Анна Тод
След падането (51)

Глава петдесет
Теса

Ландън отваря вратата и разтърква очи. Краката му са боси, няма тениска, само по долнището на пижамата си е.

— Мога ли да спя тук? — питам и той кима сънливо. — Извинявай, че те събудих — прошепвам.

— Няма проблем — казва и се препъва назад към леглото. — Ето, вземи тази, другата е много ниска — казва и слага в ръцете ми една възглавница. Усмихвам се и сядам на ръба на леглото.

— Ето защо те обичам. Не само заради това, но е едно от нещата.

— Защото ти дадох по-хубавата възглавница? — шегува се. Усмивката му е прекрасна дори когато е полузаспал.

— Не, защото винаги си до мен и… имаш меки възглавници. — Гласът ми е толкова бавен, когато съм пияна… звучи много странно. Ландън ляга на леглото и се изтегля навътре, за да има достатъчно място за мен.

— Ще дойде ли да те търси тук? — пита тихо той.

— Не мисля. — Лекото разведряване на настроението покрай меката възглавница веднага се стопява и идва болката от думите, които си разменихме с Хардин. Лягам на своята част от леглото и поглеждам към Ландън. — Помниш ли, когато ми каза, че Хардин не е изгубена кауза?

— Да.

— Наистина ли мислиш така?

— Да… Освен ако не е направил нещо друго…

— Не… нищо ново… Просто… Не знам дали мога да издържа повече така. Продължаваме да вървим назад, а не би следвало да е така. Всеки път, когато си помисля, че сме направили крачка напред, той се превръща в онзи Хардин отпреди шест месеца. Нарича ме егоистична кучка или ми казва, че не ме обича. Знам, че не го мисли, но всяка сричка ме съсипва, смазва ме. Всеки път малко повече от предишния. Започвам да разбирам, че той просто е такъв. Не може да бъде друг. Не може и да се промени.

Ландън ме гледа замислено и след малко пита загрижено:

— Нарекъл те е кучка? Тази вечер?

Кимам, а той въздъхва тежко и прокарва ръка по лицето си.

— И аз му казах много лоши неща — започвам да хълцам. Комбинацията от вино и уиски няма да излезе от организма ми до утре. Сигурна съм.

— Не може да те нарича така, Теса. Той е мъж, а ти си жена. Това не е допустимо. Моля те, не го оправдавай.

— Не го… Просто… — Но точно това правя. Въздъхвам. — Мисля, че всичко е заради Сиатъл. Първо си прави татуировка заради мен, казва ми, че не може да живее без мен, а накрая ми заявява, че се връща при мен само за да го чукам. О, боже! Извинявай, Ландън, не исках да прозвучи така вулгарно. — Покривам лицето си с длани. Не мога да повярвам, че казах такова нещо пред него.

— Няма проблем. Забрави ли, че си извади бикините от джакузито пред мен? — казва с усмивка, а аз се надявам относително тъмната стая да скрие почервенелите ми бузи.

— Тази екскурзия се оказа пълна катастрофа — казвам и притискам глава в студената възглавница.

— А може би не е, може би точно от това си имала нужда.

— Да скъсам с него?

— Не… Но ако това се е случило… — отвръща и слага още една възглавница до мен.

— Не знам — казвам и заравям лицето си още по-дълбоко.

— Това ли искаш? — пита деликатно.

— Не, но това трябва да искам, редно е да го искам. Не е честно спрямо никого от двама ни. Не бива да си причиняваме това всеки ден. И аз не съм невинна в случая. Винаги очаквам толкова много от него.

Гените на майка ми несъмнено са ми се предали стопроцентово. Тя винаги очаква прекалено много от всички. Ландън се размърдва леко и казва:

— Няма нищо лошо в това да очакваш от него, особено когато става дума за резонни и рационални неща. Той трябва да види какво има. Ти си най-хубавото нещо, което някога му се е случвало. Не забравяй това.

— Той каза, че аз съм виновна… че е такъв. А аз искам да е мил с мен поне през половината от времето. И искам сигурност в тази връзка. Това е. Жалка съм, наистина.

Гласът ми се скършва. Все още усещам вкуса на уискито и този на… мента от езика на Хардин.

— На мое място би ли заминал за Сиатъл? Все си мисля, че трябва да се откажа и да остана тук или да замина за Англия с него. Ако се държи така, защото заминавам, може би…

— Не можеш да не заминеш! — прекъсва ме Ландън. — Мечтаеш за Сиатъл от деня, в който се запознахме. Ако той не иска да дойде, значи загубата е изцяло за негова сметка. Освен това се обзалагам, че няма да е минала и седмица, след като заминеш, и ще цъфне пред вратата ти. Не можеш да се огънеш за такова нещо. Трябва да знае, че този път си сериозна. Трябва да го оставиш да изпитва потребност от теб.

Представям си как Хардин се появява в Сиатъл и се усмихвам. Представям си как отчаяно моли за прошка. И държи лилии в ръката.

— Все още нямам врата, на която да се появи.

— Заради него, нали? Заради него онази жена не ти се е обадила?

— Да.

— Брокерите никога не пренебрегват телефонно обаждане. Трябва да заминеш. Кен ще ти помогне да си намериш жилище или поне да останеш някъде, докато сама си намериш.

— А ако и тогава не дойде? Или още по-неприятният вариант… да дойде и да не му хареса, да се измъчва там заради мен?

— Теса, казвам ти тези неща, защото ме е грижа за теб. Трябва да си напълно луда да се откажеш от Сиатъл заради някой, който те обича повече от всичко, но иска да го показва само от време на време.

Спомням си как ме обвини, че аз правя грешките, че аз го правя зъл.

— Мислиш ли, че ще е по-добре без мен?

Той се изправя, почти сяда.

— Не, по дяволите, не! Но понеже знам, че не ми казваш и половината от обидите, с които те засипва, мисля, че… нищо няма да излезе.

После се пресяга, докосва ръката ми и леко я потърква.

Алкохолът в кръвта ми е моето извинение да пренебрегна факта, че единственият човек, който имаше вяра във връзката ни, току-що вдигна ръце от нас.

— Утре ще ми е много зле — казвам, за да сменя темата и да наруша обещанието, което си дадох пред себе си, да не плача заради него.

— Да, със сигурност — вмята закачливо. — Миришеш на винарна.

— Запознах се с приятелката на Лилиян. О, и танцувах върху бара.

— Сериозно ли? — смее се той, но знам, че е и леко шокиран.

— Да. Беше адски конфузно. Идеята беше на Райли.

— Тя е… много интересна — отбелязва Ландън и едва сега забелязвам, че пръстите му все още галят кожата ми. Отдръпва се веднага и слага ръка под възглавницата.

— Тя е женската версия на Хардин — смея се.

— Сега си обяснявам защо ме дразнеше толкова много.

В пияната си лудост постоянно се обръщам към вратата и очаквам Хардин да нахлуе и да направи някоя забележка относно последните, леко обидни думи на Ландън.

— Караш ме да забравя за всичко — казвам, преди съзнанието ми да успее да разбере какво се случва и какви ги говоря.

— Радвам се — усмихва се той, дръпва одеялото от долния край на леглото и ни завива. Затварям очи.

Минутите минават, тялото ми иска да спи, но съзнанието ми не му позволява. Дишането на Ландън се успокоява, знам, че заспива. Опитвам се да си представя, че човекът до мен е Хардин. Иначе никога няма да заспя. Заспивам с гневните му, груби думи в съзнанието си. Ти си егоистична кучка.

 

 

— НЕ!

Гласът на Хардин ме разбужда. Отнема ми време да си спомня, че съм в стаята на Ландън и че Хардин е чак в другия край на коридора. Сам.

— Махни се от нея!

Ехото от гласа му кънти из коридора.

Вече съм скочила от леглото, за секунди стигам до вратата.

Той трябва да разбере какво има. Трябва да знае, че този път си сериозна. Трябва да го оставиш да изпита потребност от теб.

Знам, че ако се втурна към стаята му, ще му простя всичко. Ще го видя изплашен, прекършен. И ще му кажа всичко, което иска да чуе, за да го успокоя.

Навеждам се, вдигам разбитото си сърце и тръгвам обратно към леглото.

— НЕ! — гласът му цепи стените на къщата.

— Теса… няма ли… — прошепва Ландън.

— Не — отговарям, но гласът ми е скършен. Захапвам възглавницата и нарушавам обещанието си. Плача. Не за себе си. Сълзите са за Хардин, за момчето, което не знае как да се отнася с хората, които обича, за момчето, което има кошмари, когато не съм до него, но което ми казва, че не ме обича. За момчето, на което наистина трябва да се припомни какво е да си напълно сам.