Анна Тод
След падането (5)

Глава четири
Теса

— Изключи я — простенва Хардин, когато алармата започва да звъни в тъмната стая.

Пръстите ми бързо търсят копчето на телефона и с едно плъзване на палеца ми по екрана нежеланият шум спира.

Сядам в леглото. Раменете ми са отпуснати от съня. Тежестта от напрежението, което ни чака днес, се стоварва върху тялото ми и ме дърпа назад. Решението на управата на университета дали да изключат Хардин, вероятността Зед все пак да повдигне обвинения срещу него, не на последно място и това как ще реагира Хардин, когато му кажа за плановете си да се преместя във „Ванс Пъблишинг“ в Сиатъл и как ще го убедя да дойде с мен в град, който мрази. Не мога да реша кое от всички предстоящи събития ме ужасява най-много. Когато включвам осветлението в банята и започвам да плискам лицето си със студена вода, започвам да мисля, че повдигането на обвинения срещу Хардин е възможно най-лошото. Ако решат да го изпратят в затвора, наистина не знам какво ще правя. Гади ми се само от мисълта за такава вероятност. Молбата на Зед да се срещнем тази сутрин изплува на повърхността на размътеното ми съзнание и се опитвам да си отговоря на въпроса защо иска да се видим, особено след като ми каза, че е влюбен в мен, когато отидох да го видя в болницата.

Дишам и издишам в меката кърпа, закачена на стената на банята. Дали да отговоря на Зед и поне да чуя какво има да ми казва? Може би ще ми обясни защо е казал на Тристан, че ще повдигне обвинения, а на мен обеща точно обратното? Изпитвам вина, че го помолих да не съди Хардин, като се има предвид колко лошо пострада Зед при побоя, но обичам Хардин, а и Зед е имал същите намерения — да спечели един облог. Нито единият, нито другият е невинен.

Преди да помисля и да преценя възможните последици, пускам съобщение на Зед. Правя го само за да помогна на Хардин, това си повтарям около сто пъти, след като изпращам съобщението.

После започвам да обмислям какъв грим да си сложа и как да направя косата си.

 

 

Завивките са прилежно сгънати и оставени на дивана. Сърцето ми потъва. Как ще го намеря пак? Но тогава чувам тихото отваряне на шкафа в кухнята и сърцето ми буквално скача от пода, където бе паднало преди секунда, и вече пърха облекчено в гърдите ми. Влизам в кухнята и включвам осветлението. Баща ми се стряска и изпуска една лъжица на земята.

— Извинявам се, опитах се да бъда много тих — казва тихо той и се навежда да вдигне лъжицата.

— Нямам проблем, отдавна съм станала. Можеше да включиш осветлението — смея се тихичко.

— Не исках да будя никого. Просто се опитвах да си направя малко корнфлейкс. Надявам се, че не е проблем.

— Разбира се. Няма никакъв проблем.

Пускам кафеварката и проверявам колко е часът. След петнадесет минути трябва да събудя Хардин.

— Какви са плановете ти за днес? — пита баща ми и пълни устата си с „фростид флейкс“, любимите на Хардин.

— Аз имам лекции, а Хардин е на среща с борда на университета.

— С борда? Това звучи сериозно…

Поглеждам го и се питам дали е редно да му кажа? Все пак трябва да започнем отнякъде.

— Сби се с едно друго момче в сградата на колежа.

— И го карат да говори пред борда? По мое време за такова нещо само те пляскаха през ръката.

— Унищожи обществена собственост на много голяма стойност и счупи носа на другото момче — въздъхвам и бъркам с лъжичка захарта в кафето си. Днес ми трябва повече енергия.

— Хубаво. И за какво беше боят?

— Заради мен… Трупаше се от известно време и накрая бомбата гръмна.

— Е, мога да кажа, че сега Хардин ми харесва още повече — отвръща баща ми и се усмихва.

Радвам се, че започва да изпитва топли чувства към приятеля ми, но не ми се иска да се сдружават заради един акт на вандализъм и жестокост. Поклащам глава и отпивам голяма глътка от кафето си, чакайки кофеинът да започне да успокоява побеснелите ми нерви.

— Откъде е? — пита баща ми. Звучи наистина заинтересован да научи повече за Хардин.

— От Англия.

— Така си и помислих, макар че често бъркам британския и австралийския акцент. Семейството му там ли е?

— Само майка му, баща му е тук и ректор на колежа. — Кафявите му очи се разширяват от недоумение.

— Странно… защо тогава да го изключват? Каква ирония.

— Да, наистина.

— Майка ти виждала ли го е?

— Да. И го мрази — казвам смръщено.

— Предполагам, това е много силно казано.

— Повярвай ми, в този случай е доста меко казано.

Болката от разпадането на връзката с майка ми сега не е така силна, както беше в началото. Не знам дали това е нещо хубаво, или е нещо лошо. Баща ми слага лъжицата си в чинията и кима няколко пъти.

— Може да е малко твърдоглава, но предполагам, че просто се тревожи за теб.

— Няма защо да се тревожи. Добре съм.

— Остави я първа да дойде при теб. Не се налага да избираш между нея и него — усмихва се баща ми. — И баба ти не ме харесваше. Предполагам, че ако ме чува сега от оня свят, се зъби и негодува.

Толкова е странно да седя в кухнята си и да опознавам баща ми на чаша кафе и купа с корнфлейкс. След всички тези години!

— Трудно е, защото с майка ми винаги сме били много близки… доколкото човек може да бъде близък с нея, разбира се.

— Винаги е искала да бъдеш като нея. Грижи се за това от мига, в който ти се роди. Не е лош човек, Теси. Тя просто се страхува.

— От какво? — поглеждам го с любопитство.

— От всичко. Страхува се да не изгуби контрола си над нещата. Уверен съм, че когато те е видяла с Хардин, е изпаднала в истински ужас, че губи контрола си върху теб и че никога няма да може да те направлява повече.

Гледам в празната си чаша.

— Затова ли ни напусна? Защото е искала да контролира всичко?

Баща ми въздъхва меко.

— Не, тръгнах си, защото имах свои собствени проблеми за разрешаване и не бяхме един за друг. Не се притеснявай за нас. Мисли за себе си и за този твой разбойник — смее се баща ми.

Не мога да си представя как този мъж пред мен сяда и води разговор с майка ми. Та те са толкова различни! Когато поглеждам към часовника, вече е осем и половина. Ставам и оставям чашата си в съдомиялната.

— Трябва да събудя Хардин. Снощи пуснах дрехите ти в пералнята. Ще се облека и ще ги извадя от сушилнята.

Влизам в спалнята. Хардин вече е станал и облича черна тениска.

— Може би трябва да облечеш нещо по-официално за тази среща днес? — предлагам.

— Защо?

— Защото ще решават бъдещето ти в колежа и ако се появиш по черна тениска, няма да покажеш, че полагаш кой знае какви усилия да останеш тук. Можеш да се преоблечеш веднага след това, но поне за срещата мисля, че е добре да се облечеш официално.

— Мамка муууу — вика и отпуска глава назад. Минавам край него и вадя от гардероба черната му риза и черните панталони.

— Не, не искам черните панталони, за бога, не ги искам.

Подавам му ги и настоявам:

— Само за малко.

Той ги взима с жест, сякаш са отпадък от ядрена реакция или доказателство за наличието на извънземна форма на живот.

— Ако облека това и все пак ме изритат, ще подпаля целия колеж, вярвай ми.

— Не драматизирай — въртя очи, но той не изглежда никак радостен, когато пъха крак в панталоните.

— Апартаментът ни все още ли функционира като приют за бездомни?

Пускам ризата със закачалката на леглото и тръгвам към вратата. Пръстите му се забиват в косата.

— По дяволите, Тес, съжалявам. Започвам да се тревожа, а дори не мога да те изчукам, за да се успокоя поне малко, защото баща ти е на дивана.

Вулгарните му думи веднага разбуждат хормоните ми, но е прав. Не можем да си позволим секс сега, при положение че баща ми е в другата стая. Тръгвам към Хардин, който се мъчи с горните копчета на ризата.

— Нека аз — казвам тихо. Очите му омекват, но забелязвам, че паниката започва да го превзема. Мразя да го виждам такъв. Толкова ми е чуждо да гледам как губи контрола над нещата. Винаги е запазвал самообладание, никога не му е пукало за нищо, освен за мен, но дори и когато му е пукало за мен или се е тревожел, пак е успявал да прикрива емоциите си, доста добре при това.

— Всичко ще е наред, бебо. Всичко ще се нареди.

— Бебо? — Усмивката веднага цъфва на лицето му, бузите му порозовяват.

— Да… бебо. — Оправям вратовръзката и той се навежда да целуне върха на носа ми.

— Права си. В най-лошия случай ще заминем за Англия.

Предпочитам да не отговарям на последния му коментар и тръгвам да избирам тоалет за себе си.

— Мислиш ли, че ще ме пуснат с теб вътре? — питам и се чудя какво да облека.

— Ако искаш, не виждам причина да не те пуснат.

— Ако ми позволят, ще вляза.

Взимам новата си лилава рокля, която бях решила да нося утре на работа. Събличам се и я обличам възможно най-бързо. Обувам високи черни обувки и излизам от дрешника. Държа роклята отпред, за да не се свлече от раменете ми.

— Ще ми помогнеш ли? — питам Хардин и се обръщам с гръб към него.

— Нарочно ме изтезаваш! — Пръстите му плавно минават по голата кожа на раменете ми, после се спускат надолу и ме подпалват. Настръхвам.

— Извинявай.

Устата ми е суха. Той бавно вдига ципа и устните му се залепват за чувствителната кожа на врата ми.

— Трябва да тръгваме — казвам и той недоволно въздъхва, а пръстите му се забиват в таза ми.

— Ще се обадя на баща ми по пътя. Ще оставим ли… баща ти някъде… или?

— Сега ще го попитам. Ще ми вземеш ли чантата?

— Тес? — изрича, когато стигам до вратата. — Харесвам тази рокля. И теб. Обичам те… и обичам и новата ти рокля… очевидно — говори толкова безсмислено и бързо. — Обичам те и обичам всички твои дрехи.

Правя поклон и се завъртам така, че да ме огледа добре. Колкото и да мразя да го виждам притеснен, сега ми става някак хубаво, защото това ми напомня, че Хардин е като всички нас, че не е чак толкова непобедим и силен.

Баща ми е седнал на фотьойла и пак е заспал. Не знам дали да го будя, или да го оставя да си почива, докато се върнем от колежа.

— Остави го да спи — казва Хардин, сякаш прочел мислите ми.

Написвам бележка на баща си, в която обяснявам кога ще се върнем. Оставям му и телефонните номера на двама ни, ако случайно има нужда от нещо. Съмнявам се, че има мобилен телефон, но ги написвам за всеки случай.

Пристигаме в колежа необичайно бързо. Прекалено бързо. Хардин изглежда така, сякаш всеки миг ще закрещи или ще удари някого в лицето. Когато влизаме в паркинга, той се оглежда за колата на Кен.

— Каза да го чакаме тук — обяснява и поглежда телефона си за пети път през последните две минути.

— Ето го — казвам и соча сребристата кола, която влиза в паркинга.

— Най-сетне. Къде се размотава, по дяволите?

— Бъди мил с него. Баща ти прави това за теб. Моля те, просто бъди мил — умолявам го.

Той въздъхва ядно, но се съгласява.

Кен е с Карен. Ландън също е дошъл. Хардин е крайно изненадан, а аз не мога да не се усмихна. Толкова ги обичам заради подкрепата, която дават на Хардин, макар че той се държи така, сякаш няма нужда от никого, от никаква помощ. Когато се приближават към нас, Хардин пита Ландън:

— Нямаш ли нещо по-интересно в програмата за деня?

— А ти нямаш ли нещо по-интересно в програмата за деня? — отвръща Ландън и Хардин се смее. С глас.

Карен чува размяната на реплики между двамата. Усмивката й е ослепителна, напук на тягостното напрежение, увиснало във въздуха. Докато вървим към административната сграда, Кен обяснява:

— Надявам се да не продължи дълго. Обадил съм се на всекиго, използвал съм всички възможни връзки, така че не би следвало да продължи дълго. И се надявам на благоприятно разрешение на проблема.

— После спира за секунда, обръща се към Хардин и добавя: — И моля те, нека аз да говоря. Казвам ти го съвсем сериозно.

Всички чакаме реакцията на Хардин.

— Добре, да — отвръща той и дори не се опитва да спори.

Кен кима и отваря тежката врата на сградата. Всички влизаме. Кен се обръща през рамо и ми казва:

— Теса, съжалявам, но не можеш да влезеш в залата с нас. Не искам да те разочаровам, но ще се наложи да ни изчакаш отпред.

После се обръща, поглежда ме със съчувствие и ми се усмихва, но Хардин изпада в пълна паника.

— Как така не може да влезе? Имам нужда да е с мен, вътре.

— Знам, че имаш нужда от нея, но това са правилата — разрешават присъствието само на членове на семейството. Освен ако не е свидетел, но дори и да беше така, това е голям конфликт на интереси.

Кен спира пред залата и се замисля.

— Не че аз не съм забъркан в конфликт на интереси като ректор на колежа и като твой баща, но поне нека се ограничим само с един такъв конфликт. Става ли?

Обръщам се към Хардин:

— Баща ти е прав. Така е по-добре за теб. Всичко ще е наред — уверявам го.

Той пуска ръката ми и поглежда баща си кръвнишки. Кен въздъхва.

— Хардин, моля те, опитай се да…

Хардин вдига ръка и го прекъсва.

— Да, да, ще направя каквото кажеш — казва и целува челото ми.

Когато четиримата влизат в залата, ми се иска да помоля Ландън да остане да чака с мен, но знам, че Хардин се нуждае от него, независимо че никога няма да си го признае. Чувствам се толкова безполезна. Седя пред някаква зала и чакам група костюмирани мъже да решат бъдещето на Хардин. Е, може пък и да успея да помогна… Вадя телефона си и пускам съобщение на Зед:

В административната сграда съм. Можеш ли да дойдеш тук?

Гледам екрана на телефона и чакам отговора му, който идва след по-малко от половин минута.

Да, идвам. Ще те чакам пред сградата.

Поглеждам към вратата за последен път и излизам навън. Студено е, прекалено е студено да стоя навън по рокля до коленете, но нямам избор.

 

 

След няколко минути решавам да се откажа да чакам и точно се обръщам да се прибера в сградата, когато виждам колата на Зед да завива към паркинга. Той паркира и излиза от колата. Облечен е в черна тениска, черен суитшърт и черни протъркани джинси. Синините и раните по лицето му ме шокират, макар че го видях едва вчера. Той пъха ръце в предния джоб на суитшърта си и казва:

— Здрасти.

— Здрасти. Благодаря, че се съгласи да дойдеш.

— Идеята беше моя, не помниш ли? — усмихва се той и кошмарното напрежение започва леко да ме отпуска.

— Май си прав — усмихвам се в отговор.

— Искам да поговорим за това, което ми каза в болницата.

Какво съвпадение, защото аз исках да говорим за същото.

— И аз исках да говорим за това.

— Ти почвай първа.

— Стеф сподели, че си казал на Тристан, че ще повдигнеш обвинения срещу Хардин. — Опитвам се да не гледам разраненото му лице и синините под кървясалите му очи.

— Така е.

— Но ти ми каза, че няма да го направиш. Защо ме излъга? — Сигурна съм, че чува болката в треперещия ми глас.

— Не те излъгах. Когато го казах, наистина го мислех.

— Какво те накара да промениш решението си. — Правя крачка към него.

— Много неща — свива рамене някак безразлично. — Мислих за всичко, което ми е причинил, за всичко, което причини на теб. Не заслужава да му се даде шанс да се измъкне безнаказано от тази ситуация. Погледни ме, за бога, виж ми лицето.

Не знам какво да му кажа. Има право да е ядосан на Хардин, но не искам да завежда дело срещу него.

— Та той вече има проблеми с борда на колежа — казвам с надеждата да променя решението му.

— Няма никакви проблеми, защото баща му е ректор. Стеф ми каза — изговаря думите презрително.

Мамка му, Стеф, защо ти е трябвало да му казваш?

— Това не значи, че няма проблем и че няма да го изключат — отвръщам, но думите ми само го взривяват.

— Теса, защо винаги бързаш да го защитаваш? Каквото и да направи, ти си там и водиш неговите битки.

— Това не е вярно — лъжа.

— Вярно е. И ти много добре знаеш, че е вярно. — Ръцете му политат във въздуха, сякаш не може да повярва на това, което чува от мен. — Ти ми обеща да си помислиш, обеща да си помислиш да го напуснеш, а после те виждам с него в студио за татуировки. Ден след като ми обеща. Няма логика, нали?

— Знам, че не разбираш, но го обичам.

— Ако го обичаш толкова много, тогава защо бягаш от него чак в Сиатъл?

Думите му едва не ме събарят. Млъквам за малко, събирам си мислите и успявам да кажа:

— Не бягам. Отивам в Сиатъл заради по-добрата възможност за работа.

— Той няма да идва с теб. В компанията си говорим за тези неща. Нали осъзнаваш, че тези неща се знаят от всички?

— Моля? Той наистина планира да дойде — лъжа, но съм сигурна, че Зед може да надуши лъжата ми. Той ме поглежда предизвикателно, отмества очи встрани, после ме поглежда право в моите.

— Ако можеш да ми кажеш, че нямаш никакви чувства към мен, абсолютно никакви, няма да повдигам обвинения срещу него.

Изведнъж въздухът става леден, вятърът — по-силен.

— Моля?

— Чу ме. Кажи ми да те оставя на мира, кажи ми никога да не ти говоря и ще изпълня обещанието си.

Молбата му ми напомня на нещо, което Хардин ми каза доста отдавна.

— Но аз не искам това. Не искам да не си говорим никога повече — признавам.

— Тогава какво искаш? — пита. Гласът му е тъжен и в същото време е гневен. — Защото изглеждаш почти толкова объркана, колкото съм и аз. Пишеш ми съобщения, искаш да се видим, идваш в апартамента ми, целуваш ме, спиш в леглото ми, идваш при мен всеки път, когато те нарани. Какво искаш от мен?

А аз си мислех, че е разбрал намеренията ми още в болницата.

— Не знам какво искам от теб, но обичам Хардин и това никога няма да се промени. Съжалявам, ако съм ти дала объркани сигнали или съм те подвела. Но аз…

— Кажи ми тогава, след като заминаваш за Сиатъл след седмица, защо не си му казала? — крещи Зед и маха с ръце.

— Не знам… Ще му кажа, когато намеря удобно време да говоря с него.

— Не, не си му казала, защото те е страх, че ще те напусне — излайва той и гледа зад гърба ми.

— Той… ами…

Не знам какво да кажа на Зед, защото едва сега разбирам, че може би е прав.

— Знаеш ли, Теса? Можеш да ми благодариш някой друг път.

— За какво да ти благодаря?

Виждам как устните му се извиват в зловеща усмивка и как сочи зад мен. Гърбът ми се вледенява.

— Заради това, че му казах вместо теб.

Знам, че ако се обърна, зад гърба си ще видя Хардин. Кълна се, мога да чуя накъсаното му дишане дори и сред адския шум на ледения вятър.