крак на крак.

— Здрасти — отвръщам и отпивам от чашата с черешова водка.

— Не знаех, че си тук — казваме в един глас и после неловко се засмиваме.

— Ти кажи първа — усмихва се широко той. Радвам се, че не ме мрази след всичко, което се случи.

— Точно казвах, че и аз не знаех, че си тук.

— И аз не знаех, че ще идваш.

— И аз така предположих. Стеф твърди, че било нещо като купон за изпращането ми, но май никой не знае и го казва само за да бъде мила с мен.

Отпивам още една глътка. Тази водка ми се струва много по-силна от предишните две питиета.

— Ти… си тук със Стеф? — пита той и затваря пространството между нас.

— Да. Хардин не е тук, ако това питаш.

— Не. Аз… — запъва се, а очите му се местят от лицето ми към чашата, после пак към лицето ми, пак към чашата, която вече е празна. — Какво е това?

— Черешова водка. Странно, нали? — казвам, но той не се смее, което ме изненадва, защото това му е любимото питие. Лицето му е сгърчено от объркване и пак гледа ту чашата, ту лицето ми.

— Стеф ли ти даде това? — пита, а гласът му е много сериозен… прекалено сериозен. А съзнанието ми мисли много бавно.

— Да. И?

— Мамка му! — Той грабва чашата от ръката ми. — Не мърдай оттук! — възкликва почти истерично, а аз кимам. Усещам главата си тежка, опитвам се да се фокусирам върху Зед, който излиза от кухнята, но забелязвам, че светлините над главата ми се люлеят във всички посоки. Толкова са красиви и така хубаво танцуват върху главите на хората. Светлините танцуват? Трябва и аз да танцувам.

Не, трябва да седна.

Облягам се на плота и гледам в стената, която се огъва и усуква пред очите ми, слива се със светлините по главите на хората. Или над главите на хората? Не знам как е правилно да се каже, но е красиво… и съм загубила всякаква ориентация… Истината е, че не знам какво всъщност се случва.