Анна Тод
След падането (55)

Глава петдесет и четири
Теса

Излъгвам Стеф. Не желая да разказвам на всички за личните си проблеми, особено сега, когато още не съм осъзнала какво се случи.

Именно затова се обадих на Стеф. Ландън е прекалено навътре в историята и не искам да го притеснявам пак. Нямам друга алтернатива. Ето това се случва, когато имаш само един приятел и той е доведен брат на гаджето ти. Бившето.

Стеф ме пита дали е възникнал някакъв проблем.

— Не, не, Хардин е извън града с баща си, а съм си забравила ключа, трябва да остана някъде до понеделник, защото няма да се приберат преди това.

— Типично в негов стил — казва тя, а аз изпитвам нечовешко облекчение, че лъжата ми е минала. — Идвай. Знаеш къде е стаята. Ще е като в доброто старо време — гука на телефона, а аз се опитвам да се засмея.

Страхотно. Добрите стари времена.

— След малко трябва да отида до мола с Тристан, но можеш да останеш тук или да дойдеш с нас. Както решиш.

— Имам доста работа по преместването, затова ще остана в стаята, ако няма проблем.

— Разбира се, разбира се. Надявам се, готова си за партито утре вечер.

— Парти!

О, да, партито. Бях толкова отнесена при всичко, което се случи, че напълно забравих за това прощално парти, което Стеф организира за мен. Предполагам, че ще е като на рождения ден на Хардин: всички щяха да се напият, независимо дали бе отишъл, или не. Така ще стане и сега, но тя ми се струва толкова нетърпелива и така настоятелна. И след като я моля за такава голяма услуга, не искам да бъда груба.

— Хайде, за последно. Знам, че Хардин вероятно не ти е позволил…

— Хардин не може да ми казва какво да правя и какво не — напомням й и тя се смее.

— Знам. Просто отбелязвам, че най-вероятно няма да се видим никога повече. Аз се местя, ти също — мрънка и се моли.

— Добре, нека помисля. След малко ще съм там.

Но вместо да тръгна право към Стеф, карам из града. Трябва да успея да се задържа цяла пред нея, да не се разпадна на парчета. Никакви сълзи, никакви ревове. Захапвам бузата си, за да спра сълзите, които вече напират. За щастие, навикнала съм на болката до степен на пълна безчувственост.

Когато пристигам при Стеф, тя вече се облича. Отваря вратата по мрежести чорапи, върху които опъва червена рокля.

— Липсваше ми — изпищява и ме прегръща. Едва не се разплаквам, но със сетни сили успявам да се събера.

— И ти ми липсваше. Макар че се видяхме неотдавна.

Струва ми се, че са минали векове, откакто с Хардин ходихме в студиото за татуировки. А няма и седмица.

— Май си права. Но ми се струва, че е минало много време.

Стеф вади чифт ботуши до коленете и сяда на леглото.

— Предполагам, че ще се върна бързо. Чувствай се като у дома си, но не подреждай — казва, след като вероятно е забелязала как оглеждам разхвърляната стая.

— Нямах намерение да оправям — лъжа.

— О, сигурна съм, че щеше да се заловиш да чистиш. И все още не съм убедена, че няма да го направиш.

Тя се смее, а аз се опитвам да произведа някакво подобие на смях, но излиза нещо, наподобяващо хем кашлица, хем сумтене. За щастие тя не обръща внимание.

— Само да знаеш, че вече казах на всички, че си тук. И всички са ужасно развълнувани — казва тя точно преди да затвори вратата. Отварям уста да протестирам, но тя вече е изчезнала. Тази стая ми навява прекалено много спомени. Мразя я и я обичам. Моето легло е все още празно, макар че сега е покрито с дрехи и пазарски торби. Спомням си първия път, когато Хардин спа тук, на малкото легло, с мен. Нямам търпение да се махна от този град и от този колеж, от всички хора тук. Колко пъти бе разбито сърцето ми? От първия ден тук… само разочарования. Иска ми се никога да не бях идвала тук. Дори стената ми напомня за Хардин и за онзи път, когато разпиля листовете ми из стаята, когато исках да го удари, когато ме целуна толкова страстно, заковавайки ме на стената. Докосвам устните си и те започват да треперят при мисълта, че никога повече няма да го целуна.

Не смятам, че мога да остана тук чак до понеделник — спомените ще изскачат като духове от всеки ъгъл, ще се появяват като на лента всеки път, когато затворя очи. Искам да се фокусирам върху нещо, за да не мисля. Вадя лаптопа си и започвам да търся квартира. Както и предполагах, каузата е почти обречена. Единственият апартамент, който намирам, е на тридесет минути от „Ванс Пъблишинг“ и е малко над бюджета ми. За всеки случай вкарвам номера в телефона си.

След около час търсене преглъщам гордостта си и се обаждам на Кимбърли. Не исках да я питам дали мога да отседна при тях, докато намеря нещо, но Хардин не ми остави друг избор. И понеже говорим за Кимбърли, тя е повече от щастлива и ентусиазирана от идеята да отседна при тях, дори споменава, че къщата е малко по-голяма от предишната. Обещавам й, че няма да остана повече от две седмици: давам си достатъчно време да намеря апартамент, който да е по джоба ми и да няма решетки на прозорците. Изведнъж се сещам за хаоса в нашия… неговия апартамент. Заради целия ужас, който последва, след като се прибрахме, съвсем забравих, че някой е влизал, докато ни е нямало. Иска ми се да вярвам, че не е баща ми, но не знам дали мога да се насиля сама да убедя себе си. Ако е бил той, не е откраднал нищо. Може би просто е имал нужда да остане да спи някъде и не е имал къде да отиде. Моля се Хардин да не тръгне да го търси и да го обвини, че е влизал в нас. Какъв е смисълът? По-добре да се опитам да го намеря първа, но става късно и ме е страх, честно казано, да ходя в онзи квартал по това време, и то сама.

 

 

Събуждам се в полунощ, когато Стеф влиза и се препъва из стаята. Буквално пада на леглото си. Не помня кога съм заспала на бюрото, но вдигайки глава, установявам, че вратът ужасно ме боли. Прокарвам ръка по него да го разтрия, но боли още повече.

— Не забравяй за партито си утре — измърморва тя и заспива почти веднага.

Отивам до леглото й, събувам ботушите й. Тя вече хърка и говори нещо неразбираемо, обръща се и пак захърква. Стеф ми е добра приятелка. А и сега ми позволи да остана в стаята й, при положение че я предупредих само час преди да дойда.

 

 

През целия ден оставам в леглото си и чета. Не искам да ходя никъде, не искам да говоря с никого. Не искам и да рискувам да изляза, за да не видя някъде Хардин, нещо, в което силно се съмнявам. Няма защо да идва насам, но параноята ми не познава граници. Както и болката в сърцето ми.

Стеф се събужда едва в четири следобед.

— Ще поръчам пица. Искаш ли? — пита и избърсва очната си линия с мокра кърпичка, която намира в чантата си.

— Да, моля.

Стомахът ме боли от глад. Не съм яла нищо цял ден.

През следващите два часа със Стеф говорим за преместването й в Луизиана и за това, че родителите на Тристан никак не са въодушевени, че се мести там заради нея.

— Сигурна съм, че ще им мине. Нали те харесаха? — опитвам се да я насърча.

— Да, май. Но семейството му държи на този колеж като на Господ. Било семейна традиция, не знам какво… — върти очи и се смее, а аз не искам да й обяснявам какво означават тези традиции за някои семейства.

— И така, партито. Имаш ли какво да облечеш, или да ти дам нещо мое? — пита и се усмихва дяволито.

Клатя глава.

— Не мога да повярвам, че се съгласявам на такова нещо след… — За малко да спомена за Хардин… — След всички онези пъти, когато буквално си ме насилвала да ходя.

— Но това е за последно. А и в Сиатъл няма да намериш по-хубава компания от нашата — казва и започва да мига с големите си изкуствени мигли.

— Спомням си, когато те видях за първи път. Отворих вратата и едва не получих удар. Не се сърдиш, нали? Когато каза, че купоните били страхотни, майка ми за малко да припадне. Искаше да си сменя стаята веднага, но аз не се съгласих.

— Слава богу, че не го направи, защото сега нямаше да си с Хардин.

— Отвръща с усмивка, а после се заглежда встрани. За миг си представям какво би станало, ако не бях попаднала на Хардин. Независимо от всичко, което се случи, не бих се отказала от времето с него за нищо на света.

— Стига толкова спомени. Да се приготвяме — чурулика весело тя и пляска пред лицето ми, за да ме подкани. Хваща ме за ръцете и ме измъква от леглото.

 

 

— Сега си спомних защо мразя общите душове — казвам, докато суша косата си с кърпа.

— Не са много зле — смее се Стеф, а аз си мисля за душа в апартамента. Всяко нещо ми напомня за Хардин. Полагам нечовешки усилия да се усмихвам с фалшивата си усмивка, но вътре в мене гори пожар. След като си слагам грима и си навивам косата, Стеф закопчава ципа на черно-жълтата ми рокля, която си купих неотдавна. Единственото нещо, което ми помага да не си загубя ума, е надеждата, че купонът може и да се окаже забавен и че за два часа може да успея да забравя.

Тристан идва малко след девет. Стеф не иска да карам, защото планира да ме напие така, че да не мога да стъпвам на краката си. Мисля, че идеята започва да ми харесва. Ако се напия толкова, че да не мога да виждам, значи няма да виждам усмивката му, трапчинките му, сърдитото му лице, устните му… винаги когато отворя очи. Но няма да спра да го виждам, когато ги затворя.

— Къде е Хардин тази вечер? — пита Нейт, когато се качваме в колата. Моментално изпадам в паника.

— Няма го. С баща си е. Извън града.

— Нали в понеделник заминавате за Сиатъл?

— Да, такъв е планът.

Дланите ми се потят. Мразя да лъжа и не умея да го правя.

Нейт се обръща и ми се усмихва сладко.

— Е, късмет и на двама ви. Искаше ми се да го видя, преди да тръгне.

Болката в гърдите ме изгаря.

— Благодаря, Нейт. Ще му кажа.

Когато спираме пред огромната къща, веднага съжалявам, че се съгласих да дойда. Знаех си, че не е добра идея, но не мислех с акъла си. Имах нужда да направя нещо, каквото и да е, само и само да не седя сама с болката. Но това не е разрешение. Тази къща не е нищо друго, освен едно напомняне за всичко, което загубихме. Странно как, но след всяко идване тука после винаги съм съжалявала, но впоследствие пак се оказвам на това място.

— Време е за шоу — заявява Стеф и ме хваща под ръката с усмивка. Очите й светват и за миг ми се струва, че зад странния подбор на думи усещам още нещо.