Анна Тод
След падането (54)

Глава петдесет и три
Хардин

Устата ми продължава да бълва глупости, които съзнанието ми напълно отрича, но сякаш нямам никакъв контрол над думите. Не желая да си тръгва. Искам да я прегърна и да я целуна. Да целуна косата й. Искам да й кажа, че ще направя всичко за нея, че ще се променя заради нея, че ще я обичам, докато умра. Но не правя нито едно от тези неща. Излизам от стаята и я оставям там.

Чувам я как се движи. Знам, че трябва да вляза и да я спра да не си събира багажа, но какъв смисъл има? Заминава в понеделник, така че по-добре да тръгне сега. Не мога да повярвам, че изобщо спомена тая глупост да поддържаме връзка от разстояние. Това няма как да проработи. Тя ще е на часове път от мен. Ще й се обаждам веднъж или два пъти дневно. Няма да спим в едно легло. Не, не мога да се справя с такова нещо.

Поне ако тази връзка приключи, няма да се чувствам виновен, когато пия или правя каквото реша да правя… Но кого заблуждавам? Не искам да правя нищо. По-скоро бих се оставил да ме принуди да седя на дивана и да гледам „Приятели“ за милионен път, отколкото да прекарам и една минута без нея.

След няколко минути Теса се появява в коридора и влачи два куфара. Чантата й е преметната през рамо. Лицето й е бледо.

— Не мисля, че съм забравила нещо. Може би няколко книги, но мога да си купя нови — казва с тих, разтреперан глас.

Това е. Това е сцената, от която се страхувах от мига, в който срещнах това момиче. Напуска ме и аз не правя нищо да я спра. Не мога да я спра. От самото начало знаех, че ще си отиде. Ще отиде при някой по-добър от мен. Знаех го през цялото време. Просто се надявах, че някак бъркам, че може да се окаже, че греша.

— Добре — това е единственото, което казвам.

— Добре — преглъща тежко и изправя рамене. Когато стига вратата, вдига ръка да вземе ключовете си от закачалката и чантата й се свлича от рамото. Не знам какво ми става. Луд ли съм? Трябва да я спра, да й помогна, но не мога. Теса ме поглежда.

— Е, това е всичко. Всички сълзи, всички караници, смехът, сексът… всичко е било за нищо — казва меко тя. В думите й няма гняв. Празни са. Празни. Никаква емоция. Кимам и мълча. Ако можех да говоря, щях да направя нещата в пъти по-тежки и за двамата. Сигурен съм. Тя отваря вратата и слага един крак, за да я задържи, че да може да измъкне куфарите. Когато прекрачва прага, казва едва чуто:

— Винаги ще те обичам. Надявам се, че го знаеш.

Престани да говориш, Теса. Моля те.

— И някоя друга ще те обикне. Надявам се да те обикне така, както те обичам аз.

— Замълчи — отвръщам нежно, но гласът ми излиза продран. Не мога да слушам.

— Няма винаги да си сам. Знам, че го казах, но ако потърсиш помощ как да контролираш гнева си, може да намериш някоя…

Повръща ми се, но преглъщам стомашния сок и заставам до вратата.

— Тръгвай, просто тръгвай — казвам и затварям вратата под носа й. Дори през дебелото дърво чувам как рязко си поема дъх от шока, когато буквално затръшвам вратата в лицето й.

Какво ми става, по дяволите?

Изпадам в паника и се оставям изцяло на болката. Толкова дълго я потисках в себе си, едва се удържах да не я покажа. До мига, в който тя си отиде. Пръстите ми се заравят в косата, коленете ми удрят пода и не знам какво да правя със себе си. Аз съм най-ненормалното човешко същество и никой не може да ми помогне. И аз не мога нищо повече да направя със себе си. Звучи просто: заминавам с нея в Сиатъл и живеем щастливо вечни времена. Но това не е така, не е и толкова елементарно. Там всичко ще е различно: тя ще е потънала в работата си, в новите си лекции, ще се сприятели с нови хора, ще опитва нови неща. И… ще ме забрави. Няма да има нужда от мен.

Избърсвам сълзите от лицето си.

Моля? За първи път осъзнавам какъв егоист съм. Какво лошо има човек да създаде нови приятелства? Какво лошо има да опита нови неща? Нали аз ще съм там, до нея. И аз също ще опитам тези нови неща.

Защо трябваше да прибягвам до такива безобразия, да я спирам да замине, вместо да прегърна възможността да се махна с нея оттук, да се радвам заради шансовете, които стоят пред нея? Това беше нейната възможност да ми докаже, че мога да бъда част от живота й, от нещо, което искаше. Това беше всичко, което тя пожела от мен, а аз не успях да й го дам. Ако й се обадя сега, ще обърне колата, ще си събера багажа, ще намеря хубаво място за двама ни в Сиатъл, ще намеря… Не, няма да се върне. Тя ми даде шанс да я спра, а аз дори не се опитах. Дори се стараеше да ме накара да се почувствам по-добре, докато гледах как последната искра надежда гасне в очите й. А аз какво направих? Затръшнах вратата в лицето й.

Няма винаги да си сам. Ето къде греши. Аз винаги ще съм сам, но тя никога няма да е сама. Ще намери някой, който да я обича така, както аз не успях.

Никой никога няма да обича това момиче така, както я обичам аз, но може би ще се опитат да й покажат какво е усещането да си обичан, какво е да имаш човек, който да те обича въпреки всичко, на което го подлагаш. Точно така както ме обичаше тя. Както винаги ме е подкрепяла. Винаги. Тя заслужава да има такъв човек. Самата мисъл, че това, което заслужава, е друг мъж, спира дъха ми, не мога да дишам.

Но така и трябва да бъде. Трябваше да я пусна да си отиде много отдавна, а не да впивам ноктите си по-дълбоко в нея и да й губя времето.

Една част от мен вярва, че ще се върне тази нощ — може би утре — и ще ми прости. Но другата половина знае, че тя приключи с това. Приключи с опитите си да ме поправи… като развален чарк на кола.

 

 

По някое време ставам от пода и бавно тръгвам към спалнята. Отварям вратата и едва не падам пак. Гривната, която направих за Теса, е оставена върху лист хартия, а под нея прилежно са сложени електронният четец и издание на „Брулени хълмове“.

Вземам гривната, завъртам знака за безкрайност около пръстите си и поглеждам татуировката на ръката си.

Защо я е оставила? Това е моят подарък за нея във времето, когато отчаяно исках да й покажа колко я обичам и че копнея да ми прости. И тя ми прости. За мой голям ужас, листът под гривната е писмото, което й написах.

Разгръщам листата и чета. И докато чета, болката разпаря гърдите ми и всичко под ребрата ми се изсипва върху твърдия под. Спомените нахлуват в изкривеното ми съзнание: първия път, когато й казах, че я обичам, а после си взех думите обратно; срещата с русото момиче, с което се опитах да я заменя, как се чувствах, докато стоях на вратата и гледах как чете писмото. И чета…

Обичаш ме, а не бива. И се нуждая от теб. Толкова силно. Винаги съм имал нужда от теб и винаги ще имам. Когато ме напусна миналата седмица, това почти ме уби. Бях напълно изгубен. Напълно изгубен без теб. Излязох на среща с едно момиче. Нямаше да ти кажа, но не мога да поема риска да те загубя пак.

Пръстите ми треперят, едва държа листа неподвижен, за да мога да чета.

Знам, че ще бъдеш много по-добре без мен.

Не съм романтичен, не мога да ти напиша стих или песен.

Аз дори не съм добър човек.

Не мога да ти обещая, че няма да те нараня пак, но мога да се закълна, че ще те обичам до деня, в който умра. Аз съм ужасен човек не те заслужавам, но се надявам да ми дадеш възможност да съживя вярата ти в мен. Съжалявам за болката, която ти причиних, и ще разбера, ако не можеш да ми простиш.

Но тя ми прости. Тя винаги ми е прощавала за всички грешки, но не и този път. Трябваше да възродя вярата й в мен, но аз продължих да я наранявам. Ръцете ми разкъсват жалкото ми писание, малките парченца политат като в циклон около мен и бавно падат на пода.

Виждаш ли — всичко унищожаваш!

Знам колко много означаваше това писмо за нея, а аз го превърнах в купчина ненужни парчета.

— Не, не, не!

Навеждам се и като безумец събирам парченцата, за да сглобя страницата. Но са прекалено много и пак ги изтървавам, гледам ги как летят из въздуха.

Може би точно така се е чувствала, когато се е опитвала да събере парчетата от мен, да ги сглоби и да ме направи едно цяло.

Изправям се и започвам да ритам по пода купчината, която бях събрал. После пак събирам късчетата и ги слагам на бюрото. Покривам с книга, за да не излетят. Разбира се, взел съм шибаната Гордост и шибаните предразсъдъци.

Лягам на леглото и чакам вратата да се отвори. Чакам да се върне. Трябва да чакам часове.

Вратата така и не се отваря.