Анна Тод
След падането (53)

Глава петдесет и две
Теса

— Толкова се радвам, че успяхме да се видим с Макс и съпругата му. Господи, колко години минаха! — вълнува се Карен.

Кен изкарва джипа от алеята и потегляме. Чантите са в багажника, а аз взех слушалките на Ландън, за да има какво да правя по време на дългия път.

— Хубаво беше. Лилиян е пораснала толкова много — казва Кен с усмивка.

— Така е. Станала е такова красиво момиче. Лилиян е мила и хубава наистина, много хубава, но след като часове наред бях с впечатлението, че се интересува от Хардин, не мисля, че някога ще искам да я видя. Освен това вероятността да се срещнем някога е нищожна, почти в сферата на невероятното.

— Макс не се е променил през всичките тези години — отбелязва Кен с известна доза неодобрение. Ето, не само аз се възмущавам от арогантността му и безобразното му поведение.

— По-добре ли си? — обръща се Ландън.

— Честно казано, не — въздъхвам.

— Може да поспиш и да ти мине, докато стигнем. Искаш ли шише с вода?

— Аз ще й дам — намесва се Хардин.

Ландън не му обръща никакво внимание и вади шише вода от малката хладилна чанта. Благодаря му тихо и пъхам слушалките в ушите си. Телефонът ми започва да се бъгва през няколко минути и се налага да го включвам и изключвам многократно с надеждата да проработи. Това пътуване ще е адска мъка, ако не мога да слушам музика. Не знам защо никога преди не ми беше минавало през ума да си свалям музика. Трябваше да дочакам „Голямата депресия“, за да прослушам музика на телефона си. Усмихвам се на името, което бях измислила за тези дълги, кошмарни дни без Хардин. Това бяха най-кошмарните няколко дни в живота ми. И сега изпитвам подобно усещане. Знам, че времето на поредната депресия наближава. Пак.

— Какво има? — пита Хардин в ухото ми, но аз веднага се отдръпвам от него. Той се свива разочаровано и не прави никакъв опит да ме докосне повече.

— Нищо. Телефонът ми… не става за нищо.

— Какво се опитваш да направиш?

— Да слушам музика и евентуално да поспя — прошепвам.

Той взима телефона и се опитва да оправи настройките.

— Ако ме беше послушала да си купиш нов, това нямаше да се случи.

Налага се да стисна зъби, за да не го захапя за грубия израз, докато той се опитва да ми оправи телефона. Не искам нов. А и сега нямам пари да си купя. Трябва да намеря апартамент, да купувам мебели, да плащам сметки. Последното нещо в списъка ми е телефон за стотици долари, а този не е стар, наскоро го купих. И при това платих доста за него.

— Сега работи… мисля. Ако не, можеш да ползваш моя — казва Хардин.

Да използвам неговия? Виж ти! Доброволно ми предлага телефона си? Това е новост.

— Благодаря — промърморвам едва чуто и започвам да търся песен. След секунди музиката влиза в мислите ми и удавя безпокойството и хаоса в душата ми. Хардин обляга глава на стъклото на прозореца и затваря очи. Черните кръгове под очите му показват, че не е успял да мигне. Силното чувство за вина ме удря, почти ме събаря. След няколко минути спокойната музика ме приспива.

 

 

— ТЕСА — чувам в просъница гласа на Хардин. — Гладна ли си?

— Не — изсумтявам. Не искам дори да си отворя очите.

— Имаш тежък махмурлук и трябва да ядеш.

Изведнъж осъзнавам, че имам огромна потребност да хапна нещо, за да потуша киселините в стомаха си.

— Добре — предавам се. Нямам сили да започвам кавга днес.

След няколко минути в скута ми цъфват сандвич и пържени картофки. Отварям очи и бавно започвам да ям. Успявам да изям половината. Телефонът ми пак не работи. Екранът е замръзнал. Хардин забелязва, че се опитвам да го оправя, изключва слушалките и ги пъха в неговия.

— Ето.

— Благодаря.

Отворил е и плейлистата. Минавам отчаяно по нея и търся нещо познато. Точно съм на ръба да се откажа, когато виждам папка Т. Отварям я и излиза списък с всички мои любими песни. Поглеждам го, но очите му, за моя изненада, са затворени. Виждам песни, които дори не съм споменавала, че харесвам. Трябва да ги е видял в моята плейлиста.

Ето тези неща ме карат да се съмнявам във взетите от мен решения и да се питам дали съм справедлива. Малките жестове, онези мили неща, които така ревностно крие… от мен… Иска ми се да спре да ги крие.

 

 

Карен леко ме подбутва.

— Събуди се, слънце.

Оглеждам се и виждам, че Хардин още спи. Ръката му е на седалката между нас. Дори в съня си се опитва да е максимално близо до мен.

— Хардин, събуди се — прошепвам и очите му се отварят на мига. Трескави и нащрек. Потърква ги и ме гледа, предполагам да прецени настроението ми.

— Добре ли си? — пита тихо. Кимам. Опитвам се да избегна всякаква конфронтация с него днес, но спокойното му изражение започва да ме плаши и да ме изнервя. Това обикновено се случва преди буря. Голяма буря. Излизаме от колата и Хардин минава отзад да извади куфарите ни.

Карен ме прегръща и стиска с все сила:

— Теса, пак ти благодаря, че дойдохте с нас. Беше толкова хубаво. Ела ни на гости колкото е възможно по-скоро, но не забравяй да покориш преди това Сиатъл.

Когато ме пуска, очите й са насълзени.

— Ще дойда скоро, обещавам — прегръщам я пак. Винаги е била толкова мила, подкрепяла ме е във всичко. Като майката, която никога не съм имала.

— Късмет, Теса. И ми кажи, ако се нуждаеш от нещо. Имам много връзки в Сиатъл — казва Кен и ме прегръща през рамо.

— Ще се видим пак, преди да тръгна за Ню Йорк, така че сега няма прегръдки за теб — шегува се Ландън и двамата се засмиваме.

— Ще те чакам в колата — казва Хардин и тръгва, без дори да каже довиждане на семейството си.

Кен гледа как се отдалечава и казва тихо:

— Ако знае кое е добро за него, ще се осъзнае.

— Надявам се — казвам и поглеждам към Хардин, който вече е в колата.

— Не бива да се връща в Англия, не е добре за него. Прекалено много спомени, много врагове, много грешки. Ти, ти си тази, която може да му помогне да е добре. Ти и Сиатъл — уверява ме той.

Ако и Хардин можеше да види нещата така…

— Благодаря отново — усмихвам се и тръгвам към колата.

Хардин не казва и дума, когато се качвам, но пуска музиката високо, за да ми покаже, че не иска да говори. Ще ми се да знам какво става в тази негова глава. Страхувам се, когато е такъв… затворен.

Играя си с гривната, която Хардин ми купи за Коледа, и гледам през прозореца. Докато стигнем до апартамента, напрежението между нас е станало непоносимо. Започвам да се побърквам, но той изглежда необичайно спокоен и очевидно мълчанието не го притеснява. Паркираме и аз разкопчавам колана си, за да изляза от колата, но голямата му ръка се пресяга към мен и ме спира. Слага пръста на свободната си ръка под брадичката ми, вдига главата ми нагоре, за да го погледна.

— Съжалявам. Моля те, не ми се сърди — казва тихо. Устните му са на сантиметри от моите.

— Добре — прошепвам и вдишвам аромата му на мента.

— Но не е добре, знам. Ти не си добре. Опитваш се да задържиш всичко в себе си, не показваш нищо, а аз ужасно мразя, когато правиш така.

Прав е. Винаги знае какво мисля, а в същото време не може да разбере за какво става дума. Какво объркващо противоречие!

— Не искам да се карам с теб повече.

— Не се карай тогава — отвръща. Много му е лесно да го каже.

— Опитвам се, но за два дни се случиха толкова много неща. Все още не съм успяла да асимилирам всичко и да го обмисля.

Започна се с това, че разбрах как се е опитал да блокира сделката ми за апартамента, и свърши, когато ме нарече егоистична кучка.

— Знам, че провалих екскурзията.

— Не беше само ти. И аз не биваше да прекарвам толкова много време с…

— Дори не довършвай изречението — прекъсва ме и пуска брадичката ми.

— Добре — извръщам поглед от неговия, който вече сериозно ме плаши, но той слага ръка върху моята и леко я стиска.

— Понякога… понякога… ставам… Мамка му — въздъхва и започва отначало. — Понякога, когато мисля за нас, изпадам в някаква параноя. Започвам да се питам защо си с мен и съзнанието ми не спира да повтаря, че нищо няма да стане и че те губя. И точно тогава казвам всички тези глупости. Ако само можеше да забравиш за Сиатъл, възможно е пак да сме щастливи и да не се разсейваме с други неща.

— Сиатъл не е средство за разсейване, Хардин — отговарям меко.

— Точно това е. Разсейваме се да мислим за други неща, а не как да бъдем щастливи. А ти настояваш толкова много само за да ми направиш напук.

Удивително е как тонът му се смени само за секунди.

— Може ли да спрем да говорим за Сиатъл? — питам и поглеждам през прозореца. — Нищо не се е променило: ти не искаш да заминеш, а аз искам. Писна ми да се въртим все в тоя кръг и да повтаряме едно и също.

Той отдръпва ръката си. Поглеждам го…

— Добре, какво предлагаш да направим? Заминаваш за Сиатъл без мен? Колко време мислиш, че ще издържи тази връзка, самите ние? Седмица? Месец? — Очите му са студени. Потрепервам.

— Може да проработи. Ако наистина искаме. Поне докато видя как е там и разбера дали наистина Сиатъл е това, което искам. Ако не ми хареса, можем да заминем за Англия.

— Не, не, не. Ако заминеш за Сиатъл, няма да сме заедно повече. Това е. Дотук.

— Какво? Защо? — не мога да намеря думите, не мога и да измисля отговор.

— Защото това са големи разстояния… това за мен не е връзка.

— Ти мислеше също, че връзката с мен — или с която и да е друга — не е за теб — напомням му.

Вбесявам се от факта, че на практика го моля да запазим връзката си, след като замина, а сега трябваше да обмислям дали изобщо да оставам с него след начина, по който се отнесе — и се е отнасял с мен.

— И виж какво се случи — отбелязва цинично.

— Преди две минути ме умоляваше да ти простя, а сега ме заплашваш, че ако замина без теб, прекратяваш връзката си с мен?

— Той кима бавно с глава, а аз го гледам с отворена уста. — Нека да повторя, за да се убедя, че съм разбрала правилно: значи ми предлагаш да се ожениш за мен, ако остана, но ако замина, приключваш с връзката ни? Късаш с мен?

Не исках да споменавам предложението му, но вече не мога да върна думите назад.

— Да се оженя за теб? — Очите му са присвити, устата му е отворена от учудване. — Какво…

— Каза ми, че ако избера теб, ще се ожениш за мен. Знам, че беше пиян, но си помислих, че може би…

— Какво си си помислила? Че ще се оженя за теб?

Това е мигът, в който въздухът в колата изчезва. Дишането става все по-трудно с всяка изминала секунда. Няма да плача пред това момче.

— Не, знаех, че никога не би го направил… Просто…

— Тогава защо го споменаваш? Знаеш колко бях пиян и отчаян, колко исках да останеш при мен. Бих казал всичко.

Сърцето ми потъва. В думите му усещам омраза. Сякаш ме обвинява, че съм повярвала в нещо, което е излязло от неговата уста. Знаех, че ще реагира с нови обиди, но една малка част от мен, онази малка незначителна част, която вярваше в любовта му към мен, се надяваше, че дълбоко в себе си Хардин наистина е мислил за такова бъдеще.

Това е дежа вю. След случката при потока седях в неговата кола, когато по същия начин реагира на предположението ми, че имаме връзка. Боли ме. Много повече отколкото тогава. Искам да пищя. Но не го правя. Седя тихо и потъвам от унижение в седалката си.

Както всеки път, когато Хардин прави… това, което умее да прави най-добре.

— Обичам те, Теса. Обичам те повече от всичко на света, не искам да наранявам чувствата ти. Разбираш ли ме?

— Много добре се справяш в точно обратната насока — казвам рязко и захапвам вътрешната страна на бузата си. — Влизам вътре.

Той въздъхва и двамата едновременно отваряме вратите си. Хардин минава отзад и вдига багажника. Бих му предложила да взема част от багажа, но не искам да продължаваме да се джафкаме, защото и бездруго ще държи да го носи сам, понеже Хардин иска да е… остров. Повече от всичко на света иска да е остров.

Минаваме през паркинга в пълна тишина. Така се возим и в асансьора. Чува се само шумът от механизма, който ни дърпа нагоре. Когато стигаме до апартамента, Хардин пъха ключа и пита:

— Да не би да си забравила да заключиш?

В началото не разбирам какво изобщо ме пита, но след малко се съвземам.

— Ти я заключи, помня много добре.

Наистина си спомням, че го гледах как заключва. Спомням си как стоеше с ключа в ключалката и се шегуваше, че се приготвям прекалено дълго.

— Странно — казва и влиза вътре. Очите му плъзват из антрето, сякаш търси нещо.

— Мислиш ли, че… — искам да попитам, но той ме прекъсва.

— Някой е влизал — заявява, а устните му са свити в права черта.

Изпадам в паника:

— Сигурен ли си? Не мисля, че нещо липсва — казвам и тръгвам към хола, но той веднага ме спира.

— Не влизай, преди да проверя — командва. Искам да му кажа, че аз ще проверя, но веднага ми се струва глупава идея да го защитавам, при положение че трябва той мен да защитава. Побиват ме ледени тръпки.

А ако наистина някой е влязъл в апартамента, докато ни е нямало? И не е взел големия телевизор на стената? Мога да го видя от коридора.

Хардин изчезва в спалнята. Спирам да дишам и с ужас чакам да чуя гласа му.

— Няма никого — казва и се връща в хола.

Въздъхвам облекчено.

— Не разбирам защо не са взели нищо…

— И аз…

Очите ми бавно оглеждат апартамента и веднага забелязвам разликата. Малката купчина книги на нощното шкафче на Хардин е местена. Помня много добре, че книгата с подчертаните параграфи беше най-отгоре. Помня и как се усмихнах, като я видях, и се зарадвах, че е чел подчертаното.

— Това е бил баща ти! — изкрещява изведнъж.

— Моля? — Ако трябва да съм честна, вече си го бях помислила, но не исках да го казвам първа. Не исках изобщо да го казвам.

— Той трябва да е бил! Кой друг знаеше, че няма да ни има, а и ще влезе, без да открадне нищо? Само тоя тъп, пиян ебалник.

— Хардин!

— Обади му се. Веднага!

Посягам към телефона в джоба си и застивам.

— Той няма телефон.

Хардин вдига ръце във въздуха, сякаш това е най-лошото нещо, което някога е чувал.

— О, да, разбира се, че няма. Нали е разорен бездомник.

— Престани — изричам заканително. — Това, че смяташ, че може да е бил той, не означава, че имаш право да говориш за него така, и то пред мен.

— Добре — казва и ме подканва да излизаме навън. — Да вървим да го търсим.

— Не. Трябва да се обадим на полицията, а не да ходим да преследваме баща ми.

— Да се обадим на полицията и да им кажем… какво? Че наркоманизираният ти баща е влизал в апартамента ни, но не е взел нищо?

Обръщам се и го поглеждам. Буквално усещам как гневът пламти в очите ми и ще ме запали.

— Наркоман ли?

Той бързо мига и прави крачка към мен.

— Исках да кажа… алкохолик.

Не ме поглежда… Отбягва да ме погледне. Лъже.

— Защо тогава каза, че е наркоман? — настоявам. Трябва да знам.

Той клати глава и прокарва пръсти през косата си.

— Това е само предположение. Нищо повече.

— И защо би предположил такова нещо за баща ми?

Очите ми горят, гърлото ме боли само при мисълта, че може да си помисли такова нещо. Хардин и неговите брилянтни предположения.

— Не знам. Сигурно защото този, който дойде да го вземе, изглеждаше точно като човек, който всеки ден боде кристален метадон. — Очите му омекват. — Видя ли го? Видя ли му ръцете?

Спомням си как мъжът си чешеше ръцете, но не го видях добре. Беше с дълъг ръкав.

— Баща ми не е наркоман… — изговарям бавно, но не съм сигурна дали вярвам на думите, които излизат от устата ми. Не съм готова да се изправя и срещу това.

— Ти дори не го познаваш. А и нямаше да ти кажа нищо…

Прави крачка към мен, но аз се отдръпвам назад. Долната ми устна трепери, не мога да го гледам.

— И ти не го познаваш. И ако не си възнамерявал да ми казваш, защо ми го казваш изобщо?

— Не знам.

Главоболието ми се е засилило, толкова съм изтощена, че всеки миг ще припадна.

— Какъв беше смисълът да го казваш тогава?

— Защото просто ми се изплъзна от устата и защото току-що разбирам, че е влизал в шибания ни апартамент.

— Не можеш да си сигурен!

Баща ми не. Би направил такова нещо. Нали?

— Добре, Теса, продължавай да си въобразяваш, че баща ти, който, ако смея да ти напомня, е алкохолик, е напълно невинен в случая.

Наглостта му е нечувана. Както винаги. Нарича баща ми пияница, при положение че той самият пие толкова, че после не помни какво е говорил.

— Ти също си пияница — казвам и веднага покривам устата си с ръка.

— Какво каза?

Всяка следа от съчувствие изчезва от лицето му. Гледа ме като хищник, обикаля около мен, но знам, че само ме плаши, за да ме накара да си затварям устата. Този човек изобщо няма идея какво представлява и какъв е. Изобщо знае ли какво прави?

— Като се замисля, точно такъв си. Пиеш всеки път, когато си ядосан или разстроен, не знаеш кога да спреш да се наливаш и имаш лошо пиянство. Чупиш и се биеш…

— Не съм пияница. Бях спрял да пия, не бях докосвал алкохол от година, докато ти не се появи! — казва доста високо. — Но не те обвинявам за това.

— Още два дни и нито ти, нито аз ще се притесняваме за тези неща — казвам и тръгвам гневно към хола. Той върви след мен.

— Ще спреш ли? Ще ме изслушаш ли? — настоява, а гласът му е като наелектризиран, но поне не крещи. — Знаеш, че не искам да ме напуснеш.

— Доста добре се справяш да ме убедиш в обратното.

— Какви ги говориш? Та аз постоянно ти повтарям колко те обичам.

Забелязвам сянка на съмнение на лицето му, докато крещи тези думи. Може би сега разбира, че едно е да го кажеш, друго е да го покажеш.

— Сам не си вярваш, нали?

— Тогава ми кажи дали ти наистина си вярваш, че ще намериш някой друг да ти търпи постоянното ти врънкане за всичко. И да се държиш с него като кучка. През цялото време. И да му се караш, когато нещо не е оставено на мястото му или не става по твоя начин. Да не говорим за отношението ти.

Размахва ръце като обезумял, а аз се смея. Смея се в лицето му. Ръката ми е на устата и не мога да спра да се смея.

— Моето отношение? Моето? Ти постоянно ме депресираш. Ти си на границата на психично разстройство с твоята мания за притежание, с болното ти желание да ме задушаваш, с грубостта ти. Влезе в живота ми, обърна го с краката нагоре и сега очакваш да се наведа, защото имаш някаква грандиозна представа за себе си, която, между другото, е пълна глупост, само някаква твоя измислица. Правиш се на много печен и як, на такъв, който не дава и пет пари за никого освен за себе си, а дори не можеш да спиш без мен! Способна съм да преглътна всичките ти недостатъци, но няма да седя и да те слушам да ми говориш по този начин.

Крача по пода, а той наблюдава всяко мое движение. Чувствам известна вина, че му казвам тези неща и че му крещя, но само като си припомня думите му, гневът започва пак да се надига.

— Между другото, може да е трудно с мен понякога, но това е, защото съм прекалено заета да се тревожа за теб и за всеки един човек в живота ми, старая се да не те ядосвам, толкова много се старая, че забравям за себе си. Така че… извинявай, че постоянно врънкам, че се държа като кучка и че те дразня, когато ти непрекъснато ми врещиш без причина.

Изражението му е гробовно. Ръцете му са свити в юмруци до тялото му, бузите му са тъмночервени.

— Не знам какво друго да направя. Беше наясно, че не съм имал връзка преди това, и знаеше, че ще е трудно. Нямаш право да лаеш и за това!

— Нямам право да лая и за това? Това е моят живот й мога да си лая колкото си искам — изсумтявам гневно.

Тоя човек сериозно ли говори изобщо? Заради изражението на лицето му за секунда си помислих, че ще се извини, но трябваше да се сетя, че това няма да се случи. Проблемът с Хардин е, че когато е добър, е толкова добър, сладък и мил и толкова много го обичам, но когато е лош, е изпълнен с омраза, каквато никога, абсолютно никога не съм виждала в живота си. Не мисля и че някога ще видя. Отивам в спалнята, отварям куфара си и започвам да мятам всичко вътре.

— Къде отиваш?

— Не знам. Далеч от теб. Това знам със сигурност.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Тереза? Проблемът ти е, че четеш прекалено много книги за романтиката, забравяйки, че там пише само глупости. Няма никакъв Дарси, има само Алек д’Ърбървил и Уикхам. Затова вземи се събуди и престани да очакваш от мен да бъда някой литературен герой, защото, проклет да съм, ако това се случи.

Думите му ме обгръщат и влизат през всяка пора на тялото ми. Това е!

— Ето. Точно затова никога няма да проработи. Опитвах се, опитвах се… и пак, и пак до посиняване, простих ти за отвратителните неща, които ми причини. И не само на мен, но и на други хора. И ти пак продължаваш да правиш едно и също: да ме нараняваш. Всъщност не само ти си виновен. И аз съм виновна, защото аз сама си го причиних. Не съм жертва, аз съм само едно тъпо момиче, което те обича толкова много, но въпреки всичко не означавам нищо за теб. Когато замина в понеделник, животът ти ще се върне към нормалния си ритъм. Пак ще бъдеш същият Хардин, който не дава пет пари за никого, а аз ще боледувам, ще страдам и няма да мога да дишам и да живея. Но не си виновен ти, аз сама си го причиних. Позволих ти да ме въртиш на малкия си пръст, макар да знаех, че ще свърши така. Мислех си, че когато бяхме разделени първия път, си разбрал, че ти е по-хубаво с мен, отколкото без мен и съвсем сам. Но точно там е проблемът, Хардин. На теб не ти е по-добре с мен. Ти си най-добре, когато си сам. Винаги ще бъдеш сам. Дори и ако намериш друго наивно и глупаво момиче, което е готово да се откаже от всичко заради теб, включително от себе си, дори и то ще се умори от вечното мятане между горещо и студено и ще те напусне точно така, както аз…

Хардин ме гледа със зачервени очи. Ръцете му треперят. Знам, че всеки миг ще си изгуби ума.

— Давай, Теса. Кажи си го, че ме напускаш. Не, всъщност недей. Направо си вземай нещата и заминавай.

— Престани да въздържаш чувствата си — казвам ядосано, но вътре в себе си му се моля, умолявам го. — Знам, че се опитваш да не се огънеш. Ако само се прекършиш и си позволиш да ми покажеш как наистина се чувстваш…

— Нищо не знаеш за мен и за това какво чувствам. Заминавай.

Гласът му засича, скършва се. Искам само да го прегърна и да му кажа, че никога няма да го напусна. Но не мога.

— Всичко, което искам от теб, е да ми кажеш. Моля те, Хардин. Кажи ми, че ще се опиташ. Този път наистина. — Осъзнавам, че буквално прося думите, които искам да чуя. Не знам какво друго да направя. Не искам да го напускам колкото и да съм уверена, че трябва.

Той стои на метър от мен и виждам как се затваря. Всяка малка светлинка, която моят Хардин носи у себе си, угасва, една по една искриците в него изчезват и мракът го поглъща, отвежда мъжа, когото обичам, все по-далеч от мен. Когато след много време откъсва очи от мен, разбирам, че Хардин вече го няма. Изгубих го.

— Не искам да се опитвам повече. Аз съм това, което съм, и съм такъв какъвто съм. Ако това не ти стига, знаеш къде е вратата.

— Значи наистина искаш това да се случи? Нямаш желание дори да опиташ? Ако си тръгна този път, ще е завинаги. Знам, че не ми вярваш, защото винаги го твърдя, но сега това е истината. Кажи ми само, че се държиш така, защото си в паника от заминаването ми в Сиатъл.

Той гледа стената зад мен и отвръща:

— Сигурен съм, че ще намериш къде да преспиш до понеделник.

Не мога да му отговоря. Мълча. И тогава се завърта на пети и излиза от стаята. Стоя на едно място като препарирана. Шокирана съм, че не идва, че не се опитва дори да започне нова кавга. Минутите минават, той не се връща. Събирам парчетата от… себе си и започвам да опаковам. За последен път.