Анна Тод
След падането (48)

Глава четиридесет и седем
Теса

Имам чувството, че от ноздрите на Хардин ще изригне огън. Знам, че се опитва да контролира гнева си. Поглеждам Робърт, който започва да се чувства леко неудобно, но в никакъв случай не се страхува от Хардин. Просто му е неловко да седи с нас.

— Ако се опитваш да ме ядосаш нарочно, да знаеш, че успяваш — казва Хардин.

— Не, не се опитвам да те ядосвам. Просто не искам да си ходя. — Музиката спира по средата на изречението ми и се усещам, че крещя до небесата. — Искам да пия, да съм млада и да се забавлявам — продължавам в същия тон.

Естествено, всички глави са обърнати към мен и не знам как да реагирам. Ръката ми виси във въздуха, спряла някъде по средата на бясното ръкомахане. Някой подвиква с одобрение и половината бар ме поздравява. Пият в моя чест. После музиката започва и хората продължават да си говорят. Робърт се смее, а Хардин ме гледа гневно.

— Очевидно си пила повече, отколкото можеш да носиш — казва и поглежда вече наполовина изпитата чаша, която Робърт ми е донесъл.

— Последни важни новини за Хардин: аз не съм дете — отвръщам, но звуча точно като разлигавено дете.

— По дяволите, Теса!

— Може би е най-добре да си тръгвам… — обажда се Робърт и става.

— Разбира се — отговаря Хардин в същия миг, в който аз казвам „не“. После се оглеждам и въздъхвам. Колкото и да ми е хубаво с Робърт, знам, че Хардин ще стои до масата, че ще бъде груб, ще заплашва, ще направи всичко възможно да го накара да си тръгне. Наистина е по-добре Робърт да си тръгне.

— Съжалявам. Ще си тръгвам. Ти остани — казвам на Робърт.

— Не, не. Ти остани. Аз ще поемам. Беше дълъг ден.

Толкова е спокоен, толкова е лесно с него. Толкова е хубаво да си прекарваш времето с такива хора.

— Ще те изпратя — отвръщам. Не съм сигурна дали някога ще го видя отново, а беше толкова мил с мен цялата вечер.

— Не, няма да го изпращаш — избухва Хардин, но не му обръщам никакво внимание и тръгвам след Робърт към изхода на малкия бар. Когато се обръщам назад, Хардин се е облегнал на масата и очите му са здраво стиснати. Надявам се да диша дълбоко, защото тази вечер не съм в настроение за простотиите му.

— Наистина съжалявам — обръщам се към Робърт, когато излизаме навън. — Не знаех, че е тук. Исках само да се забавлявам.

Робърт се усмихва и опитва да ме погледне в очите.

— Помниш ли, когато ти казах да спреш да се извиняваш? — пита, бръква в джоба си и вади малко тесте с листа и химикал. — Не очаквам нищо, но ако някога ти доскучае или се почувстваш сама в Сиатъл, обади ми се. Или не ми се обаждай. Изцяло зависи от теб.

Написва нещо на листа и ми го подава.

— Добре.

Не искам да обещавам нещо, което не съм сигурна, че ще направя, затова само се усмихвам, сгъвам листчето и го слагам в сутиена си, под деколтето на роклята си.

— Извинявай — почти изпищявам, осъзнавайки, че буквално се разголих пред него.

— Престани да се извиняваш! Особено за това!

После поглежда към вратата на бара, взира се в тъмната, непрогледна нощ.

— Е, ще тръгвам. Радвам се, че се запознахме. Може би ще се видим пак.

Кимам и се усмихвам, а той се обръща и поема по тротоара.

— Студено е — чувам гласа на Хардин зад гърба си.

Господи, как ме изплаши!

Изсумтявам и влизам в бара, като старателно го заобикалям. Масата, на която седяхме, вече е заета от един плешив мъж с изумително голяма чаша бира. Взимам си чантата от стола до него, а той ме поглежда с пияните си очи. По-скоро поглежда гърдите ми.

Хардин е зад мен. Пак.

— Нека си тръгваме, моля те.

Правя крачка към бара.

— Мога ли да получа поне два метра лично пространство? В момента не искам да съм до теб. Помниш ли какви неща ми каза?

— Знаеш, че не го мисля — отвръща в своя защита и се опитва да ме погледне в очите. Не, няма да стане неговата.

— Това не означава, че имаш право да говориш така.

Поглеждам към бара. Приятелката на Лилиян ни гледа.

— Не искам да обсъждам сега това. Прекарвах си страхотно. Няма да ти позволя да развалиш вечерта ми.

Хардин застава между мен и момичето.

— Значи не ме искаш тук?

В зелените му очи проблясва болка. Нещо дълбоко в тях ме кара да се спра.

— Не съм казала такова нещо. Но ако ще ми обясняваш как не ме обичаш и че си ме използвал само за секс, ще се наложи да си тръгнеш. Или аз ще си тръгна.

С все сили се опитвам да се държа за веселото си настроение, да не позволявам болката и гневът да ме победят. Не искам да потъвам. Беше така хубаво да летя досега.

— Ти започна. Защо изобщо дойде тук с него? При това пияна, ако смея да добавя.

Въздъхвам.

— Започва се.

Хардин е цар на двойните стандарти. Последното доказателство за двойния му стандарт върви към нас.

— Исусе, защо не млъкнете вече. Хората ви слушат — прекъсва ни красивото момиче.

— Не сега — изрича остро Хардин.

— Хайде, Теса Притежателката на Сърцето на Хардин, да седнем на бара — казва тя, без да му обръща внимание.

Да седя в дъното на бара и да пия, без да ме виждат, е едно. Съвсем друго е да седна на бара и сама да си поръчвам.

— Нямам двадесет и една — казвам.

— О, моля те. С тази рокля няма начин да не те попитат за годините — отвръща и гледа гърдите ми. Придърпвам деколтето си нагоре.

— Ако ме изгонят, ти си виновна — заявявам, а тя измята глава назад и избухва в смях.

— Ще ти платя гаранцията — намига. Усещам как Хардин застива до мен. Поглежда я предупредително, което ми се струва адски смешно. Опита се да ме накара да ревнувам от Лилиян, а сега ревнува от приятелката й, защото ми е намигнала. Той ревнува, аз ревнувам, старата жена на бара и тя ревнува, всички ревнуват. Какъв кошмар. Е, в момента ми се струва весело, но все пак дразни.

— Между другото, казвам се Райли — добавя тя и сяда на последния стол пред бара. — Убедена съм, че твоят грубиянин няма намерение да ни представи.

Обръщам поглед към Хардин. Очаквам да се нахвърли срещу нея, да я напсува, но той само върти очи, което е доста нетипично за него. Опитва се да седне на стола между нас, но аз веднага го изпреварвам. Слагам ръка върху неговата, за да се кача, без да падна. Знам, че не бива дори да го докосвам, но искам да седна и да се наслаждавам на последната си нощ от малката ваканция, която се превърна в пълна катастрофа. Хардин изплаши новия ми приятел, а Ландън вероятно вече спи. Ако се прибера, трябва да седя сама в стаята. Тук е по-добре.

— Какво ще желаете? — пита жена с медено руса коса и яке от деним.

— Три шота, Джак. Охладете ги — отговаря Райли вместо мен.

Жената оглежда лицето ми и сърцето ми започва да блъска в гърдите ми от тревога.

— Идват! — казва най-сетне, вади три чаши изпод бара и ги нарежда пред нас.

— Нямах намерение да пия. Изпил съм само едно тази вечер — казва Хардин в ухото ми.

— Пий каквото щеш. Аз със сигурност ще пия — заявявам, без да го погледна, но се моля да не пие, не искам да пие. Не искам да се напива. Когато е пиян, не знам какво да очаквам от него.

— Забелязвам — казва укорително. Поглеждам го с неприязън, но след секунди погледът ми пада върху устните му. Понякога просто седя и гледам бавните движения на устните му. Това е едно от най-любимите ми неща.

— Все още ли ми се сърдиш?

— Да, много.

— Тогава защо се държиш, сякаш не си ми сърдита?

Устните му се движат още по-бавно. Трябва да разбера как се казва онова вино. Страхотно вино!

— Вече ти казах, че искам само да се забавлявам. А ти сърдиш ли ми се?

— Винаги има за какво да съм ти ядосан — отговаря.

— И това ако не е самата истина? — смея се.

— Какво каза?

— Нищо.

Усмихвам се невинно и гледам как потърква врата си. Пред мен цъфва чаша с кафеникава течност. Райли вдига своята към нас:

— Тост за една зле функционираща и напълно откачена, психарска връзка — усмихва се тя, отмята глава назад и изпива шота. Хардин пие веднага след нея. Аз си поемам дълбоко дъх и тялото ми с радост посреща хладната, но и изгаряща в същото време течност.

— Още по едно! — казва ентусиазирано Райли и плъзга чашата пред мен.

— Н’знам д’ли м’га — едва фъфля. — Никога не съм била толкова пияна. Никккога в целия си живот.

Уискито окончателно парализира мозъка ми, настанило се е в системата ми и сякаш няма намерение да напусне тялото ми в обозримото бъдеще. Хардин е на петия си шот, аз спрях да броя моите след третия, а смятам, че Райли трябваше вече да е на пода с алкохолно натравяне.

— Имам чувството, че това уиски притежава много приятен вкус — отбелязвам и потапям езика си в охладената течност в чашата. Хардин се смее, аз се облягам на рамото му и слагам ръка на бедрото му. Очите му проследяват ръката ми и аз веднага я отдръпвам. Не бива да се държа така, сякаш нищо не се е случило, но е лесно да се каже, а е толкова трудно да се изпълни, особено когато изобщо не мога да мисля. А и той изглежда божествено в тази бяла риза. Утре ще се занимавам с проблемите ни.

— Видя ли? Малко уиски и човек веднага се отпуска — казва Райли и удря празната си чаша в плота, което ми се струва ужасно смешно.

— Какво? — питам троснато.

— Ти и Хардин сте като един и същи човек. — Слагам ръка на устата си, за да приглуша отвратителния пиянски смях, който излиза от гърлото ми.

— Не, не сме — отговаря бавно Хардин. Винаги говори така, когато е пиян. Райли също.

— Напротив. Огледални образи — кикотя се. — Лилиян знае ли, че си тук? — обръщам глава към Райли.

— Не. Спи засега — отговаря и облизва устните си. — Но имам намерение да я събудя, когато се прибера.

Музиката става по-силна. Жената с медено русата коса се качва на бара може би за четвърти път тази вечер.

— Пак ли? — пита с досада Хардин.

— Мисля, че е забавно.

Всичко ми е забавно тази вечер.

— Трябва да се качиш горе — казва Райли и ме подбутва с лакът.

— Къде горе?

— На бара. Трябва да се качиш и да танцуваш на бара.

Клатя глава, смея се и се изчервявам.

— Няма начин.

— Хайде стига. Нали точно ти ревеше допреди малко, че си млада и че искаш да се забавляваш… и какво още каза, не знам. Ето, сега имаш възможност. Танцувай на бара.

— Не мога да танцувам.

Това е самата истина. Танцувала съм само бавни танци и един път в живота си — бързи. В клуба в Сиатъл.

— Никой няма да забележи. Всички са пияни, по-пияни и от теб — казва с повдигната вежда и ме предизвиква.

— Няма да стане — отсича Хардин.

Размътеното ми съзнание обаче се докопва до онова, което бях решила по-рано тази вечер: няма нищо по-сигурно от това, че никой никога няма да ми казва какво да правя и какво да не правя. Без да обеля и дума, се навеждам, разкопчавам отвратителните каишки на неудобните си обувки и ги пускам на пода. Покатервам се на стола, а после — на бара. Очите на Хардин са като тигани.

— Какво правиш? — става и се оглежда из бара, в който не са останали много хора, но публиката за шоуто ми е предостатъчна и вече ликува. — Тес…

Музиката става по-силна, жената с медената коса ми се усмихва дяволито и ме хваща за ръката.

— Знаеш ли стъпките на тези танци, мила? — опитва се да надвика музиката. Клатя глава. — Ще те науча.

Какво си въобразявах, по дяволите. Исках само да му направя напук и да му докажа, че никой не може да ми казва какво да правя. И ето докъде стигнах: качена на някакъв бар в жалък опит да танцувам нещо… като танц. Нямам представа за какви стъпки ми говори. Ако знаех, че ще стане така и ако бях планирала… О, както и да е. Трябваше да обърна по-сериозно внимание, когато жените танцуваха, та поне да видя какво правят.